Ритуалите на водата

16 Сградата "Пандо Аргуелес"

21 ноември 2016 г., понеделник

В Сантандер продължаваше да вали и трябваше почти тичешком да се доберем до колата. Дъждът беше разколебал почти всички студенти и паркингът се бе опразнил. Облицованата с тухли сграда изглеждаше по-величествена без глъчката на младежите, бъбрещи сред колоните ѝ. Някога и аз бях като тях, вечно неспокоен дали ще изкарам поредния изпит. Сега в живота ми имаше други приоритети — да заловя убиеца, да си възвърна говора, да реша как да приема новината, която ми бе съобщила Алба…

— Какво искаше да каже с това, че е странно ти да питаш за заподозрените, Унай? — попита ме Естибалис, след като Саул ни изпрати до вратата на кабинета си с очевидното намерение да ни подкани да си тръгнем час по-скоро.

"И аз съм учуден. Не знаех за смъртта на Ребека, а и никой от компанията не е споменавал нищо, но в продължение на години не сме говорили за онова лято поради… — спрях се, за да намеря думите и да ги напиша — очевидни причини. Как не съм разбрал, Ести? Не си спомням да са съобщавали за изчезването на Ребека Товар по новините, нито в "Ел Корео Виториано" или в "Ел Диарио Алавес"."

— Нито аз, но по онова време съм била на десет. Всяка година изчезват четиринайсет хиляди души и по-голямата част от тях се връщат. Обикновено става дума за тийнейджъри, които бягат както от къщи, така и от социалните домове. Понякога нечие изчезване се появява в заглавията на вестниците поради особените обстоятелства, при които е протекло — каза Ести, докато караше колата на път за Витория, където предположих, че също вали. — Смятам, че ръководството на кантабрийския вестник е постъпило благоразумно, свързало се е с полицията и не е превърнало случая в цирк. Милан потърси информация за изчезването на Ребека Товар в отдел "Периодичен печат" на библиотеката, но намери единствено кратка новина за изчезнало четиринайсетгодишно момиче и инициалите му. Вестникът не споменава нищо за изпратените снимки. Нямало е обществен отзвук, новината не се е разпространила.

"Между другото, инспектор Гауна, как е Милан?" — написах, когато пристигнахме във Витория, и я погледнах скришом. Тази полицайка пораждаше в мен известно любопитство.

— Заради неумението ѝ да общува създава впечатление, че е доста непохватна, но всъщност е истинска фурия, що се отнася до документация и компютри. Предава ми всичко, което искам от нея, за двойно по-малко време. Не е особено общителна и не обича да говори много. Понякога е грубичка, но има добродушен вид, който не може да скрие. Харесва ми екипът, който ми определиха. Пеня е много нервен и изкарва Милан извън кожата по време на събранията. Но мисля, че ще се стиковат добре. Пеня е доста странен извън управлението. Не яде нищо преди седем вечерта, през целия ден. Твърди, че така му е добре. И е… музикант. Често изнася концерти на фолкфестивалите, свири на цигулка. Но в управлението се преобразява, много е аналитичен, въпреки че функционира с хиляда оборота в секунда. Искам да кажа, че не ми се струва много емоционален. Това е добре, тъкмо ще се уравновесявате, когато се върнеш на работа. Ти имаш плам в излишък.

— Виж кой го казва — изрекох на глас и ѝ разроших червената коса.

Прозвуча като "иш ой о каа" и бузите ми почервеняха от срам.

— Трябва да отидеш на логопед, Унай — каза тя, вече сериозно. — Алба ти го постави като условие, за да се върнеш, и аз трябва да докладвам за напредъка ти. Ще гарантираме за теб, така че не ни излагай. Това е предупреждение. И говоря съвсем сериозно.

"Откога сте такива приятелки с Алба? Наистина се радвам много" — написах, променяйки най-нагло темата.

— Докато те посещавах всеки ден в болницата по време на комата ти. През първите дни тя също беше в болницата и минавах да я видя. Струваше ми се ужасно, че е изгубила мъжа си и че отгоре на всичко той е убиецът. В Лакуа положението беше много напрегнато, комисар Медина не знаеше дали да я подкрепи, или да започне вътрешно разследване. Някои колеги я подозираха, не вярваха, че не е забелязала нищо в държането на мъжа си, смятаха, че е мълчалив съучастник. Но аз… аз убих Нанчо. Аз го убих, аз застрелях мъжа ѝ. Трябваше да говоря с нея, винаги съм ѝ се възхищавала и исках да ѝ го кажа.

