Ритуалите на водата

11 Гробище "Санта Исабел"

20 ноември 2016 г., неделя

Неделният ден се очертаваше гаден още от сутринта. Въздухът беше застинал, сякаш сдържаше дъха си. Температурата се бе понижила с почти петнайсет градуса през нощта и сутрешният хлад ме изненада в леглото ми във Виляверде с едно одеяло по-малко.

Облякох костюма за погребения, който винаги пазех във Виляверде най-вече от практични съображения — моите мъртъвци винаги бяха погребвани в малкото гробище на едва двеста метра от мястото, където спях. Животът в малко селище си имаше своите предимства — членовете на семейство Лопес де Аяла оставахме близо един до друг дори след посещението на онази с косата.

Не събудих дядо, който в този час още спеше, и се качих на тавана, като се опитвах да стъпвам тихо по скърцащата стълба.

Въздъхнах, когато видях гледката горе. Не бях се връщал след случая с двойното престъпление при долмена и дядо се бе погрижил да махне старите снимки и изрезки от вестници, които бях разстлал върху една разнебитена маса за пинг-понг. Дядо я беше сгънал, докато съм бил в кома, и сега бяха останали само кутиите с етикети, в които пазех остатъците от миналото си.

Приближих се неохотно към ъгъла, където бяха кутиите, като заобикалях лисичите кожи, които дядо бе окачил на черни куки, забити в гредите на тавана. Въздъхнах и потърсих една определена кутия — "Кабесон де ла Сал, Кантабрия, 1992-ра". Когато я отворих, смъртта на Анабел Ли сякаш стана по-реална. Вътре бях събрал спомените от едно лято, което би трябвало да е незабравимо по очевидни причини, но накрая стана такова по съвсем други, по-болезнени и мрачни.

И като говорим за мрак и неговата кралица, под снимките, на които Лучо имаше коса на главата, Хота все още беше трезво богаташко синче, а в маниерите на Асиер вече се забелязваха наченки на сериозност и суровост, намерих един лист, подписан от покойната Анабел Ли. Рисунка на двама влюбени, застанали върху един гроб срещу стръмния скалист бряг на плажа Ла Арния в Кантабрия. Едно нарисувано с туш момиче, което бе тя самата, прегърнато от притежателя на мускулеста ръка, на която бе татуиран кракен[7].

Подари ми рисунката, предварително убедена, че ще си го татуирам. Аз още не бях приел прякора, дразнех се, че Лучо, неговият идеолог, взима на подбив прекомерно дългите ми ръце и използва това точно пред нея. Анабел обаче прие прозвището с въодушевление — всичко, което имаше митични корени, я изтръгваше от обичайното ѝ безразличие към външния свят — и настоя сама да ми татуира гигантския калмар на бицепса.

Отказах.

Това не ѝ се понрави.

— Дядо ще ме убие, ако се върна с татуирана сепия на ръката.

— Още ли слушаш дядо си? — попита със смесица от презрение и недоверчивост, които предпочетох да отмина без внимание.

— Ти също щеше да го слушаш, ако го познаваше — отсякох аз с раздразнение и сложих край на разговора.

Не знам защо запазих рисунката. Беше време да ѝ я върна.

Пристигнах във Витория няколко минути преди единайсет с аутландъра си. Естибалис ме бе уведомила, че ще я погребат в гробище "Санта Исабел". Изненадах се — там погребваха само богаташки семейства, закупили гробници в миналото, и не знаех, че Ана Белен Лианьо принадлежи към такова семейство. Спомних си стихотворението, което тя обожаваше, онова на Едгap Алан По, в което се говореше за благородното потекло на момичето. Може би имаше повече причини, отколкото предполагах, за да се идентифицира с героинята.

Облякох елегантното си палто с качулка, в случай че време? То ни изненада, и заварих новия екип на отдел "Криминални разследвания" на входа на старото гробище. Естибалис, Пеня и Милан, облечени малко по-официално от обикновено, премръзнали от студ като мен и втренчили очи в небето, което предвещаваше първия и преждевременен сняг за годината.

Милан, която очевидно се чувстваше неудобно без дънките си, заговори първа, като извади едно оранжево листче от страничния джоб на огромното си пухено яке.

— Открих в социалните ѝ профили, че е споделила за бременността си преди два месеца с рисунка, предполагам, че е автопортрет. Жена с дълга коса, седнала върху гроб, разположен срещу стръмен скалист бряг, и с издут корем. Получила е много "харесвания" и поздравления от феновете си. Не открих нито един хейтър, на когото това съобщение да не му е харесало — каза тя вместо поздрав, когато се приближих до тях.

Благодарих ѝ с поглед за информацията и написах на Ести:

"Нещо ново?"

