Ритуалите на водата

25 Лятото на Кракена

8 юли 1992 г., сряда

Сутрешната им рутина не се бе променила много от деня, в който се върнаха от Сандайли. Към шест Анабел запалваше миньорската лампа, измъкваше се от спалния чувал и рисуваше в леглото. След известно време Унай, вече буден, се приближаваше до нея и двамата подхващаха разговорите си сред все по-интимни шушукания.

Нещо обаче се бе променило, или по-скоро нещо се бе добавило към ритуалите на Анабел.

Още преди да се съмне напълно и след като приключеше с рисуването на светлината на лампата, тя обуваше туристическите си обувки и излизаше да се разходи из близката гора от секвои.

Не отиваше сама. През последните дни я придружаваше Лучо и към седем часа двамата, шепнейки си тихо, излизаха от къщата и навлизаха в потъналата в сенки Кантабрия, която още спеше.

Лучо беше един от последните проекти на Анабел. Една вечер момичето се загледа втренчено в него, докато той опразваше чинията с пръжки.

— Какво? — попита той с пълна със сланина уста, когато усети, че го наблюдава.

— Ти си това, което ядеш — уведоми го тя. — Ядеш сланина, значи си сланина. И хората виждат сланина. Ела утре с мен, ще се разходим в планината. За два месеца ще те оправя.

Дори след години Лучо запази навика си да излиза призори в планината. Също се увлече по скалното катерене, откакто видя двама катерачи на стената в Сандайли и Анабел му разказа за школите по катерене по скали и стени, които вече бяха дошли на мода на други места в Европа и които тя бе посетила. Разказа му за хватките, магнезия и котките, двамата практикуваха боулдър катерене на скали, които бяха подходящи за тази цел, дори често обхождаха, като два паяка, на метър и половина височина от земята, четирите външни стени на двореца Конде де Сан Диего, за да заздравят фалангите на пръстите си.

Нововъзникналият съюз между Анабел и Лучо обаче породи поредните дрязги. Лучо се държеше много по-заядливо от обикновено с Унай, може би защото не понасяше близостта, която Анабел и приятелят му от детството демонстрираха всяка сутрин — разговорите на полуглас, смеховете и споделените тайни.

Една сутрин намери идеалния повод в заглавието на вестника:

— Унай, този калмар не прилича ли много на теб? — бе го жилнал Лучо по време на закуска.

На масата бяха всички — Саул, Ребека, Анабел и четиримата виторианци. В началото никой не разбра шегата.

— За какво говориш?

— Ами за това, човече. Погледни пипалата. Два пъти по-дълги от мантията му. Като теб. Колко са ти дълги ръцете?

— Очевидно по-дълги от невроните ти.

— Не се сърди, Кракен.

— Не съм кракен — отвърна Унай раздразнено. — Лучо, сам си го просиш.

— Кракен ни се разсърди — жилна го Лучо. И повтори шегата на следващата сутрин, както и на по-следващата.

В онзи делничен ден Унай току-що се бе изкъпал и не намираше хавлиената си кърпа. Някой шегаджия — Лучо, Асиер? — я бе отмъкнал, бе изчезнала. Гол и мокър, той отиде до умивалника и уви около кръста си малката кърпа за ръце, поставена там.

Слезе по стълбите, ругаейки, като се надяваше да не срещне никого по пътя. Денят обещаваше да е горещ, още нямаше девет и половина, а жегата вече се усещаше. Спалнята на момчетата беше празна, всички бяха отишли да закусят.

Канеше се да махне кърпата и да започне да се облича, когато чу зад гърба си спокойния провлачен глас на Анабел.

— Къде е Лучо?

— Закусва. Сърдиш му се заради прякора ли?

— Не — излъга.

— На мен пък Кракен ми харесва. Имаш по-голям късмет от мен с прякорите.

— Съмнявам се.

— Наистина. Ще ти доверя нещо — избрах името Анабел Ли, защото не ми хареса прякорът, който ми бяха измислили в рокерската банда на майка ми — каза му Анабел в онзи ден, застанала зад гърба му.

Той се обърна и седна върху леглото, държейки дънките и тениската, която бе избрал, в едната си ръка.

— И какъв прякор ти измислиха? — полюбопитства той.

— Къклицата. Създавам напрежение сред момичетата, дори сред зрелите жени, не мога да попреча на мъжете им да ме зяпат, майките на приятелките ми не ме искат на рождените им дни, а сред момчетата… сея ветрове и жъна бури. Не мога да избегна това. Не искам да го избегна. Предупреден си. Дори любовниците на майка ми са ме задиряли и майка ми страдаше много заради това. Понякога ме оправдаваше, друг път ме обвиняваше, че ги съблазнявам, и това адски болеше. Защото всички мъже на света са ми безразлични, освен теб. Защото мислено съм вярна само на теб. Защото те чакам още от четиригодишна.

