Ритуалите на водата

70 Къщата на Алба

23 януари 2017 г., понеделник

С Естибалис слязохме тичешком по стълбата и отидохме с кола до жилището на Алба на улица "Прадо". Никой не ни отговори, когато позвънихме по домофона. Един съсед, който се връщаше от пазар, ни отвори и се качихме до апартамента ѝ, но не отговори, нито отвътре се чуваха шумове.

Заудрях отчаяно по вратата. Нищо. Мълчанието на Алба ме разяждаше отвътре и изчерпваше оскъдните запаси от търпение на Естибалис.

Спогледахме се с тревога, приличахме повече на две изгубени деца, отколкото на двама професионалисти с богат опит в драматични ситуации.

— Ще поискам от Милан да триангулира мобилния ѝ — каза нервно Ести.

Аз се свлякох на площадката на третия етаж и седнах на земята с опрян на стената гръб. Светлината угасна, останахме на тъмно, но почти не забелязах това. Страхът, който бе стегнал като с клещи сърцето ми, беше много по-черен.

… И не преставах да мисля за нещо, което бе казала Ребека.

— Спомена нещо за богините и за дъщеря ми, че трябвало да провери дали са останали доволни. Не схванах значението, стори ми се твърде неразбираемо.

— Не се отпускай сега, Унай — отвърна колежката ми, след като натисна електрическия ключ на площадката и отново стана светло. — Трябва да организираме операция за издирване веднага щом открием сигнала на мобилния ѝ телефон. Ти си специалистът по профилиране, а и този случай ти го реши, затова ми състави списък на възможните места, където Ребека е могла да отведе Алба. Щом не я е убила, преди да се заеме с брат ти, има шанс да я намерим жива.

— Мислех да го направя, веднага ще се заема.

— Ниевес казва, че Беатрис, тоест Ребека, е минала да я вземе в пет следобед. Още не се е било свечерило. И се е срещнала с брат ти в събота, в един часа на обяд във Витория. Имала е на разположение почти двайсет часа, това ни дава максимална граница от десет часа, за да отиде до мястото, където е скрила Алба, и десет часа, за да се върне. Доста широк промеждутък от време, през който може да се измине твърде голямо разстояние.

— Да видим какво ще открием в мобилния ѝ телефон, но може би трябва да се свържем с Пауланер и да координираме операция по издирване в Кантабрия — казах, докато пишех в бележника си всичките възможни местопрестъпления. — Много от местата в списъка ми се намират там.

— Аз ще се обадя на Пауланер. Готов ли е списъкът?

Откъснах листа и ѝ го дадох. На първо място бяха местата в Кантабрия, за които имаше вероятност да са оставили отпечатък върху Ребека — кантабрийското селище в Кабесон де ла Сал, дворецът "Конде де Сан Диего", връх Добра, Фонтибре, къщата на Саул, всичките стръмни брегове по Коста Кебрада, от плажа Ла Арния до плажа Портио. Бяха твърде много. Във Витория трябваше да огледаме кабинета ѝ в сградата "Пандо-Аргуелес". Херман така и не бе научил къде живее приятелката му. В Алава единствените места, които ми хрумнаха, бяха тунелът "Сан Адриан" и Ла Барбакана.

Обадих се по мобилния телефон на Ектор. Информирах го накратко за събитията и го помолих да ми състави списък на келтиберийските находища в Алава, до които наблизо има река, езеро или кладенец. Не бяха много. Помолих го да добави в списъка всичко, което е свързано по някакъв начин с келтиберийската култура. Скоро ми го изпрати. Трябваше да търсим сред разкопките на доримските укрепления в Ластра, Оларису, в находището Ла Оя…

— Кажи ми, че не съм разбрал добре, Ести. Кажи ми, че това не се случва.

— Алба е жива, Унай. Алба не може да е мъртва, невъзможно е човек като нея… да умре. Невъзможно. Няма да ни изостави.

Тя е най-силната от тримата — изрецитира на висок глас, сякаш произнасяше молитва.

Излязохме на улицата, където ни забрули вятър, примесен с дъжд, и студ, който не предвещаваше нищо добро.

— Обади се на Ниевес, нека дойде от Лагуардия и да донесе ключовете от апартамента на Алба. Трябва да се уверим, че не е вътре и не е припаднала заради еклампсията — наредих ѝ.

Но не, апартаментът беше празен. Нито следа от Алба.

Задействахме операциите по издирването в Алава и Кантабрия.

Следобед пристигнаха добри новини.

Планинари бяха намерили изключен мобилен телефон при изхода на Лагуардия, в една канавка.

В записите на охранителните камери, които колегите от управлението в Лагуардия прегледаха, имаше кадри с колата на Ребека, или по-скоро Беатрис Корес. Знаехме, че са тръгнали на север, но следите им се губеха, когато бяха поели по общинските пътища.

