Ритуалите на водата

22 Хотел "Доня Бланка"

4 декември 2016 г., неделя

Не си спомням много добре какво направих впоследствие. Не знам на кой криминалист дадох името на мъртвия ми приятел. Изпратих съобщение на Естибалис. Това го знам, защото по-късно проверих часа на изпращането в мобилния си телефон.

Наредих ѝ, влязъл в ролята си на експерт, да проверят със съдебната лекарка дали по тялото на Хота има следи от убождания с електрошоков пистолет "Тейзър".

Алба ми позвъни минута по-късно.

— В Лагуардия съм. Естибалис ми съобщи самоличността на новата жертва. Искам да дойдеш вкъщи, Унай. Трябва да поговорим. Изпращам ти адреса. Аз имам среща със съдия Олано и после ще отида в Ла Барбакана. Чакай ме тук, приеми го като молба или заповед, но ела веднага. Нали?

— Да — отговорих на глас.

Беше ми все едно дали тонът ми ще прозвучи пискливо. Всичко ми беше все едно, бях изпаднал в дълбока апатия от мига, в който разпознах синкавото лице на Хота, и не се чувствах способен да сваля от себе си тежестта на този душевен срив.

Напуснах Ла Барбакана, без да се сбогувам с никого. Достатъчно бяха заети да обработват улики. Не исках да участвам в това. Да анализирам хладнокръвно последните минути на приятеля ми от детството, на златното момче, за което всички се грижехме и което всички предадохме.

На сломения Хота, чието бъдеще бе провалено от алкохола.

Не си спомням кога го видях за пръв път, предполагам, че е бил първият ни ден в първи клас в училище "Сан Виатор". Човек не си спомня много-много за онези далечни години. Кога казват невролозите, че започват най-ранните спомени?

Нямах представа. Вече нямах представа за нищо.

Действах машинално, Алба ми изпрати на мобилния телефон адреса на къщата си в Лагуардия. Не взех колата, не бях в състояние да шофирам. Тръгнах по калдъръмените тротоари с чувството, че някаква машина на времето ме е запратила в Средновековието. Едно егускилоре ме поздравяваше от номер 96 на една от уличките.

"Не сега, нещастнико" — пошушнах му на минаване. Мен дори Христос не ме пазеше от злите духове.

Прекосих града в северна посока, почувствах се объркан, когато стигнах до края на булевард "Колядо" и се озовах пред адреса, който Алба ми бе дала и който се оказа замък. Всъщност хотел, хотел "Доня Бланка".

Беше величествена, старинна сграда, която властваше над възвишението и която си имаше всичко, включително осмоъгълна крепостна кула. Изкачих стръмната каменна стълба и прекрачих вратата под благородническия герб.

В отсрещния край стената беше покрита с бръшлян, беше своеобразен бар с железни решетки и витражи, имаше много хора, не знаех къде да търся Алба.

В този момент една около седемдесетгодишна жена пристъпи към мен. По-скоро дама. Всичко в нея беше изискано — късата руса коса с безупречно подредени кичури, наметката на раменете, която ѝ придаваше елегантност, неподвластна на модата.

— Добро утро, Унай. Чаках те. Казвам се…

"Аурора Мистрал" — помислих си, неспособен да повярвам, че стоя пред една от най-големите легенди на киното и театъра от XX век. Актрисата, която спечели всеобщо уважение и безброй награди и която винаги ще бъде помнена заради изпълнението на главната роля в "Домът на Бернарда Алба"[22] в театралните салони.

Знаех, че се е оттеглила отдавна от сцената. Нямах представа, че живее в Лагуардия. Краката на дядо щяха да се разтреперят, ако я видеше. Била е легенда още от следвоенния период, момичето чудо, което играе и пее. Няколко поколения ѝ се бяха възхищавали и бяха пълнили кварталните киносалони през годините, в които продължи бляскавата ѝ кариера.

