Ритуалите на водата

28 Градината на болницата

8 декември 2016 г., четвъртък

Бееше празничен ден, но рано сутринта, когато в болниците започват да безпокоят пациентите с първите взимания на урина и кръв, се явих в болница "Чагоричу". Майката на Алба спеше на един зелен диван от изкуствена кожа, тази жена беше елегантна дори когато спеше. Можеха даже да я носят заспала, и пак щеше да запази осанката си.

Събудих я дискретно, като се стараех Алба да не ни усети. Ниевес разбра намеренията ми от умолителния поглед, който ѝ отправих, и ме остави насаме с нея, седнал на един неудобен стол, който приближих до леглото.

Не бързах да я събудя, наблюдавах съсредоточено леко издутия корем, който се очертаваше под чаршафа. Само исках да прокарам ръка и да ѝ кажа: "Бъди спокойна, баща ти бди над теб", но не посмях.

Може би това силно момиче вече беше в състояние да чете мислите ми и събуди майка си, защото в същия този момент Алба отвори очи.

Бавно, сякаш се връщаше от дълго изгнание.

— Добро утро, Алба. Как се чувстваш днес? — Признавам, че бях упражнявал тези фрази.

— Седем думи. Изрече седем думи. — Усмихна се въпреки умората, изписана по лицето ѝ, и торбичките под очите.

— Дай ми още един месец и ще… ще ти изнеса цяла реч.

Тя се засмя, не исках да се смее. Още не. Сега идваше най-трудното. Исках да проведа този разговор без помощно средство, без бележник. Цяла нощ бях подготвял фразите. Кратки, обяснителни, от онези, които определят живота и за които си спомняш като стар.

— Комисарят знае — уведомих я аз.

— Какво знае?

— Дойде снощи.

— Какво знае? — настоя тя.

— Били сте разделени, двамата с теб сме били заедно.

Трябваше ѝ време да схване идеята, знам, че фразата не беше особено издържана, но дотам стигаха словесните ми умения.

— Защо? Защо си му казал това?

— Казах му, че детето е мое, че това е извън всяко съмнение.

Алба погледна корема си, сякаш водеше разговор с момичето и аз бях изключен от този телепатичен диалог.

— Направил си го заради нея — каза най-после.

— В управлението имат съмнения, Алба. Никой не трябва да мисли, че…

— Че може да е дъщеря на Нанчо.

— Това е голямо бреме, Алба, тя не го заслужава.

— Закриляш я, не знаеш дали е твоя дъщеря, но я закриляш.

— Позволи ми да го направя. Ти и аз… ти решаваш дали има ти и аз. Но ми позволи да направя това за нея.

— Значи ще кажем на останалите, че с Нанчо сме били разделени, че двамата с теб сме имали връзка през август и че детето е твое и в това няма никакво съмнение.

— Само една версия. Винаги. Без пукнатини. — Беше като мантра. Трябваше да поддържаме лъжата си твърдо, непоколебимо през целия живот. През живота и на двамата.

— А ако момичето прилича на Нанчо?

— Беше хубав мъж, когато не убиваше — изплъзна се от устата ми.

Тя ме погледна изненадано, после се разсмя, разсмя се от сърце.

— Прав си, в крайна сметка не изглеждаше зле — съгласи се.

Засмях се с нея, въпреки че в себе си поисках прошка от Мартина за това светотатство. Трябваше обаче да умеем да се надсмиваме над това, да обърнем ситуацията в наша полза, да бъдем по-силни от събитията, които предстояха.

Този кратък момент на единение не беше достатъчен. Докоснах ръката на Алба, за да я стисна и да ѝ вдъхна сила, но тя я отдръпна.

— Унай, относно мен и теб… Днес не мога да ти дам отговор. Днес съм заета с друго, а и трябва да бъда събера сили за това, което ме очаква, след като ме изпишат и се върна на работа. Искам сама да се справя със ситуацията в управлението, каквато и да е тя, след това ще взема решение за нас двамата, съгласен ли си?

"Имам ли друг избор" — помислих си.