"Това ти прави чест. И какво се случи?"

— Оттогава се срещаме през седмицата във Витория, а през уикендите в Лагуардия или отиваме на екскурзия в планината. Тя е спокоен човек, обмисля всичко, пълна моя противоположност. Вдъхва ми спокойствие, добър слушател е и не съди другите.

Кимнах утвърдително, когато ме погледна, но изражението ми не ѝ се изплъзна.

— Какво? Ревнуваш ли?

"Разбира се, че ревнувам — написах. — Де да имах и аз такова приятелство с нея."

— Но никога не говорим за теб — каза, сякаш държеше да го изясни. — Искам да кажа — извън службата. Разговаряли сме за възстановяването ти, но винаги през работно време. Когато сме навън, не говорим за мъже, само за наши неща и за живота ни. Между другото, тя има много интересно минало. Ще ти разкаже за него, стига да реши да го направи.

Сега наистина завистта ме загриза. Почти нищо не знаех за Алба. Освен че искам да съм с нея. Присвиването в стомаха и в слабините всеки път, когато се появеше в "Лакуа", беше все така непокътнато. Химията не беше изчезнала, нито желанието да съм с нея, да спя с нея или да правя каквото и да е с нея.

— И като говорим за възстановяването ти, ако не започнеш тази седмица, ще те докладвам.

"Започвам днес следобед, Ести — възпрях я аз. — Сега, заради случая с Ана Белен Лианьо и с Ребека Товар, искам да съм сто процента оперативен."

Тя се усмихна доволно.

— Ето това исках да чуя. Ще ти се обадя. Хайде, целуни ме — каза ми тя, оставяйки ме близо до дома ми.

Залепих звучна целувка на бузата ѝ и отидох да обядвам в "Толоньо" — нямах желание да готвя, нито да остана сам с мислите си.

Следобед се подготвих психически за това, което ми предстоеше да направя и което очаквах с надежда и тревога, и се отправих към квартал "Енсанче", построен през XIX век. Кабинетът на логопедката ми се намираше в края на улица "Сан Антонио", където почти се виждаха релсите на влака. Аристократични улици, прокарани за висшата класа. В района имаше много офиси, но този на логопедката ми, доня Беатрис Корес, беше много удачно избран.

Сградата "Пандо-Аргуелес" беше внушително здание, което се намираше на ъгъла с "Мануел Ирадиер", една от най-хубавите улици в града. Дядо ми разказваше, че синият ѝ купол с оранжеви звезди е бил превърнат в гнездо на противовъздушни картечници по време на Гражданската война. После станала седалище на Испанската синдикална организация, училище "Ниевес Кано" и какво ли още не. Последното, което знаех, е, че някаква предприемаческа фирма го купила, за да построи луксозни жилища, но опитът ѝ пропаднал. Очевидно сега даваха под наем офиси.

Приближих се с любопитство към номер 41, където внушителна врата от ковано желязо ми напомни за желязната ограда на плажа Конча де Доности. Натиснах звънеца и един спокоен глас ми каза да се кача на втория етаж.

Веднага щом прекрачих прага на портала, в носа ме блъсна миризма на боя и на току-що приключил ремонт. Изглежда, логопедката ми беше една от първите наематели на тези луксозни апартаменти.

— Значи най-после се реши, Унай — каза ми тя вместо поздрав, когато отвори вратата с широка усмивка.

Външният ѝ вид леко ме изненада. Беатрис Корес беше като бивша дива от 40-те години, от онези жени с гладък и съвършен грим, с очна линия, стрелната нагоре, с очарователна трапчинка на брадичката. Остри токчета, тясна пола. Коса с цвят на канела, оформена от лака и ролките. Със заоблени форми, с които се гордееше.

Беатрис ми допадна още от първия момент, външността ѝ беше толкова дяволски перфектна, че изглеждаше като излязла от модна реклама, която не е по джоба на всекиго. Предположих, че сигурно ѝ е нужен половин работен ден, за да се нагласи, преди да излезе от къщи. Тя сякаш не забеляза смайването ми, беше жена, уверена в женствеността си, как да не ѝ се възхитя?