— Ниевес Диас де Салватиера, майката на Алба. Каза да я изчакаш в стаята "Любовта и Лудостта", на последния етаж. Излезе преди малко по спешен служебен въпрос. Ако искаш да си починеш, спокойно можеш да използваш леглото. Аз съм заета със събитие на Ротари клуб, затова ме извини, че в момента не мога да ти правя компания. Ще ти дам ключа от стаята.

Аурора, или Ниевес, отиде зад барплота на рецепцията и ми връчи тежък ключ.

Майката на Алба имаше внушително присъствие, което не се дължеше единствено на сцената. Притежаваше горда осанка, която дъщеря ѝ бе наследила, въпреки че външно изобщо не си приличаха. Алба беше кестенява, с кафяви очи, източена. Майка ѝ беше руса, със сини очи, дори формата на лицето, на носа и на веждите им беше различна. Никога не бих предположил, че са майка и дъщеря.

Взех ключа леко зашеметен. Стиснах отново ръката ѝ и се изкачих по стълбата на замъка. Намерих стаята с име на басня от Саманиего[23], отключих я и се проснах на леглото. Зарових лице във възглавниците и заплаках отчаяно. Платът заглушаваше донякъде риданията ми, но в момента не ме беше грижа за останалите гости.

Хота беше мъртъв, а на мен ми бе дошло до гуша от толкова смърт. Тази на Мартина, на Анабел Ли, на приятеля ми… твърде много за една година, твърде много за два толкова близки по време случаи.

Трябваше да уведомя семейството ѝ, майка ѝ и чичо ѝ. Почувствах се ужасно, че не мога да говоря, не исках да им съобщя новината писмено.

След малко престанах да плача и се поуспокоих, проснат в онова легло и в онази спалня, декорирана за сватбени нощи на щастливи младоженци, които започват нов живот. За разлика от мен — почувствах се много стар и изхабен с моите четирийсет години.

Алба дойде доста по-късно. Завари ме отново в апатично състояние, загледан в моята планина през прозореца. Сега я виждах от друг ъгъл на реалността.

— Как си? — попита ме, като седна до мен на огромното легло, в което бог знае колко чукане бе паднало.

Аз само стиснах юмрук и насочих палеца си надолу, както сигурно е правел Нерон в някой лош ден на арената.

Тя взе ръката ми с безкрайна нежност, сякаш бе малък дар от боговете.

— Искам да знаеш, че съм тук. Тук съм. — Тя се излегна до мен и се притисна към гърба ми.

Колко приятно бе да почувствам топлината ѝ в тази студена сутрин.

— Не искам да ти се случи нищо, Унай. Вече сме минали през това.

Безполезно бе да ѝ възразявам. За какво? Нямах желание да пиша, нито да говоря. Само да чувствам, че е загрижена за мен, че в момента тя е поела нещата в свои ръце. Че мога да оплаквам мъртъвците си в тази декемврийска неделя.

— Да се качим на кулата. Вече не е толкова студено и горе ще се освежим. Имаме много неща, за които да поговорим, тук ни дебнат изкушения — каза ми тя, когато се умори да гали косата ми с толкова присъщото за нея спокойствие.

После ми протегна ръка и я последвах по осмоъгълната вита стълба, докато стигнахме до кулата и излязохме на открито.

Свежият въздух ни подейства благотворно. Пред нас се разкриваше възхитителна гледка на Лагуардия е море от лозя в краката ни. Виждаше се даже селището Ла Оя, което ми навя болезнени спомени. Нямаше значение къде се намирах с Алба, накрая Нанчо винаги се появяваше в мислите ни.

— Тук спаси живота на детето ми — прошепна тя, загледана в планината пред нас.

"Може би древните богове на тези планини го закрилят" — написах.

Тя ми поиска обяснение с поглед.

"Ние, местните, я наричаме Кантабрийска планина, но древното ѝ наименование е Толоньо, произлиза от името на бардулския бог Тулон. Другото име на Тевтат, богът баща на келтите. Има дори руини на средновековен манастир, посветен на св. Мария от Толоньо. Казват, че монасите го напуснали заради студа. Много ми се иска да те заведа там. Може би в онзи ден бог Тулон е спасил детето ти. Иска ми се да вярвам, че не всичко е против нас.

