Ритуалите на водата

66 Дворецът "Ескориаса-Ескивел"

22 януари 2017 г., неделя

Изчаках да стане приличен час и към девет сутринта изпратих по уотсап съобщение на Арасели. Явно беше будна, защото веднага ми отговори.

— Може ли да се срещнем и да закусим заедно, Ара?

— Сами или с Асиер?

— Сами.

— Вече закусих, да се видим при средновековната стена, където се срещнахме в Нощта на свещите.

Мястото ми се стори подходящо, за да поговоря с нея насаме, без да рискувам особено. Не беше твърде уединено, но пък в неделя сутрин почти нямаше хора.

Уговорихме си среща след един час, разделих се със загрижения ми дядо, който не преставаше да звъни на изключения телефон на Херман, и се отправих към Витория с огромни сенки под очите.

Арасели ме чакаше, копие на Анабел Ли повече от всякога, седнала в двора на двореца "Ескориаса-Ескивел", в най-високата част на Средновековния бадем. Беше много студено и всеки момент щеше да завали, но ние останахме седнали с гръб към стената.

Предпочетох да не губя време и реших да рискувам.

— Знаеш ли къде е Херман, Ара?

Тя смръщи вежди и ме погледна подозрително.

— Още ли не си го открил?

Поклатих отрицателно глава.

— И аз не знам нищо за него от вчера.

— Знам, че вчера сутринта си била във Виляверде, с мен ли искаше да говориш?

Тя леко се стресна от директния ми въпрос, помолих се на някой бог да не ме излъже.

— Всъщност не, исках да говоря с него.

— Защо?

— Беше… по делови въпрос. Е, и по личен.

Едва тогава си дадох сметка.

— Господи! Сега разбирам. Ще се развеждаш, искала си да се консултираш с него по някои въпроси, нали?

Тя ме погледна леко засрамена.

— Как… как разбра?

— Брат ми е адвокат, нямаш представа колко хора от обкръжението ни се обръщат към него за подобни консултации.

— Виж ти… явно съм прозрачна.

Не ѝ казах това, което Асиер бе споделил с мен относно състоянието на брака им, още не беше моментът.

— За какво ми се обади, Унай?

— Искам да ми кажеш истината за жената, която умря при "Сан Адриан".

Арасели приглади с пръсти няколко кичура от черната си коса.

— Казах ти, че не я познавам.

— Намерихме един дълъг черен косъм на якето, което е носела, когато е умряла. Ще поискам от съдията заповед да ти вземат проба за ДНК и да я сравнят. Още ли държиш на версията си?

Тя преглътна мъчително.

— Нима си способен да ми причиниш това?

— Искам да знам кой е убил Хота. Да, способен съм.

Тя стисна зъби, втренчи поглед в земята. Замълча, накрая се предаде.

— Хота ми го каза — промълви.

— Какво ти каза?

— Че Ана Белен и Асиер имат връзка. Хота беше напълно съкрушен. Разтревожих се за него, не заслужаваше това…

— Значи си я познавала? — прекъснах я.

— Да, срещнах се с нея в средата на ноември, може би няколко дни преди смъртта ѝ, наистина не си спомням. Влязох в мобилния телефон на Асиер и си уговорих среща с нея, като се преструвах на мъжа ми. Исках да съм сигурна, че ще дойде.

— И какво се случи? Скарахте ли се?

— Къде ти, с нея е невъзможно да се скараш. Всичко ѝ беше безразлично, не ѝ пукаше за Асиер, не ѝ пукаше за Хота… беше ужасно потискащо.

Почти се усмихнах, въпреки че не ми беше смешно.

— Да, тя беше такава. Значи ти ме излъга, и то не само за това. Беше ли с Хота вечерта, когато е умрял?

— Всички излязохме да пийнем, и на неговото яке ли има мои косми?

— Ти ми кажи.

На лицето ѝ се появи изражение на болка, каквото не бях виждал дотогава.

— Не е това, което мислиш.

— Не знаеш какво мисля, но ще ти кажа. Мисля, че си могла да убиеш и двамата, мисля, че Асиер може да е спял рано сутринта, когато са умрели. — Поех си въздух, после продължих: — Мисля, че си могла да убиеш Хота, да го оставиш в Ла Барбакана и да се върнеш в леглото при мъжа си.

Погледнах я в очите, когато изричах всичко това и тя се изправи, аз също, не исках да ми избяга. Не очаквах обаче това, което ми каза:

— Бяхме заедно! С Хота се обичахме, обичахме се много. Той беше най-добрият от всички вас, беше прекрасен човек.

— Какво? Ти и Хота?

Беше ми трудно да си ги представя заедно. Потиснатият и раздърпан Хота с безупречната и самоуверена Арасели. Каква химия, каква потребност е могло да има между тях? И още нещо ме безпокоеше — знаеше ли Арасели, че Анабел е чакала дете от Хота?

— Хота беше добър, Унай! — почти ми изкрещя тя извън себе си.

— Знам, беше най-добрият ми приятел още от първи клас. Хайде, седни — помолих я.

Тя послушно седна, сякаш силите я бяха напуснали след признанието ѝ.

— Какво ви се случи? — попита вече малко по-спокойна.

— Случи ни се Анабел. Тя ни се случи.

Арасели кимна с глава, може би от тези осем думи разбра една история, която аз смятах за много по-сложна, не знам. Нямах особено желание да се разголвам в момента.

Тогава чух мелодията на "Lau teilatu" на стария ми мобилен телефон. Беше логопедката ми, Беатрис Корес.

Изпитах чувство на облекчение. Направих знак на Арасели да остане на мястото си, изправих се и се отдалечих на няколко метра, за да приема обаждането.

— Беатрис, какво облекчение. Знаеш ли къде е Херман?

В гласа ѝ обаче се долавяше нещо различно, гняв, възбуда.

— Разбира! Се, че знам къде е Херман, аз го държа — отвърна.

— Как така ти го държиш? Какво ти е? Звучиш… разстроена.

Не разбирах, не разбирах нищо.

— Разстроена? Нима си забелязал? Ти, който никога нищо не забелязваш?

И вече не беше милата и вежлива Беатрис Корес, която ме бе обучавала да говоря в продължение на месеци. Сега беше някой, който изцеждаше жлъч от всяка своя дума.

— Беатрис, не знам за какво говориш…

— Ами да, как би могъл да знаеш? Винаги е било пред очите ти, но не осуети нито една смърт. Баща ми е мъртъв по твоя вина!

— Баща ти? За какво говориш?

— Да, за баща ми, Саул Товар. Ти си виновен, че е мъртъв, Кракен!

И една непозната, която някога познавах, се разрида на другия край на линията — неистово, извън себе си, безутешно.

Тогава разбрах.

Имената — бях сгрешил.

Инициалите.

БК. Бека се криеше зад Беатрис Корес, също както Бегоня Кортахарена, която се бе свързала с Анабел Ли.

Беше като избухване на светкавица в мозъка. Момент на просветление, което се бе забавило.

И осъзнах, че е твърде късно за брат ми.