"Знам, че трябваше да дойда по-рано" — написах вместо извинение и ѝ показах дисплея на мобилния си телефон.

— Заповядай, ти си последният ми пациент за следобеда — каза тя и ме покани да вляза в малък кабинет почти без мебели и декорации. — Наскоро наех помещението, така че ме извини за липсата на декоративни елементи.

Усмихнах се и кимнах разбиращо. На масата беше картонът ми от невроложката и стъклено бурканче с шоколадови и ванилови близалки, любимите ми.

— Седни, ако обичаш. Доктор Диана Алдекоа ми е говорила много за теб и се радвам, че ми възложиха твоя случай, истинско предизвикателство е, но имаме много работа и кратки срокове. Унай, възстановяването ти ще зависи от часовете, които ще отделиш за терапията. Ако отделяш по два часа на ден, чудесно. Ако са три, още по-добре.

"Нека да са четири, пет, десет" — помислих. Не казах обаче нищо, защото нямаше да ми повярва, а и нямаше значение. Да говоря отново и да си върна живота се бе превърнало в моя първостепенна цел, а логопедката ми не ме познаваше в режим "камикадзе".

"Откъде ще започнем?" — написах.

— Тази седмица трябва да идваш по-често, необходимо е да ти направя поредица от тестове, преди да започна рехабилитацията. От доклада на екипа, който те е оперирал, и от това, което Диана, извинявай, доктор Алдекоа, ми разказа, предписали са ти лекарства. Взимаш ли ги?

Кимнах утвърдително с глава. Може да се бях държал като идиот през последните месеци, като отказвах да отида на логопед, но не бях самоубиец, нито безотговорен тип и още от началото осъзнах, че лекарствата, които са ми предписали, са жизненоважни за по-бързото възстановяване на мозъка ми. Не исках да завися от други и да се превърна в тежест за брат ми Херман и още по-малко за почти стогодишния ми дядо, макар да беше най-жилавият човек, когото познавах, и знаех, че ще се справи не само с това бреме, но и с много други.

— Това е чудесно, Унай. Следваш същото лечение, което се предписва в някои случаи на Алцхаймер и Паркинсон с отлични резултати при черепно-мозъчни травми като твоята. Причината за нараняването, куршумът, е бил изваден още в първите часове, така че като се имат предвид възрастта ти и отличната ти физическа и психическа форма, прогнозата е била доста благоприятна. Прогноза, която сам си се нагърбил да изпълниш — каза ми тя, втренчила в мен очите си, очертани с идеална линия. Не очаквах да ми чете конско още на първото посещение, но всъщност всичко, което казваше, беше вярно. — Виж, разбирам посттравматичния ти стрес, но е трябвало да позволиш да ти се помогне и да отидеш на психолог. Нещо, което също не си сторил. Така че, дон Самодостатъчен, ако обичаш, покажи ми, че си бил прав и че сам ще се справиш.

"Дадено — написах. — А след логопедичните тестове?"

— Ще започнем с упражняване на устната реч — изброяване на дните на седмицата, месеците, числа… Ще правим упражнения по време на консултациите, а вкъщи ще пееш познати мелодии и ще повтаряш словосъчетания. Религиозен ли си?

Поклатих отрицателно глава.

— Жалко, молитвите от типа на "Отче наш" обикновено са от голяма полза.

"Сигурно има и друг начин" — написах.

— Музиката — отвърна Беатрис.

"Това ми върши работа."

— Пей, когато си сам. Под душа, вкъщи, в колата…

"Упражняване на речта — повторих си. — Добре. Мога да го правя. Прекарвам дълго време сам. Няма да млъкна дори под водата."

— Ще работим по произношението на думите. Ще произнасяме думи в хор както шепнешком, така и на висок глас. И ще възстановим активния ти речник — ще ти описвам предмет, а ти ще търсиш съответната картинка и ще я назоваваш. И понеже виждам, че си привързан към мобилния си телефон, ще свалиш две приложения, в които трябва да разпознаваш предмети и да казваш името им на глас. По време на консултациите ще говорим още от първия ден, първо по две произволни срички наведнъж, после по три, по четири… След това ще повтаряш думи със сложна конструкция. Трябва да освободиш речевия механизъм. В случаи на афазия като твоята пациентите много добре съзнават грешките си и телеграфния си стил. Трябва да превъзмогнеш чувството на неудобство. А това ще го постигнеш единствено ако се упражняваш много насаме, а после с близки хора или роднини. Разполагаш ли с някой доброволец?

