Ритуалите на водата

29 Олтарът на Богините Майки

9 декември 2016 г., петък

Беше седем вечерта, когато заваля проливен дъжд. Отървах се на косъм, с два скока се озовах в портала на логопедката ми и се качих с измокрени рамене и коса. Дребна работа, скоро изсъхнаха, въпреки че в кабинета на Беатрис Корес още нямаше отопление, нито беше достатъчно пригоден за една зима, която се очертаваше сурова, с много сняг и мразовити утрини.

Повторихме фразите с осем думи и логопедката ми препоръча да практикувам непрекъснато с приложенията, за да добия по-голяма гъвкавост. Мисля, че напредвах по-бързо, отколкото тя очакваше. Нямаше никакви тайни, само един тип, вманиачен да се върне към нормалността, който отделяше от четири до пет часа дневно да се упражнява.

Апартаментът ми се превърна в своеобразен боксов ринг. Леността, приливите и отливите в разследването и психическата умора бяха обичайните ми противници.

Всеки ден ги опознавах по-добре, всеки ден печелех малка победа, дискретна битка. Тук ключовите думи бяха "всеки ден".

Стана осем часът, беше се стъмнило и капките дъжд плющяха косо и с ярост по полукръглия прозорец. По едно време дъждът се превърна в порой, небето над Витория сякаш се продъни, но за щастие, не продължи дълго и накрая утихна.

— Време е, Унай. Достатъчно за днес. Ако продължаваш така, скоро ще остана без пациент — усмихна се тя.

Облече тъмносиньото си кожено палто, взе един чадър в тон със сините ѝ обувки и излязохме на улицата.

Не очаквах това, което видях срещу портала. Толкова ме трогна, че отново повярвах в човешката природа.

Клетият ми брат Херман ни чакаше на улица "Сан Антонио" — беше вир-вода и се опитваше да предпази останките на един букет, който преди дъжда сигурно е бил разкошен, елегантен и много скъп.

Съзрях познат чадър, подаващ се от близкото кошче за боклук. Пръчките бяха счупени, поройният дъжд не бе проявил милост към романтичните намерения на брат ми, нито към ритуалите на срамежливото му ухажване.

— Какво правиш? — попитах на глас.

Бе един от въпросите патерици, които бях отработил с Беатрис, беше практичен и ми се удаваше добре.

Херман се прокашля и оправи стойката си, за него беше важно, видях това в умоляващите му очи.

— Купих цветя, за да благодаря на логопедката ти за това, което прави за теб. Беатрис, утре ще ти донеса нов букет, аз…

— Трябвало е да позвъниш и да се качиш, Херман — прекъсна го тя, като се приближи и взе прогизналия букет. — Това е много мило…

— Не исках да попреча на сеанса. Това е най-важното, това… е най-важното.

Беатрис го погледна с безкрайно уважение, дори ми се стори развълнувана. Брат ми беше мокър до кости и се опитваше да прикрие треперенето на късите си дебели пръсти, които бяха сбръчкани от дъжда като на старец.

Погледнах логопедката си с крайчеца на очите. Беше мълчалива, стори ми се разнежена, дори леко смутена. Не знам, но бих казал, че именно в този момент се влюби в него. Вратите на стената, която бе издигнала около себе си, бяха поддали.

Бе позволила на Херман да влезе.

От този момент Беатрис стана страшно грижовна към него.

— Измръзнал си, Херман. Да отидем в някое заведение, ще изпием нещо топло, бульон, кафе… Аз нямам нужда, не ми е студено, но ще дойда с вас.

И тръгнахме към улица "Дато", като Беатарис не изпускаше мокрия букет, въпреки че съсипваше коженото ѝ палто и марковата чанта.

— Наистина ли не ти е студено? — загрижи се Херман.

Беатрис се разсмя безгрижно.

— Винаги съм имала излишни килограми, и като дете, и като тийнейджърка. Мисля, че това си има някои предимства, защото не съм зиморничава.

Погледнах ги мълчаливо. Беше прекрасно. Свенливо раждащата се любов.

Колебанията и притесненията на брат ми, професионалната маска на логопедката ми.

Всичко това остана в кошчето за боклук, до счупения от дъжда чадър.

Но там имаше феромони, които можеха да събудят либидото на сив вълк, това вярно животно, което прекарва целия си активен полов живот с един и същи партньор.

Това впечатление добивах, когато гледах Херман и Беатрис заедно. Херман не спираше да говори, беше като вулкан, изригващ словесна лава, Беатрис беше добра слушателка и го гледаше, сякаш брат ми беше дар, паднал от небето.

Придружих ги до входа на "Усокари", но се сбогувах с тях с прилично извинение, което никой от двамата не оспори, въпреки че намирисваше на доброжелателна лъжа, разделиха се с мен с обещания от рода на "Друг ден ще пийнем нещо тримата" и ги оставих в техния малък рай. Заслужаваха го, бяха си го изработили. Бяха добри хора.

Минах по мократа и пуста улица "Дато". Само Пътникът[36] ме поздрави от триметровата си бронзова височина. Бе застудяло и хората предпочитаха да си останат вкъщи, да помагат на децата си с домашните, да седят пред телевизора, да приготвят вечерята… животът, с една дума.

Вече бях стигнал до паметника, посветен на битката за Витория[37], на път за вкъщи, когато си спомних, че трябва да се обадя на Ектор дел Кастильо. Извадих от джоба новия мобилен апарат с номера, който ми бе издействала Милан. За да го различавам от стария си мобилен телефон, бях настроил мелодията на обажданията с "Love Me Again" ("Обичай ме отново") на Джон Нюман. Знам, подсъзнанието понякога взимаше решения вместо мен.

