Ритуалите на водата

2 Планина Аискори — Арац

17 ноември 2016 г., четвъртък

Коя беше Анабел Ли? Да видим, по онова време бях шестнайсетгодишен. Ана Белен Лианьо се появи в Кабесон де ла Сал, едно кантабрийско градче близо до брега, в първия ден на летния лагер, където Лучо, Асиер, Хота и аз — твърдото ядро на тайфата от училище "Сан Виатор" — бяхме решили да прекараме най-хубавия юли в младия ни и все още неясен живот.

Имаше права, дълга до кръста черна коса, бретон над очите, който ѝ пречеше да има поне минимална сигурна видимост за живота, и толкова ясни идеи, че дори възрастните не ги поставяха под въпрос.

В началото държането ѝ ме дразнеше, после ме заинтригува, а през третата нощ в лагера не успях да мигна, заслушан в смесицата от стонове и шепот, които издаваше, докато спеше през няколко спални чувала от мен. Вече бях, да речем, доста отдаден на каузата ѝ.

На възраст, на която повечето от нас изобщо не бяхме наясно какво ще учим, когато завършим гимназия, и още по-малко какви искаме да бъдем в живота, Ана Белен Лианьо вече беше завършена художничка на комикси и псевдонимът, с който подписваше артистичните си и мрачни рисунки — Анабел Ли, образа от стихотворението на Едгар Алан По, — се радваше, въпреки младостта ѝ, на известна популярност в родните среди — еротичен, готик, постапокалиптичен…

Всичко ѝ се удаваше с лекота, прекрачваше граници и смесваше жанрове, въпреки че творческите ѝ ориентири бяха Густаво Адолфо Бекер, лорд Байрон и Уилям Блейк. Не се разделяше с черния си флумастер "Щадлер" и често ръцете ѝ от китките до лактите бяха изрисувани с импровизирани картинки, които ѝ хрумваха постоянно — докато миехме металните купи от закуската или когато Саул Товар, директорът на лагера, ни пълнеше главите със старинни ритуали и истории, докато ни караше с един раздрънкан микробус на интересни места по северното крайбрежие, като Сан Хуан де Гастелугаче в Биская или плажа Деба в Гипускоа.

Анабел Ли имаше и други странности. Настроението ѝ винаги беше забулено от лека сянка, отговорите ѝ бяха неясни и всички знаехме, че повече е запленена от необуздания си вътрешен свят, отколкото от маловажния ни преход към зрелостта. Държеше много на самотата си и я глезеше, както някои вдовци глезят ангорските си котки — всеотдайно и посвещавайки им най-хубавите часове от деня.

Така че ѝ бяха достатъчни четири дни и три нощи, за да нокаутира сърцето ми, по онова време доста девствено и все още с малко рани, които да ближе. Нещастно. Взе го, нахрани го, остави го да привикне към мълчаливата ѝ и обезпокоителна компания и го изплю, когато… още не знам защо.

Не знам каква проклета причина я подтикна да се освободи от него с това… щях да кажа безразличие, но не. Високомерният човек е безразличен, тя можеше да бъде сърдечна. Всъщност Анабел се движеше в паралелен свят, който понякога се сливаше с нашия, но тя действаше на друго място, в друг порядък на нещата — на нейните собствени фантазии. Новината за смъртта ѝ обаче не ми изглеждаше твърде реална, нито конкретна — само алтернативен край на някой от комиксите ѝ.

Склонни сме да мислим, че създателите на тези истории не си отиват, нито остаряват, просто остават — ето това винаги мислех за Анабел Ли, въпреки че от години не исках и да чуя за нея заради начина, по който приключи онова лято.

Когато стигнахме до паркинга и слязох от патрулната кола, студеният вятър ме шибна силно в лицето в знак на добре дошъл в реалността и за малко да отнесе Естибалис и нейните метър и шейсет нагоре по планината. Тя извади червения кичур коса от устата си и продължи да върви. След дъждовете през предните дни пътят, който водеше към тунела "Сан Адриан", беше разкалян. Прогнозите за времето явно щяха да се окажат верни, защото предвещаваха бури с градушка и тъмните дъждовни облаци, носени от северния вятър, изглежда, щяха да дадат право на метеоролозите.