Тя отговори лаконично:

— После ще ти кажа.

— През целия уикенд разглеждах рисунките на Анабел Ли. В първите ѝ публикувани комикси има елементи за келти и обесени, но са еднократни щрихи. Не намерих някакъв сюжет, който да има каквато и да е връзка с това, което са ѝ сторили. Също няма бременни, нито ритуали за плодовитост. Издателят ѝ… — каза Пеня, сочейки един пълен, около шейсетгодишен мъж — е много разстроен. Очевидно е бил силно привързан към нея, на пенсионна възраст е, но продължава да работи по призвание. Издателството е малко, казва се "Малатрама", едва ли ще оцелее без основния си източник на приходи. Но ако ме попитате дали трябва да го включим в списъка на заподозрени, отговорът ми е не. Изглежда добър човек и има алиби за четвъртък сутринта. Жена му потвърди версията му и ми показаха самолетните билети. Били са на среща на издатели на комикси в Барселона.

Когато отидох да го разпитам, изглеждаше зашеметен от смъртта на Анабел Ли.

"Благодаря, Пеня. Много полезна информация" — написах и му се усмихнах.

По торбичките под очите и засиления тик на ръката заключих, че е прекарал две безсънни нощи, взирайки се с уморените! Си очи в комиксите на Анабел Ли.

Последвахме на известно разстояние семейното шествие между кипариси и ягодови дървета, но, изглежда, единственият роднина бе жената, която предположих, че е майка ѝ и която беше нейно копие, само че с двайсет години по-възрастна — дълга тъмна коса, прав бретон над очите, черен кожен панталон и кожено яке с емблемата на МК "Драйедс". "Дриадите" — преведох наум. От което заключих, че е президент на женски рокерски клуб.

Беше странно — Анабел твърдеше, че е пълна противоположност на майка си, а това, което виждах, беше неин клонинг. Този начин на самозалъгване беше най-голямата сила на Анабел — не харесваше някоя реалност, изопачаваше я и я изкривяваше, докато повярваше в нея, и я предлагаше на света със зашеметяващата си способност да убеждава.

Направи ми впечатление, че няма други жени на погребението. Видях няколко мъже на моята възраст, които стояха на дискретен втори план. Дали бяха приятели, бивши гаджета?…

Не можех да зная. Разбира се, в медиите не бе изтекла информация за самоличността ѝ, а в социалните мрежи никой не бе дал знак, че знае нещо. След колко време последователите ѝ щяха да усетят отсъствието ѝ?

Аз застанах в още по-дискретен трети план и гледах как земята поглъща ковчега на Анабел Ли пред втренчените погледи на статуите на крилати лъвове.

Тогава се случи своеобразно поетично чудо — заваля сняг и Витория се превърна за пореден път в Белия град.

Много леко, като перушинки, първите снежинки на зимата, която дори не бе започнала, кацнаха върху тъмното дърво на ковчега. Паднаха също върху раменете ми и върху главите на всички присъстващи. Не беше обилен снеговалеж, а просто еднократно климатично явление, което обаче ни потопи в странно душевно състояние, сякаш в последното си пътуване Анабел Ли ни накара да споделим нейния готически начин, по който възприемаше живота и смъртта.

Не бях забелязал, че са ме обградили — Хота отляво, а Лучо отдясно. Хота изглеждаше така, сякаш идваше направо от нощно купонясване. Бе прескочил до дома си, за да се преоблече с официален костюм след тежкия запой, но бе забравил да се изкъпе, защото така вонеше на калимочо[8], че можеше да съживи мъртвец.

Облеклото на Лучо не беше по-различно от това, с което би отишъл в четвъртък на пинчопоте[9] и се запитах дали е дошъл в качеството си на журналист, или на бивше гадже на Анабел.

Стояхме там, и тримата с качулки, пред трупа ѝ.

"В крайна сметка гробът ти не е до бурното море" — напомних ѝ.

Преди двайсет и четири години ѝ бях дал едно обещание; "С теб няма да си проговорим отново, докато сме живи!"

Бях го изпълнил, макар че сега в гърлото ми се надигаше горчилка.

"Давате ли си сметка? — искаше ми се да кажа на приятелите ми. — Никога няма да се върне онази тръпка, която изпитахме, когато бяхме на шестнайсет. Тогава вярвахме, че всяка нова любов, която ще преживеем, ще е също толкова бурна, епична, безсънна, с набъбнала цепка на панталона и изтръпнал език. Не стана така. За никого от нас. Не както беше с нея, когато отне девствеността на четиримата!"

Четвъртият конник от апокалипсиса, Асиер, не се появи.