— С двама — осмелих се да кажа на глас.

Отново от устата ми излезе нещо като кукуригане, но си помислих, че сигурно е свикнала с какви ли не увредени гласове, а това доста ме отпускаше, точно както ми бе казала.

Извади една кутия с картончета с рисунки, които нарече "пиктограми", и ми ги показа.

— Това са карти "Нардил". С тях ще образуваш изречения от две, три, четири думи… Надявам се, че за няколко седмици ще започнеш да се изразяваш на глас. Може би не така гладко както преди, но целта ми е в говора ти да останат възможно най-малко дефекти. От друга страна, трябва също да засилиш дясната страна на тялото си. Спортуваш ли?

"Тичах" — написах.

"Тичах сутрин, но вече нямам желание" — добавих мислено.

— Започни да тичаш отново, но трябва да правиш също упражнения за заякване. Сега лявата зона на мозъка ти трябва да възстанови връзките между невроните. Всичко, което стимулира дясната ти страна, е препоръчително — топки с шипове за дланта на ръката и ходилото на крака, всякакъв предмет, който стимулира чувствителността на крайниците. Превърни терапията в своя фикс идея, с теб ще се виждаме всеки ден и ще те притискам здраво, за да видя резултати. Сигурно ще ме намразиш, но ако престанеш да идваш, аз ще продължа да говоря и да приемам пациенти, а ти ще продължиш с новопридобитата си афазия на Брока.

"Нямам никакви възражения."

— Днес трябва да тествам преглъщането, състоянието на мускулите на лицето и устата, както и гласа ти. Ще ти покажа какви упражнения да правиш и искам още тази вечер да започнеш рехабилитацията. Прави ги поне веднъж на ден.

Кимнах с глава. Логопедката ми се усмихна.

След безброй изследвания, чиято цел така и не разбрах и които ми се сториха почти едни и същи, тя приключи оценката си и извади огледало от чекмеджето на бюрото си. Започна търпеливо да ме учи да движа езика си от север на юг, от изток на запад и във всички възможни посоки в пространството.

Вече беше осем вечерта, когато излязохме на улицата, след като Беатрис заключи кабинета си и ми подари една близалка, за да продължа да движа езика си.

Вече не валеше и беше доста захладняло, но за моя изненада под светлината на един уличен стълб на отсрещния тротоар ни чакаше брат ми Херман, наконтен с един от безупречните си костюми, шити по поръчка, и с трите връхчета на кърпичката, подаваща се от горния му джоб, точно до сърцето.

"Ден в съда?" — написах на мобилния си и му го показах.

— Ден в съда — потвърди, но не гледаше мен, очите му се бяха заковали в новата ми терапевтка и аз побързах да ги представя един на друг.

"Беатрис Корес, логопедката ми — написах на мобилния и го показах на двамата. — Това е Херман Лопес де Аяла, брат ми. Адвокатската му кантора е на площад "Америка" и явно не е могъл да се сдържи и е дошъл да ме вземе!

Беатрис протегна ръка, Херман се възползва, за да я целуне галантно — жест, който обикновено очароваше жените. Изгледах го леко учуден, отдавна не го бях виждал да прави това. Беатрис обаче не изглеждаше учудена от ниския ръст на брат ми.

— И как се държа той, докторе? — попита я той, докато вървяхме към улица "Мануел Ирадиер".

— Днес започнах предварителните тестове. Но ще се възползвам от присъствието ви, за да настоя пред пациента ми да се ангажира с терапията и извън сеансите ни. Ако можете да му помагате с упражненията, които ще му давам за вкъщи, напредъкът му ще бъде по-бърз и…

— Смятайте го за сторено — прекъсна я Херман. — Всички горим от желание да чуем отново гласа на досадния ми брат. С Унай отиваме да хапнем пинчо в "Сабурди", ако желаете, заповядайте с нас.

Беатрис го погледна така, сякаш предложението страшно ѝ е харесало, и мисля, че за момент бе изкушена да го приеме.

— Благодаря ти много, но сеансът приключи — каза тя, минавайки отново на "ти". — Унай, ще се видим утре в седем. С написано домашно. Искам бързи резултати. Херман, беше ми приятно да се запознаем.