— Разбира се — казах. — Може ли да дойда отново привечер? — попитах, преди да си тръгна.

— Можеш да виждаш дъщеря си винаги когато поискаш, Унай. Идвай колкото пъти искаш.

И тази фраза бе достатъчна, за да изпълни със светлина цяла вселена.

Излязох в коридора, където Ниевес ме чакаше, опряла се на една стена.

— Да вървим, Унай. Ще те изпратя до изхода.

— Добре — отвърнах.

От време на време някой пациент — от онези, които се разхождаха с една метална пръчка с колелца, — ни поглеждаше скришом. Не бих могъл да кажа дали разпознаваше Кракен, или оттеглилата се актриса.

Ниевес се преструваше, че не забелязва нищо, аз също.

Минахме по коридорите, заобикаляйки санитари и бели чехли и стигнахме до изхода.

Излязохме навън и прекосихме паркинга. Колите преминаваха със собствениците си, приютени в тях от сутрешния студ, съсредоточени в предстоящия им трудов ден.

Гледах ги без завист, скоро и аз щях да бъда един от тях.

— Възхищавам ѝ се — каза внезапно Ниевес, докато вървяхме.

— Моля?

— Възхищавам се на Алба.

"Аз още повече" — искаше ми се да ѝ кажа, но не беше моментът.

— Винаги съм се възхищавала на зрелостта ѝ, на силата ѝ. Знаеш ли какво е да имаш дъщеря, която никога не се е оплаквала?

Усмихнах се, това прилягаше много на Алба — да не се оплаква.

— Тя е най-доброто ми представяне, най-доброто ми творение. Няма да се пречупи. Колкото и трудна да е тази бременност, няма да я пречупи. Вече преживя една загуба. Беше много по-лошо, ужасно е да прегърнеш мъртвото си дете. Направила е избор. Ти изглеждаш добър човек, няма да ти казвам да не нараняваш дъщеря ми. Това остава между вас. Тя ще се погрижи да не я нараниш.

— Знам.

— Моля те обаче да не нараняваш внучката ми. Ако си с тях, ако Алба ти позволи да останеш, бъди баща. Винаги. Ако тя, или ти, или и двамата решите, че няма да поемеш ролята на баща, отдръпни се, не се меси, не нахлувай в живота на внучката ми, не го обърквай. Още не знам нищо за нея, не знам дали ще бъде силна като Алба или слаба като дядо си, алчна като прадядо си, или може би психопат, ако е дъщеря на Нанчо. Още не знам това, но знам, че с баща, който идва и си отива, това момиче ще страда, както ще страдаме всички. С това искам да ти кажа, че с Алба трябва да сте наясно каква роля ще играеш в живота на внучката ми още преди да се е родила. Никой не е научен да е баща, Унай. Ще го правиш зле, ще грешиш като всички родители в света. Но избери своята роля. Вече не сте само двойка, вече не сте двама възрастни хора. Сега става дума за семейство и животът на едно дете е заложен на карта.

— Дано Алба ми позволи, Ни… Ниевес. Искам дъщеря ми да има баща.

Ниевес остана доволна от отговора ми, или може би от решимостта в погледа ми.

Не си надянах маска, стоях обезоръжен пред нея и не ме беше грижа, че ще ме види какъвто бях в действителност.

Нервността ми, ограничените ми разговорни умения.

Това бях аз и въпреки всичко се чувствах способен да бъда добър баща.

Разделихме се с две целувки и Ниевес се изкачи по стълбата към входа на болницата.

— Днес следобед ще дойда отново. Кажи ми, ако… ако искаш нещо — казах ѝ, преди да си тръгна.

Тя направи жест, който означаваше: "Нямам нужда от нищо, спокойно", и се обърна.

— Унай, само искам да знаеш нещо — ми каза, преди да се отдалечи.

— Какво?

— Лично аз… бих се радвала да си баща на внучката ми.

— Бла… бла… благодаря, Ниевес — изпелтечих развълнувано.

Сега знаех от кого Алба е наследила топлотата и човечността си.