А Унай седеше там, с кърпата за ръце, която донякъде го прикриваше и която, в интерес на истината, беше доста късичка.

Предпочете да не отговори, взе дрехите си и се махна от тази пещ, все едно че беше демон ренегат.

Часове по-късно Хота, Арабеа и Ребека, уморени и с изранени ръце, най-после довършваха покрива на прословутата колиба от Желязната епоха. Този ден Ребека беше напрегната, мълчалива. Това не убягна от вниманието на Хота. Някои хора са съпричастни, други — не толкова. Като Анабел, която дори не забелязваше присъствието на момичето през повечето време.

Когато Хота отиде да напълни манерката с вода, Ребека се възползва от отсъствието му, за да говори с Анабел.

Момичето знаеше, че Хота и Анабел са видели нещо в Сандайли. Когато слязоха в пещерата, търсейки уединение, двамата срещнаха нея и Саул, които вече се връщаха. Ребека си помисли, че това ще е достатъчно. С бясно биещо сърце започна да ѝ разказва с тих глас, силно засрамена.

Анабел веднага я спря:

— Не искам да чуя нито дума повече. Имаш страхотно въображение.

— Значи не ми вярваш? — попита Ребека с треперещ глас. Дори не се осмели да я погледне в лицето. Беше толкова… студена. Напомняше ѝ на леля ѝ.

— Разбира се, че не. А и дори да е вярно… Саул Товар? За бога, момиче. Ако е така, ти си страхотна късметлийка.

Хота бе чул края на разговора от прага на вратата.

— Какво става тук? — попита, усещайки напрежението между двете момичета.

— Нека тя ти каже, аз вече приключих в тази колиба — отвърна Анабел, взе от него манерката и излезе, оставяйки едно треперещо и пред припадък момиче.

И отново сърцето ѝ биеше бързо бързо. Случваше ѝ се понякога, започваше да препуска и не спираше да пулсира.

— Какво има, Ребека? На мен можеш да ми разкажеш.

— Нищо, Хота. Няма нищо — каза тя тихичко, за да не чуе баща ѝ, макар да знаеше, че се е върнал в къщата, за да донесе разхладителни напитки и портативен хладилник.

Хота се приближи, седна до нея на дървената пейка, която други стипендианти бяха сковали предната година, и ѝ подаде ръка.

— Ребека, сериозно. Каквото и да е, можеш да ми разкажеш. — Гласът му беше като на по-голям брат, вдъхващ доверие, мил.

Ребека погледна ръката му и веднага я хареса. Беше малка, все още детинска. Толкова невинна.

Така че Ребека се впусна отново, не спести подробности, разказа дори онова за леля си. Всичко. Всичко.

Двайсет минути по-късно Унай видя Хота да повръща край пътя.

— Не изглеждаш добре, от жегата ли е?

"Дано не си пиян по това време" — помисли си Унай, разтревожен за най-добрия си приятел.

Хота опря ръка на рамото му. Нуждаеше се от подкрепата му. Унай беше изключително здравомислещ, а тази ситуация беше напълно откачена.

— Не, дъщерята на Саул, горката хич не е добре. Има сериозни психични проблеми. Саул вече ме предупреди, че е взимала лекарства и че са я лекували в болница от депресия.

— Но какво ти каза?

— Глупости. Пълни глупости. Ребека ми разказа нещо много извратено. Та тя е само на тринайсет, не знам как на тази възраст може да ѝ хрумват такива неща. Шашнат съм. Саул ми каза да го уведомя, ако забележа нещо странно. Много се тревожи за нея. Но не казвай нищо на тайфата, харесвам момичето и ми е жал за него. Горката, загубила е майка си миналата година.

— Много жалко. На тринайсет години — каза Унай на глас.

Ако в лагера имаше някой, който да е съпричастен с нещастието на момичето, то това беше Унай, който бе изгубил и двамата си родители. И Хота, който беше на път да влезе в клуба на сираците.

— Саул ми каза, че освен депресията заради смъртта на майка ѝ, са ѝ поставили диагноза и за нещо друго, не помня точно какво. Но нещо много сериозно. И че са ѝ давали хапчета и са я държали в болницата в Сантандер няколко месеца напълно дрогирана. Саул е съсипан, затова я е довел, за да се разсее и да забрави. Казва, че за нищо на света не иска да я дава в болница отново.

— Какво ще правиш, Хота? Бъди спокоен, няма да кажа нищо на никого.

— Какво ще правя ли? Какво друго, освен да говоря с баща ѝ, въпреки че никак няма да е приятно, и да му обясня какво ми е казала дъщеря му. Поне това мога да направя, за да им помогна.