— И аз предпочитам да вярвам в това. Само така можем да продължим. Знам, че е лош ден за теб, бих искала да го променя или поне да го облекча. Позволи ми да ти съобщя една добра новина.

— Слушам… те — казах със запъване.

— Тази седмица бях на консултация и ми направиха ехография и други изследвания. Отхвърлиха вероятността детето ми да има остеогенезис имперфекта от втори тип — произнесе тя широко усмихната, наслаждавайки се на всяка дума.

Погледнах с облекчение планината на древния бог, почувствах, че вече не нося на плещите си товара на целия свят. Страхът, че детето ми ще страда от болестта, убила първата рожба на Алба, бе висял като черен облак над главата ми, откакто ми съобщи за бременността си.

"Благодаря, Тулон. За това, че се грижиш за моите хора" — помолих се мислено.

Притиснах Алба към себе си, последваха целувки… но спомените от онзи ден са заключени в паметта ми. Така предпочитам.

После, по-спокоен и все още без желание да се върна към реалността на оредялата ми компания, попитах Алба:

"Трябва да ми разкажеш това за майка си. Не може да криеш подобна информация от мен."

— Знам — въздъхна. — Знам. Вече се запозна с нея, няма да ти говоря за публичния ѝ живот. Сигурно знаеш, като всички останали, легендата за бедното провинциално момиче — открил я един импресарио от Мадрид, стара лисица, на някакъв конкурс за таланти, защото момичето пеело и танцувало чудесно и родителите ѝ, които не били мърдали от Лагуардия, се решили да я пратят в Мадрид при чичо ѝ и леля ѝ.

Тази част я знаех, с изключение на това за Лагуардия.

— Останалото е история. Майка ми заплени цяло поколение със сините си очи и русата си коса, снима се в касови филми в продължение на години и когато настъпи първата голяма криза в киното, намери убежище в театъра. Вече беше зряла и импресариото ѝ ръководеше кариерата ѝ с твърда ръка. Пожъна успех с изпълнението си в "Домът на Бернарда Алба" и започнах да я виждам по-рядко. Вече нямаше три месеца снимки, които позволяваха да ме посещава в края на седмицата. Замениха ги турнета из театрите на цялата страна, които продължаваха с години, а аз учех в Мадрид.

"А твоят… — поколебах се дали да напиша толкова личен въпрос, но тя знаеше почти всичко за мен — баща?"

— Баща ми беше шофьор на майка ми цял живот. Беше синът на импресариото ѝ, живееше в сянката на баща си.

"Импресариото на майка ти е бил твой дядо?"

— Никога не съм го наричала така. Открил я, когато е била още дете. Той я бе шлифовал, бе плащал уроците ѝ по танци, дикция и пеене, но после пилееше парите на майка ми с пълни шепи. Отиваше в казиното с четири уличници и изхарчваше за една вечер това, което майка ми бе спечелила за една седмица представления. Ненавиждах онези жени. Идваха с луксозни тоалети и обувки от най-скъпите бутици, докато аз и родителите ми живеехме с пресметнати до стотинка разходи, без да си позволим никакъв каприз или подарък. Израснах без никакви луксове. По онова време родителите на майка ми починаха. Остана сама в Мадрид — без други познати, освен хората от театъра.

Погледнах я мълчаливо, исках да продължи да говори.

— Баща ми нямаше професия. Беше незабележим, както бихме казали днес. Мисля, че майка ми е започнала да излиза с него, защото са прекарвали много време заедно по време на пътуванията. Били са връстници и той не е бил ласкател като останалите актьори, не е изпитвал нужда да се състезава с егото си. С други думи, общуването с баща ми за нея е била почивка в кариерата ѝ, единствената нормална връзка насред влакчето на ужасите около нея. После съм се родила аз, мисля, че в началото дядо ми дори се въодушевил и видял в дъщерята на питомката си друга вероятна златна мина. Но аз не съм наследила очите ѝ и за съжаление на всички, бях пълничко момиче без артистични дарби.