— Готов ли си, Кракен? — попита ме Естибалис с лека тревога. — Главната инспекторка ми разреши да присъстваш като експерт, но не знае, че си я познавал.

"И предпочитам засега да не го знае" — написах на мобилния си и ѝ го показах.

Тя ми намигна в знак на съгласие.

— Мисля, че така е по-добре — съгласи се тя. — да вървим, след два часа ще се стъмни. Между другото, има ли нещо, което трябва да знам за жертвата? Нещо в стила ѝ на живот, което да е важно, като се има предвид начинът, по който е умряла?

"Не, доколкото знам" — отвърнах ѝ със свиване на рамене.

"Няма да ти разкажа всичко, което се случи онова лято, Естибалис. Не съм готов, нито искам да го споделям" — премълчах.

Бяхме стигнали до тунела "Сан Адриан" в природния парк "Аискори-Арац" по шосето за Сегама, тъй като там се намираше най-близкият до планината паркинг. На него видяхме две коли на отдела по криминалистика, така че започнахме да се изкачваме.

Тясна чакълеста пътека, която и аз, и Ести бяхме преминавали поне десетина пъти преди това, ни заведе до отвора на тунела. Прекосихме островърхия сводест вход и извървяхме шейсетте метра на пещерата. Вдясно отминахме реставриран параклис и малкото находище, където група археолози работеха всяко лято.

Светлината бързо помръкваше в края на един изпълнен с напрежение следобед. Зелените и златистите листа на буковете, които оставаха зад нас, се люлееха неспокойно под напора на силния вятър.

Обичах да слушам шумоленето на буковете и дъбовете в планината през ветровитите нощи, когато спях в къщата на дядо ми във Виляверде. Беше концерт, в който хората бяха излишни, макар че в този ден шумоленето на дърветата не ми се стори толкова прекрасно. Да, беше впечатляващо, но не ме отпусна както друг път.

Тунелът "Сан Адриан" завършваше с голям продълговат отвор в скалата. Естествено отверстие, през което бяха преминавали странници и пътници още от праисторическо време и което е било в продължение на векове част от Северния път към Сантяго.

Говореше се, че дори Карл V е трябвало да се наведе за пръв път в живота си, за да го прекоси, и въпреки че не знаех колко е бил висок този монарх, аз наистина трябваше да наведа глава, за да стигна до другата страна на тунела, откъм Алава, която в онзи тревожен следобед се бе превърнала в местопрестъпление.

Изкачихме няколко метра по тесен сипей и видяхме Андони Куеста, колега от отдела по криминалистика. Беше около петдесетгодишен мъж, изключително методичен, от онези хора, които остават до последната минута, без да се мръщят. Той ни посочи входа към местопрестъплението. Целият периметър вече беше обграден с ограничителни ленти и можеше да се влезе единствено през един оставен свободен отвор.

— Как върви, Куеста? — попита го Естибалис със съучастническо изражение. Знаех, че двамата се разбират добре и често пият кафе, когато се засекат в участъка в "Лакуа". — Кажи ми, че ти си тайнственият човек, който е спечелил три милиона евро от лотарията, защото тогава трябва да ме почерпиш.

От няколко седмици всички във Витория говореха за лотарийния билет, регистриран в едно лотарийно бюро в центъра, и за самоличността на щастливеца. Всички се питаха дали късметлията не е съседът им, с когото от дни не са се засичали на входа и който е пропуснал неделния мач на Алавес, или зетят, който не вдига телефона и е напуснал работата си в завода на "Мерцедес" без никакви обяснения.

— Де да бях аз. Но за жалост, не съм. Относно огледа, още сме в началото, инспектор Гауна. Остава ни още много работа. Искам да се прибера вкъщи и да целуна децата за лека нощ. Големият има мач с юношеския отбор в края на седмицата и направо ми лази по нервите. И между другото, ако бях спечелил от лотарията, щях да купя на сина ми целия отбор "Баскония", включително ръководството и треньора, за да не го слагат постоянно като резерва — каза Куеста, приклекнал до куфарчето си. Беше закръглен приветлив мъж с къси ръце и нисичкият му силует беше лесно разпознаваем при всички огледи — въпреки белия гащеризон, които той и другите двама технически служители носеха.