Имах малко спречкване с комисаря, когато спешното съвещание в "Лакуа" приключи. Всички гледахме загрижено навъсеното небе. Смъртта на Андони Куеста беше още съвсем скорошна, а според прогнозата през нощта се очакваха дъжд и студ.

— Вие оставате — заповяда началникът ми, когато се готвех да напусна помещението.

— Не смятам да оставам — отговорих лаконично.

— Това е пряка заповед. Ако не се подчините, ще последва дисциплинарно наказание. Не знаем в какво състояние ще бъде главната инспекторка или… останките ѝ. Не си причинявайте това.

— Напълно съм наясно, господин комисар. Вече ви казах, става дума за дъщеря ми.

И отидох да ги търся.

Валя през цялата нощ.

От Алба — нито следа.

Във вторник към издирването се присъединиха доброволци. Списъкът беше огромен и нямаше време, нито достатъчно хора, които да търсят една бременна жена из толкова места.

Дядо, Херман, Ниевес, Асиер, Лучо, Арасели, Нереа, Хавиер… зарязаха работата си и всички я търсехме. Алба обедини това, което Анабел Ли разедини, възроди се онова чувство за другарство, което беше отвъд всякакво съперничество, едно "искам да бъда с теб в този толкова тежък момент".

Пауланер ръководеше безплодните издирвания в Кантабрия. Естибалис оглави тези в Северна Алава. Аз се съсредоточих в южната част. Установих оперативната си база във Виляверде.

В цялата тази вълна от солидарност имаше една мрачна нотка — брат ми.

По необясними причини Херман отиваше всеки ден в "Чагоричу", за да посети Ребека. Не го понасях. Не понасях този Стокхолмски синдром.

Този следобед тръгна отново, каза ми "довиждане" в кухнята, аз му обърнах гръб и продължих да приготвям вечеря за двама.

— Унай, синко, Херман преживя много. Не може все така да не си говорите — каза ми дядо.

И на него не му отговорих.

След поредния изтощителен ден на безплодно издирване отидох да спя във Витория. Исках да бъда сам.

Денят беше отвратителен. Дъждовен и студен, за разнообразие. Непрекъснат ситен дъждец, превръщащ се от време на време в истински порой. Улиците — пълни с черни чадъри, времето — ядосано бог знае на кого, а аз — ядосан на бога на времето.

— Престани най-после да валиш, престани най-после, проклетнико. Това не им помага — повтарях на въздуха.

И през нощта се качих на покрива, същият покрив, който по време на тържествата на Бялата дева бе приютил мен и Алба, същият покрив, на който бяхме слушали песента "Lau teilatu", която вече не се разнасяше от мобилния ѝ телефон.

И беше студено, онази нощ беше адски студено. Никой не знае какво е да прекараш нощта на открито в Сибир-Гастейс през януари, аз обаче знам. Но пък толкова добре се чувствах, без никой да ми казва какво трябва да правя, без да ми отправя съчувствени погледи…

— Остава съвсем малка надежда — бе ми казала Естибалис, — Ребека да се събуди от комата и да ни каже къде е убила Алба, но лекарите са скептични, сърцето ѝ е много увредено.

В сряда сутринта се върнах във Виляверде и видях една кола на управлението паркирана под балкона на къщата на дядо. Изтичах нагоре по стълбите обнадежден. Най-после някаква новина.

Когато обаче влязох в кухничката, заварих Естибалис. Гледаше през прозореца на балкона и се обърна, когато ме видя.

— За какво си дошла? — попитах я почти враждебно.

"Тези зачервени очи са по друга причина. Ести не е плакала, преди да дойде тук. Тези сълзи и тези треперещи устни не са заради Алба и Деба."

Не каза нищо, може би се опитваше да намери сили.

— Дошла си да ми съобщиш лошата новина? — настоях. — Смятат, че ти си най-подходящата?

— Предпочитам аз да ти я съобщя.

— Колко си смела, Естибалис. Колко си смела. Можеше да е Милан, Пеня, комисарят… но идваш ти — и ще ме погледнеш в очите и ще ми кажеш, че…

— Съжалявам, Унай.

— За какво съжаляваш?

— Прекратиха издирването. Ребека я е отвлякла преди пет дни. Не вярвам, че ще намерим трупа. Надяваме се времето да се оправи и някой турист да я намери, където и да е.

— Кажи го. Кажи го високо. Кажи това, което още не си казала и което всички мислите.

— По-добре е да приемеш, че Алба е мъртва.

"Браво, най-после го изрече."

Закотвих погледа си в огъня. В люшкащите се пламъци. В тези пламъци времето застиваше. Стоях там прав, без да правя нищо. Алба беше мъртва и бях способен единствено да стоя неподвижен, като надгробна статуя.