И Беатрис и червените ѝ обувки с остри токчета затропаха към улица "Дато", докато брат ми я гледаше, сякаш пред него се бе явила богинята Мари.

"Какво беше това, Херман?" — тикнах аз мобилния пред очите му, за да прочете написаното, защото нямаше друг начин да престане да я гледа.

— Кое? — попита, все още погълнат от полюшването на бедрата ѝ.

"Това" — посочих логопедката ми.

— Нищо, просто си помислих, че си в добри ръце, и това ме радва много, Унай. Искам да се възстановиш напълно, искам да затворим страницата, годината да свърши и да забравим за нея.

Блестящ. Брат ми беше блестящ в усукването. И много елегантен, това беше стихията му.

Какво щеше да му струва да каже: "Твоята логопедка е много интересна жена"? Предполагам, че беше от неудобство заради спомена за Мартина. Разбирах го, преживях същото след случилото се с Паула.

Чувство за вина, че се връщаш отново към живота, онова усещане, че изневеряваш на някой, който е мъртъв, че вършиш предателство — усещане, което бях намразил, но което не отслабваше с времето.

Прибрах се рано вкъщи, но си легнах много късно — повторих двайсет и четирите упражнения три пъти. Онази вечер разбрах какво е да имаш мускулна треска в дъвкателните мускули. Мозъкът ми също прегря, след като свалих приложенията, които ми бе препоръчала логопедката, и се опитах да изричам несвързани срички. Изпих най-прилежно хапчетата, които ми бе предписала невроложката, и заспах щастлив и доволен.

Четири часа. Беше първият ден от новия ми живот и вече бях посветил четири часа на рехабилитацията ми.

Станах към осем и закусих спокойно. Откакто бях в болнични и престанах да тичам сутрин, бях свикнал да се излежавам, когато спях във Витория.

Във Виляверде винаги имаше много работа за вършене и дядо ми ставаше още преди да изкукурига петелът на Пруден, съседа ни, затова сега си позволих да помързелувам. Включих мобилния телефон и видях, че има пропуснато обаждане на Естибалис. Тъкмо се канех да ѝ напиша съобщение по уотсап, когато на дисплея се появи един от телефоните на управлението. Разнесе се "Lau teilatu"[15], която звучеше по мобилния ми телефон от лятото и която ми напомняше твърде много за Алба и за преживяното от нас на Четирите покрива, но не се решавах да я махна, въпреки че ме изпълваше с болка всеки път, когато я чуех.

Отговорих с "да" — това беше любимата ми дума, защото ми се удаваше чудесно. Посланието на логопедката ми за "освобождаването" на речевия механизъм беше стигнало дълбоко до съзнанието ми. Така или иначе, надявах се, че ме търси Естибалис.

— Инспектор Лопес де Аяла?

— Да. Да? — повторих с известно колебание, защото не разпознах сериозния глас, който ме търсеше от "Лакуа".

— Аз съм полицай Милан, инспектор Руис де Гауна излезе и ме помоли да ви се обадя, за да ви съобщя новините.

— И? — попитах. Тласната "и" също беше лесна за произнасяне и много полезна.

— Вижте, инспекторката ме помоли да проверя банковите сметки на Ана Белен Лианьо. Не беше много лесно, но разбира се, сметката, която ни интересува, е онази, която е открила в Кучабанк, когато е спечелила трите милиона евро. Установихме нещо интересно — едно лице, някой си Асиер Руис де Асуа, е също титуляр на сметката.

За момент млъкна. Аз не бях в състояние да отговоря, дори да си бях възвърнал говора.

— Направих малка справка в нашата база данни — продължи тя с плътния си глас. — Любопитното е, че въпросният Асиер е четирийсетгодишен, женен и е фармацевт. Фигурира като собственик на две аптеки, едната на улица "Сан Франсиско" и друга в квартал "Салбуруа". Доколкото успях да съпоставя данни, не го свързва никаква роднинска, нито служебна връзка с жертвата. Възможно е да е бащата на детето, което е чакала, не мислите ли?

Не мислех нищо, защото направо блокирах, когато чух, че Асиер, същият, който няколко дни по-рано отрече да я е виждал от двайсет години, е открил сметка с Анабел Ли и че тя му е поверила половината от трите си милиона евро.