"Не съм си те представял така" — помислих си и изчаках да продължи. Помагаше ми да избягам от настоящето.

— Години по-късно избухна скандалът — бащата на баща ми бе обвинен в укриване на данъци, близо шестстотин милиона стари песети. Родителите ми бяха пълни невежи във финансово отношение — той им даваше една десета от парите, които му искаха, и с тях покриваха някои разходи. За останалото се грижеше той. По време на процеса избяга. Преди няколко години се опитах да го издиря и успях да установя, че е заминал за една латиноамериканска страна под друга самоличност. Що се отнася до отровния подарък, който ни остави, само ще ти кажа, че бе сключвал сделки от името на майка ми, така че бяхме разорени и наложиха запор върху почти всички имоти — апартамента в Мадрид, помещения и гаражи. Майка ми не поиска да се върне на сцената, този етап отдавна ѝ идваше в повече, не понасяше пресата.

"Харесваше ли мъжа ти?"

Алба ми бе обещала, че няма да го споменава отново, но исках да се възползвам от момента и да науча всичко за нея. Да разбера коя е и какво я бе отвело до тази кула, до този град, до този завършен психопат — съпруга ѝ.

— Не беше особено доволна, че излизам с него, в началото помисли, че се е сближил с мен заради нея, за да измъкне сензационен репортаж от типа: "Какво стана със…?", или да разбере дали тя знае нещо за местонахождението на импресариото ѝ. Нанчо прие това спокойно, по своя си начин, и си постави за цел да изглади отношенията си с нея постепенно, елегантно. Но ти познаваше стила му.

Усмихнах се за пръв път, припомняйки си спокойния мъж, който спечели доверието ми с търпение и отзивчивост.

— Да кажем, че с майка ми се отчуждихме доста, когато се омъжих за Нанчо — продължи тя. — Тя се чувстваше неудобно да споделя личния си живот с него. Майка ми има алергия към медиите, не иска никой да я свързва с артистичния ѝ псевдоним, въпреки че Лагуардия е малък град и практически всички знаят това, но тук хората са дискретни и тя спечели уважението им като хотелиерка. Също и заради участието си в благотворителни дейности с ротарианците от Витория и Логроньо. Що се отнася до отношенията ми с нея, сега отново се сближихме. Вече ти казах, че майка ми първа дойде в болницата, когато научи за това, което той ми бе… ни бе сторил. Тя се погрижи за всичко през първите седмици, в които аз не бях в състояние да реагирам поради преживения шок, както и Защото бях твърде загрижена за теб, докато ти беше в кома. Доведе ме тук — гледката на планината и на лозята ме излекува. Сега идвам в края на седмицата, понякога с Естибалис, и спя в замъка. Мисля, че навлязох в по-спокоен период и ми е по-лесно да разбера майка ми.

"Какво се случи, когато майка ти напусна киното и театъра?"

— Тогава бях пълничко и много стеснително момиче, в разгара на пубертета. Първите две години ни беше много трудно, баща ми се занимаваше предимно с домакинството. Нямаше контакти, нямаше работа, блокира напълно, когато баща му изчезна. Тогава майка ми пое нещата в свои ръце, беше много по-зряла от него. Доведе ни в Лагуардия, далече от Мадрид, в града на родителите си, където идвахме през лятото. Успя да запази една сграда в Лагуардия, която още беше на нейно име. Превърна я в хотел. Знам цената на всяка саксия, защото всичко е купувано с много труд в продължение на години. Аз започнах да давам уроци след училище и да сервирам питиета в края на седмицата, за да ѝ помогна, мисля, че пораснах за два дни. Дотогава бях лоша ученичка, но се взех в ръце, повиших си успеха и сама си платих таксата за университета. За кратко време се превърнах в отговорна личност.