Почувствах се много уморен.

За щастие, подкреплението пристигна, за да ме измъкне от тази буря, защото се бях изгубил и не знаех как да се върна на сушата.

Дядо ме накара да седна на дивана.

Стогодишните му ръце с грапава кожа и огромни изпъкнали вени стиснаха моите. Мисля, че се опита с това да ми каже: "Спокойно, синко, тук съм, с теб."

Основният съвет на наставника беше: "Продължавай да дишаш!" Нали?

Зашеметен, безутешен, през следващите часове се движех в друга плоскост на реалността, където земята, на която стъпвах, не беше толкова твърда, нито вятърът, който духаше — толкова студен. Изпаднах в състояние, в което не забелязвах нищо.

Нищо.

Оставих се течението да ме носи.

Обажданията се трупаха едно след друго на стария ми мобилен телефон. Сякаш цялата планета искаше да ми поднесе съболезнованията си. Вдигнах единствено на комисар Медина, нямах друг изход.

— Както вече сте информиран, прекратихме операцията по издирването. Няма как главен инспектор Салватиера да е още жива, а при този дъжд през последните дни не мога да позволя да изгубим още един от нашите хора, както при тунела "Сан Адриан".

— Разбирам, господин комисар — прекъснах го.

— Приемете най-искрените ми съболезнования за смъртта на партньорката ви и на сина ѝ.

— Дъщеря, беше момиче и се казваше Деба.

Деба, моята малка богиня, която не успя да се роди, нито да предпази майка си. Отдавна я бях кръстил с това име. Просто бе изникнало в ума ми, дори не се наложи да го избирам.

Алба не си тръгваше сама. Саул веднъж ни разказа, че Тулоний, богът пазител, чака в пристанището душите, които пристигат по реката на живота. Пожелах да посрещне и двете.

"Само трябва да ме изчакаш. Ще се срещнем. Някой ден ще се срещнем тримата и ще бъдем семейството, което трябваше да бъдем".

Така че днес е денят на приемането. Време е да се държа като възрастен и да приема реалността — че са престанали да издирват тялото, че е възможно Ребека да е променила начина си на действие, че двойката Саул-Ребека вече са причинили смъртта на много хора: Анабел Ли, Хота, нероденото им дете, Химена, Мариан Мартинес, Андони Куеста, Асун Переда, самия Саул, след няколко дни самата Ребека и… Алба и Деба.

Трябва най-после да приема, че жената, която обичам, е мъртва и че ще бъде трудно да намерим останките ѝ.

И не знам защо точно днес най-после успях да разбера с яснота, или може би със зрелостта, която ни дава емоционалната дистанция, това, което се бе случило в онова кантабрийско селище.

Бяхме четири жертви и трима ловци. Анабел Ли, Ребека и Саул дебнеха Хота, Лучо, Асиер и мен, следяха ни, каталогизираха ни и ни използваха за целта, с която бяха дошли в лагера.

Анабел Ли ни отне невинността, и не само сексуалната невинност, но и наивната ни вяра, че групата ни и приятелството ни са неразрушими. Доказа ни, че само за няколко дни една непозната може да ги направи на пух и прах, и то без особени усилия от нейна страна.

Може би тази подробност беше най-унизителната част от това поражение.

За Ребека ние бяхме последната ѝ възможност да възпре домогванията на баща си. Нуждаеше се от герой с взаимнозаменяемо лице, който да се застъпи за нея и да направи това, което е редно — да разобличи възрастния.

Нито един от нас не се оказа този герой.

Саул местеше нас четиримата като случайни пешки в една партия, която нямаше нищо общо с нас. Проучи емоционалните ни липси и задоволи потребностите ни от бащинско-синовна връзка по мярката на всеки от нас.

Не мога да простя на Ребека това, че е могла е да избира, но не го е направила. Голдън ѝ е дала шанс за друг живот, далече от насилието и от един зловреден баща. Тя бе избрала да наранява. Аз няма да бъда такъв, това е моята сила. Алба не би искала това.

Знам, че с Ниевес трябва да подготвим церемония в памет на Алба Диас де Салватиера и Деба Лопес де Ляла. Трябва да продължим напред, те няма да се върнат.

Трябва да приемем, че вече ги няма.

Когато всичко това свърши, искам да се изкача на Сан Тирсо, където веднъж спасих един живот.

Ето това ми оставиха Саул и Анабел. Моята същност, това, което съм — няма да поглеждам настрани. Ще се хвърля сам от стръмния бряг. Няма да бъда отново тъжен вдовец, не знам колко време ще бъда на тази земя, така че ще прескоча траура.

Алба никога не се оплака и това бе нейният завет.

Аз също няма да го направя.