Ритуалите на водата

56 Сантиляна дел Map

14 януари 2017 г., събота

Не можах да заспя, а когато не мога да заспя, си блъскам главата над едно и също. Не исках болезнената мисъл, че съм изгубил Алба, да ме обсеби напълно. Познавах се и знаех докъде стигат силите ми, така че смених една фикс идея с друга — Ребека "Коя си сега, Ребека?"

"Коя си сега…"

Върнах се в началото, там, където започна всичко — Сантиляна дел Map, селото на семейство Товар.

Включих новия мобилен телефон, благонадеждния. Обадих ѝ се рано сутринта в събота. Знаех, че е ранобудна като мен.

— Инспектор Аяла, нещо ново? — попита тя предпазливо. Гласът ѝ звучеше изненадано.

— Не ти се обаждам, за да те притискам. Имам ти доверие, Милан. Нуждая се от вълшебните ти умения.

— Каквото кажете, шефе — отвърна тя с облекчение.

Казах ѝ от какво се нуждая. За нея беше просто — да открие всичките домашни адреси, на които живее студент от Кантабрийския университет.

Не исках да развалям съботата на Естибалис. Исках да напредна в разследването и може би Алба беше права — имах повече късмет, когато бях сам. Имах нужда да бъда сам, напълно сам. Така ми вървеше повече, поне не съсипвах живота на хора, на които държах много.

Качих се в колата и пристигнах в Сантиляна дел Map два часа и половина след обаждането на Милан.

Намерих момчето с разноцветните очи на адреса, който ми даде колежката — магазинче в покрития вход на една къща, където единственият продукт, който предлагаха, беше чаша мляко и парче собао.

Изчаках с търпението на бракониер да обслужи малката опашка от туристи.

Когато вдигна поглед с чаша мляко в ръка, подскочи и се опита да побегне към задната стаичка, нагоре по стълбата.

— Не го прави — казах му много сериозно, като стиснах хилавата му ръка.

— Не искам да ме виждат с теб.

— Тогава да не беше правил онзи маратон във факултета, умнико. Нима смяташе, че ще се откажем да те разпитаме, като избягаш?

— Не, предполагам, че не… Какво искаш? — попита, като не преставаше да гледа неспокойно навън.

— Това, което каза за Синята брада. Отне ми съня, момче.

— А на мен бащата.

— Трябва да ми го обясниш.

— Мисля, че си го заслужава… — прошепна.

— Заслужава какво?

— Някой да говори лошо за баща ми в това село и да каже истината.

— Слушам те. Какво общо има баща ти със Саул Товар?

— Двамата са били с една и съща жена.

— Жената на Саул?

— Жена му? Горката, какво говорите, не знаете ли как свърши? Това за Синята брада не съм го измислил аз. Когато Асунсион Переда умря, хората се престрашиха и започнаха да приказват. Тук винаги се е говорело, че Саул се отървал от нея, когато вече му е родила дъщеря, че бил човек с много странни вкусове и че истинските жени не го привличали. Можел да има колкото си иска, но той отблъсквал всички. Не, говоря за онази вещица, сестра му, Сара Товар. Тази надута пуйка съсипа живота на майка ми. Вижте, да отидем в задната стаичка, не искам да ни виждат заедно и някой да ви разпознае. Вие сте Кракен от Витория, нали?

Изръмжах вместо отговор — колко досадно беше това, по дяволите.

В този момент една много възрастна жена излезе от задната стаичка и се приближи до момчето.

— Всичко наред ли е, синко? Чух гласове.

— Всичко е наред, бабо. Това е един преподавател от университета, просто се развълнувахме, като се видяхме. Можеш ли да обслужиш клиентите, докато с него си поговорим?

В магазина влязоха двама американци с туристически пътеводител в ръка и бабата взе подноса със собао, готова да ги обслужи.

Възползвах се, за да мина под тезгяха, качихме се по дървените стъпала и влязохме в една стаичка, пропита с миризма на краве мляко. Напомни ми за аромата на първите дни от детството ми, за закуските пред черно-белия телевизор, докато гледах Клоуните, и за благото и закрилящо присъствие на родителите ми.

Момчето ме покани да седна на един стар алуминиев стол и се настани до мен. Беше леко напрегнато.

— Разкажи ми какво знаеш.

— Вижте, мисля, че баща ми винаги е харесвал Сара Товар, по-голям е от нея, но се познавали от селото, а после и двамата завършили медицина и работят от деветдесетте години в болницата във Валдесиля. Мога да ви кажа това, което съм чул от майка ми — че всички от семейство Товар били странни, че майката на Сара и Саул прекарала последните години от живота си на легло, че бащата бил много набожен и много строг и че братът и сестрата били твърде близки, наистина твърде близки. Не знам дали ме разбирате.

— Предпочитам да си по-ясен.

— Тук в селото винаги се е говорело, че Сара и брат ѝ се държали много интимно един с друг, всички са ги виждали да се държат за ръка и да се целуват.

— В много села се носят извратени слухове.

— Не разбирате. Всички. Не само клюкарите. Всички семейства, близки, съседи, познати… Не, не беше селска клюка. Майка ми казва, че баща ми се ядосвал много на тези слухове. След време научих, че Сара го е отблъснала няколко пъти, накрая се оженил от нямай къде за майка ми. Майка ми го ревнувала много, защото работели в една и съща болница.

— Баща ти е лекувал дъщерята на Саул.

— И след това родителите ми се разделили.

— Но Защо?

— Защото Сара, която вече имала голямо влияние в болницата, и баща ми започнали връзка. Баща ми отишъл при нея, една нощ не се върнал да спи вкъщи. Майка ми не издържала и го изгонила. Тогава била бременна с мен, било ѝ е много трудно да ме отгледа сама. Баща ми винаги плащаше издръжката, но винаги отсъстваше, никога не е бил до мен, нито на първото ми причастие, нито на Коледа… просто не го беше грижа за мен. Както можете да предположите, не харесвам семейство Товар и никак не ми е приятно да виждам всеки ден професор Саул в университета.

Отсъстващ баща…

Момчето продължаваше да си излива душата, но аз го гледах с угризение на съвестта, като се питах дали след двайсет и четири години дъщеря ми няма да е тази, която да разказва на някой непознат събеседник историята за своя отсъстващ баща.