"Сменила си реда на презимената си[24]? Майка ти ми каза, че името ѝ е Ниевес Диас де Салватиера. Мислех, че истинското ѝ име е Аурора Мистрал."

— Не, това беше артистичният ѝ псевдоним. А що се отнася до първото ми презиме, не искам и да знам за него. Смених го с разрешението на родителите ми, когато дойдохме да живеем в Лагуардия. Бях много саможива тийнейджърка и криех самоличността на майка ми, за да не се отнасят с мен по различен начин, но най-вече за да не си припомням ужаса, който преживяхме покрай финансовия скандал, а и не искахме да го свързват с хотела.

"Кръстили са те така заради ‘Домът на Бернарда Алба'?" — написах.

— Всички имаме минало, нали така? — отвърна тя с известна ирония.

"И майка ти ли е била властна и деспотична като героинята?"

— Не, беше такава само когато се качваше на сцената. Мисля, че имитираше свекъра си, той наистина беше такъв — не я пускал да излиза с актьорите, грижел се за целомъдрието ѝ, мразел скандалите. Пълна ирония, като се има предвид животът, който водеше и как завърши. Мисля, че е искал да я запази девствена и неомъжена, като кралицата дева, като Елизабет I. Да, майка ми е играла и в тази пиеса. Но първият ѝ бунтарски акт бил да забременее от баща ми преди сватбата. Свекърът ѝ не могъл да се противопостави на тази женитба. Бил религиозен фанатик, противник на аборта и нямал друг изход, освен да се съгласи.

"Значи си зачената извънбрачно — написах и ѝ се усмихнах. Винаги съм имал слабост към незаконните деца. Зачеването им е по-искрено от това на децата, родени след сключване на договор. — Дядо ти как е успял да избегне скандала?"

— Било е през седемдесетте. Майка ми изчезнала от сцената и от пресата в продължение на две години. Никой не могъл да пресметне кога е родила, датата на сватбата не била публикувана. Нейният свекър имал много приятели сред директорите на списанията по онова време. Когато се появила отново, всичко, което се знаело, е било, че вече се е омъжила и има малка дъщеря. Аз никога не се появих в списанията. Отчасти заради свекър ѝ, отчасти защото майка ми искаше да ме предпази от публичността и не желаеше такъв живот за мен. А и дядо ми нямаше особено желание да ме показва на приятелите си, смяташе ме не толкова за внучка, колкото за неудобна пречка. Разбрах значението на думата "дядо" от приятелките ми в училище. В началото толкова се изненадах от привързаността им, че ми се стори почти противоестествена. Не я разбирах, мислех, че семейството включва единствено майката и бащата и че дядовците и бабите не принадлежат към него, че са чужди хора.

"Дядо ми здраво ще те нахока, ако повториш това пред него" — написах.

В този момент дисплеят светна и се върнах в реалния свят. Алба бе успяла да ме откъсне за няколко минути от случилото се при изкуственото езеро Ла Барбакана.

Беше съобщение от компанията, която настояваше за вниманието ми.

"Някой знае ли къде е Хота? Имахме среща в десет, за да се разходим до Арментия. Хота, да не си махмурлия от снощи?" — бе написала Нереа.

Хота и Нереа бяха много близки още от първи клас в първоначалното училище, между тях нямаше и следа от сексуално напрежение и приятелството им бе оцеляло безпрепятствено в продължение на три десетилетия — просто бяха двама души, които се ценяха много. Нереа обаче, която държеше павилиона до дома ми, беше истински ходещ високоговорител и трябваше да я спра, преди да е обърнала цяла Витория с краката нагоре.

— Унай, ти ли си излизал снощи с Хота?

"Не, вече ви казах, че този уикенд ще остана във Виляверде. Нереа, ще ти се обадя?

И осъзнах за пореден път, че още не владея четирите срички, съставящи скръбната фраза: "Хота умря." Принудих се да мина на уотсап и се намразих, че го пиша така, бездушно:

"Хота умря"

Секунда по-късно Нереа звънна, предполагам, че от шока бе забравила, че не мога да говоря.