Потърсих в контактите и натиснах номера на Ектор. Не исках Голдън да проследи това обаждане.

— Ектор, обажда се Унай Лопес де Аяла. Нов мобилен.

— Инспекторе, радвам се да установя лично гласовия ти напредък — отговори с любезния си и спокоен глас.

— Знам — усмихнах се. — Може ли да се консултирам с теб по един въпрос?

— Разбира се.

Разказах му набързо, с граматика като на малко дете, за езерото Ла Барбакана. Знаех, че нямаше да се стресне от намирането на нов труп, но не бе необходимо да му давам толкова подробности.

— Само един въпрос — имаме ли друг олтар там? — попитах.

— Да, посветен е на трите богини майки. Бе открит в стената на една градина в околностите на Лагуардия. Искам да кажа, че отново имаме място, свързано с култа към водата като оплождащ елемент, и с ритуали и жертвоприношения, посветени на богините майки. Не ми обясни обстоятелствата около последната ти находка, но мога да те уверя, че е идеалното място за извършване на ритуал като този на Тройната келтска смърт. Има ли някакво значение за разследването ти, инспекторе?

Въздъхнах, не ми харесваше идеята да има значение. Не исках повече ритуали на водата, предпочитах само един мобилен телефон, само едно убийство, не и вероятна поредица от убийства, задаваща се на хоризонта, без очаквания да свърши.

— Да, има — отговорих накрая, като отворих входната врата на дома си със свободната ръка. — Много ти благодаря, Ектор.

— На твоите услуги, инспектор Аяла. Този въпрос ме тревожи, също както и теб. Надявам се да мога да помогна, но дано не се наложи в бъдеще. Грижи се за себе си, инспекторе. — И историкът затвори телефона.

Качих се в апартамента си и се залових с новата порция упражнения на логопедката ми. Картите "Нардил" с все по-дълги фрази: "Момичето слиза по стълбата, момчетата и момичето си играят, момичето рисува голяма бяла луна."

В този момент Естибалис ми се обади на новия ми телефон.

— Имам известен напредък в разследването, Унай. И идва от Кантабрия. Хвани се здраво, за да не паднеш — изрече колежката ми със сто оборота в минута.

— Слушам те — отвърнах.

Съблякох си пуловера, който беше леко влажен, и облякох удобна тениска за вкъщи. Приближих се до балкона и опрях чело в стъклото, загледан в белите сгради отсреща.

— Милан откри сестрата на Саул Товар, работи в болница "Валдесиля". На ръководен пост е, явно е недосегаема. Иска ми се да я посетим без предупреждение, както направихме със Саул. Не знам какви са им отношенията. Родителите им са починали, когато двамата са били малки. Сара Товар е с четири години по-възрастна от него и е била негов настойник, докато е навършил пълнолетие, живели са заедно до женитбата му. Тя е неомъжена, без деца. Няма информация да е имала партньори, изглежда, води живот на монахиня. Участва в дузина религиозни асоциации и организации за помощ на страни от Третия свят. Благочестива жена, както се казва.

— Защо… защо Саул?

Естибалис ме разбираше — исках да знам защо продължава да разследва Саул, при положение че заподозрените бяха по-близо, във Витория — Асиер и Голдън Гърл имаха повече мотиви, за да бъдат разследвани.

Двамата трябваше да ни дадат много обяснения и двамата щяха да бъдат много уклончиви. Щяхме да напреднем повече, ако разследвахме тях.

— Защо Саул? Сега идва втората част — Милан намери информация, която сме пропуснали. Страхотна е, имаме истински гений в екипа.

— Ести…

"Говори, Ести, говори" — исках да ѝ кажа, вече губех търпение.

— Не знам дали си спомняш случая с младите самоубийци. Вече има три самоубийства при странни обстоятелства в различни места на кантабрийските планини. През септември намериха двайсет и три годишно момиче от Сантандер, на връх Добра, в Кантабрия.

— Как… как се е самоубила?

— Ето тук е загадката на всички тези самоубийства. Това са тийнейджъри или млади хора, някои от тях стеснителни и с трудности да се приобщят към социалната среда, но без прояви на насилие или употреба на наркотици. Един хубав ден излизат от къщи само с дрехите на гърба си, качват се на някоя близка до дома им планина, събличат се, прекарват нощта там и на сутринта ги намират умрели от хипотермия. Създават впечатление, че доброволно се оставят да умрат от студ. Това е твърде необичаен акт на агресия спрямо самия себе си. Сякаш предпочитат да страдат от студ в продължение на часове, вместо да сложат край на живота си с нож, с хапчета или скок в пропастта. От гледна точка на виктимологията това са хора, които изпитват страх от кръвта, спокойни, почти страхливи — въпреки смелостта, която се изисква, за да прекараш толкова часове посред нощ на открито в планината.

— Кое е момичето?

Това със самоубийството ми беше ясно, но още не ми бе ясна връзката на жертвата със Саул.

— Жертвата е Химена Товар, Унай. Момичето е дъщеря на Саул Товар. Ребека Товар не е единствената дъщеря, която твоят професор е изгубил.

"Какво?" — помислих си, но не бях в състояние да изразя на глас изумлението си.

Саул е имал и друга дъщеря? Познавах само Ребека. Саул не ни бе споменал за смъртта на другата си дъщеря, когато го посетихме в университета.

Един баща да изгуби две дъщери при толкова страшни обстоятелства…

Наистина не знаех.

Не знаех дали да му съчувствам за болката, или да започна да подозирам, че около Саул се случват твърде много драми, които правеха на пух и прах всички статистики за личните трагедии, които се падат средно на човек през живота му.

Във всеки случай се налагаше да посетим отново кантабрийската земя.