— Обуйте калцуните и внимавайте къде стъпвате. Пълно е с отпечатъци от туристически обувки и ще бъде истинско мъчение да се идентифицират всичките.

Послушахме го и си сложихме и ръкавиците, които ни подаде.

Съдия Олано беше разрешил огледа, но бях сигурен и излязох прав, че негова милост не е дошъл лично в планина Аискори, за да нареди вдигането на тялото, а че е изпратил съдебния секретар, който да извърши необходимите процедури вместо него.

Последвахме указанията на Куеста и се запътихме към една гориста зона, където заварихме доктор Гевара, съдебната лекарка, да води записки до дървото, където видяхме провесеното тяло на жена. На няколко метра от нея съдебният секретар и инспектор Гойо Мугуруса, шеф на криминалистите, разговаряха тихичко, като сочеха едно яке на черепи и с качулка, което очевидно е принадлежало на покойната.

Секретарят, левичар с бяла коса и дълъг нос, кимаше със сериозно изражение и си записваше указанията на Гойо.

В Краката му имаше разтворено куфарче с необходимите принадлежности за съхраняване на доказателствения материал, който събираха.

Да видя отново Анабел след толкова години, както и отвращение, което изпитвах към труповете, се оказаха прекалено силно преживяване за стомаха ми и аз се обърнах и повърнах. Ести ме прикри, като пристъпи напред и протегна ръка на съдебната лекарка.

— Инспектор Гауна, здравейте. Виждам, че инспектор Аяла отново е сред нас — каза доктор Гевара и се престори, че не забелязва окаяното състояние, в което се намирах.

Беше около петдесетгодишна, дребничка и с хлътнали бузи, които винаги бяха зачервени от розацеята, мълчалива и работлива, подобно на робот в тих режим.

Изпитвах към нея уважение след годините, през които работехме заедно. Никога не се мръщеше, ако я помолех да направи с предимство някоя аутопсия, и притежаваше рядкото качество да се разбира с всеки съдия, когото ѝ определяха, колкото и опърничав да беше той. Стабилна като скала.

— Днес идва в качеството на експерт по профилиране, скоро ще се включи в екипа — излъга Естибалис с лекота, сякаш го беше правила цял живот. — Може ли да ни предоставите някаква информация, докторе?

Погледнах мъртвата, която някога беше моя приятелка, моята първа любов, моята първа нощ на… Погледнах я, въпреки че беше вързана за краката и провесена с главата надолу. Дългата ѝ черна коса с няколко все още мокри кичура докосваше земята, а гъстият бретон за пръв път не покриваше челото ѝ. Отворени очи. Не ги бе затворила, въпреки че е умирала с глава, потопена в пълен догоре с вода котел.

"Колко смела си била, Анабел."

Ръцете ѝ бяха вързани за гърба с найлонови върви, без брачна халка, носеше туристически панталони и пуловер от полар, който се бе свлякъл надолу и откриваше част от вече издутия ѝ корем… четири, пет месеца? Линията на бременността беше леко пигментирана. Глезените бяха здраво стегнати с въже, завързано на един як клон на два метра и половина от земята.

Този, който ѝ бе причинил това, трябва да е бил голям негодник, въпреки игричките ѝ, въпреки че цял живот отблъскваше всички, които присъствието ѝ привличаше.

"В какво си се забъркала този път?" — прошепнах ѝ в обърканата си глава.

И докато Естибалис и съдебната лекарка се отправяха към бронзовия съд, аз несъзнателно коленичих пред нея и изрецитирах:

"Тук приключва твоят лов и започва моят."

И за момент повярвах, че съм отново аз, инспектор Аяла, а не слабо отражение на отражението му, и имах работа, която ме поглъщаше, и нова страст, която запълваше моите празноти и смекчаваше вече трупащите се травми.

Например че шефката ми е бременна и не знае дали детето е от мен, или от един сериен убиец.