Вдигнах, какво друго можех да направя?

— Кажи ми, че е бил коректорът на уотсап, Унай! Кажи ми, че си се объркал, като си написал това, което си написал, и че си го направил несъзнателно — извика тя отчаяно.

— Нереа, съ… съ… — дори не бях способен да утеша една приятелка. За радост на Нанчо, където и да гореше в ада.

Алба ми се притече на помощ и взе мобилния телефон от ръцете ми.

— Добро утро, Нереа. Аз съм главен инспектор Алба Диас де Салватиера, началник на приятеля ви Унай. С голямо съжаление трябва да потвърдя новината, че Хосе Хавиер Уето е намерен мъртъв. Приемете моите най-искрени съболезнования и тези на отдела ми за загубата ви — произнесе тези фрази с мек и успокоителен глас, като по учебник. Владееше изкуството да съобщава лоши вести тактично. — Вече уведомихме семейството му, предполагам, че скоро ще ви дадат информация относно погребението. Бъдете търпелива, това е тежък момент за тях и понякога хората реагират и действат със закъснение. Заради следствената тайна ви моля да не разгласявате, нито да правите публични предположения относно нито един аспект, свързан със смъртта на приятеля ви. И… още нещо, от по-лично естество.

Нереа отговори нещо, което не чух.

— Подкрепяйте се взаимно. Унай също е много разстроен. Благодаря, че ме изслушахте в този толкова тежък момент.

Алба се сбогува с Нереа с безкрайно търпение и ми върна мобилния телефон.

Благодарих ѝ с поглед, приближих се и обгърнах с длани главата ѝ. Исках я до мен, беше ми дошло до гуша да ни делят разстояния.

Тя наруши магията, нещо я тревожеше и трябваше да го сподели.

— Искам да поговорим за това, което видяхме при езерото Ла Барбакана, Унай.

— Слу… слушам… те — произнесох и тя се престори, че не вижда пламналото ми в червенина лице.

— Говорих с доктор Гевара, приятелят ти Хосе Хавиер…

— Хо… Хота — прекъснах я. Хота мразеше да го наричат с това име, което беше същото като на баща му, така че можехме най-малкото да уважим желанията му в деня на неговата смърт.

— Едното око на Хота беше посиняло и имаше рана около него. Естибалис намекна за възможността приятелят ти Асиер да се е сбил с него, а не с тайнствения наркоман, за когото няма никакво сведение. Виждал ли си Хота след деня на инцидента в аптеката?

"Не, не ми хрумна" — написах обезпокоен.

Как не ми хрумна? Не бях виждал и Лучо оттогава, как не се сетих да потърся в обкръжението на Асиер вероятните замесени в онова сбиване? Отказах се още когато Арасели отложи срещата ни, когато ѝ се обадих, за да се видим.

— Каза ми, че четирима приятели от компанията ти сте преспали с Ана Белен Лианьо преди двайсет години. А сега установяваме, че един от тях е продължавал да поддържа връзка с нея и ѝ е бил достатъчно близък, за да раздели с него три милиона евро. И този приятел е нападнат и се сбива с непознат мъж.

"Какво искаш да кажеш, Алба?" — написах.

— Естибалис анализира този нов обрат в случая като експерт по виктимология. Както виждаш, профилът на жертвата се промени.

"Да, аз също стигнах до това заключение — написах. — Убиецът или убийците не убиват бременни жени, убиват всички, които бяхме в онова кантабрийско селище през 1992-ра"

— Грешиш, възможно е да убиват, следвайки келтския ритуал на Тройната смърт, за да накажат онези, които те смятат за недостойни да имат деца.

"Обясни ми, защото се обърках — написах. — Хота не е бременна жена."

— Не е, но може да е чакал дете.

"Хота? Невъзможно."

— Освен ако… — каза Алба с недвусмислено изражение.

"Освен ако моят приятел Хота не е бащата на детето, което е чакала Ана Белен Лианьо!"