За моя изненада обаче се появи Алба, както винаги елегантна с дългото си бяло пухено яке, може би купено предвидливо, за да скрива възможно най-дълго бременността ѝ. Естибалис ми прошушна, че е дошла като официален представител, че комисар Медина не искал да присъства на погребението на жертвата, за да не буди подозрения, че се води разследване за смъртта ѝ. Алба поднесе дискретно съболезнованията си на майката на Анабел и се отправи към екипа, за да го поздрави.

Оставих приятелите си и се приближих до нея. Не знаех какво да ѝ кажа, чувствах се нервен и се запитах дали ангелът от гробницата на семейство Унсуета има нещо общо с безпокойството ми.

— Ходил ли си на гроба на Нанчо през тези месеци? — прошепна ми тя.

Отрекох с глава, дори не се бях запитал какво е станало с тялото му. Пропуснах този момент през десетте дни, в които бях в кома, а после не поисках да питам за него.

— Брат му Игнасио дойде да ме види в болницата след смъртта му — въздъхна. — Тасио беше много зле през първите дни, така че брат му се погрижи за всичко. Попита ме дали желая аз да уредя формалностите с погребалното бюро и когато отказах, ми поиска разрешение да го погребе в гробницата на семейството на майка им, Диас де Антоняна. Каза, че ще изнесат тялото на майка им от гробницата на Унсуета и ще го преместят в тази на семейството. Знаем, че е погребан с името Венансио Урбина, но не отидох да го видя. Също не съм се връщала на "Мануел Ирадиер".

Смръщих чело, без да разбирам.

— С мъжа ми живеехме на улица "Мануел Ирадиер", но не събрах сили да мина дори пред входа на жилището. Казах ти, че майка ми дойде от Лагуардия, когато научи за случилото се, и я помолих тя да се заеме с това. Имам нови дрехи, нови книги, апартамент на улица "Прадо", ново… ново бъдеще. Но продължавам да избягвам "Мануел Ирадиер". Нямам представа откъде събрах сили тази сутрин, за да дойда тук. Предполагам, че постът ни вменява някои неприятни задължения.

Щях да отговоря нещо, но Естибалис се приближи бързо като катеричка и застана между двама ни.

— Добро утро, госпожо главен инспектор. Мисля, че тук няма кой знае какво още да научим — прекъсна ни тя. — Малко приятели, всичките мъже. Когато ги заразпитвах, избягаха подплашени като тийнейджъри, хванати в бар… е, разбирате ме. Едва ли искат да бъдат видени тук. Майката не изглежда особено опечалена. Казва, че от десетилетия не поддържали връзка.

— Десетилетия — повтори Алба. — Наистина е била самостоятелна. Нещо ново, Естибалис?

— Тъкмо щях да ви кажа. Отнася се за стар случай, но е толкова сходен, че привлече вниманието ми. И добре че си тук, Унай, защото искам мнението ти. Потърсих подобни жертви, млади жени, бременни, неомъжени… Но също се съсредоточих върху начина на действие на убиеца — жени, провесени с главата надолу, с вързани на гърба ръце, без рани от огнестрелно или хладно оръжие… и чиито тела са се появили на места, които са историческа забележителност.

"И?" — попитах я с поглед.

— Случаят е странен, необичаен и никога не е бил решен. Работено е по него с изключителна дискретност заради пресата, открих го, когато пуснах нашия случай за сравнение в общата база данни. През април 1993 г. е изчезнало четиринайсетгодишно момиче в Кантабрия, бащата твърдял, че избягала от къщи и че имала психични проблеми, всички очаквали да се появи или да бъде намерена скоро. Анонимен подател изпратил тези снимки на местния вестник "Ел Периодико Кантабро", който не ги публикувал и ги предал на полицията. Заключили, че мястото е…

"Фонтибре" — помислих си, когато го разпознах.

Неволно изкряках с остър и писклив глас нещо подобно на "фоитбрре" и направо потънах в земята от срам, когато Алба и Естибалис вдигнаха глава, като ме чуха да говоря.

— Унай, отново говориш! — каза Естибалис с щастливо изражение, сякаш бе спечелила от лотарията.

Алба не каза нищо, но за частица от секундата на лицето ѝ се появи такова облекчение, че я изгледах смаяно. Не знаех, че ще се зарадва толкова.

"Това не е говорене, Ести. Само това мога да правя, но следващата седмица започвам терапията" — написах бързо на мобилния и ѝ го подадох да види.

После се прокашлях нервно и отново посочих снимките, които Ести ни показа на мобилния си — на тях тялото на едно момиче, завързано за краката с въже, висеше от дебелия клон на един ясен.

Горната част на главата беше частично потопена във водата на реката, ръцете му бяха вързани на гърба. Този, който го бе снимал, бе направил това от различни ъгли и на една от снимките се виждаха характерните цветни ленти, които вярващите оставяха на мястото, погрешно смятано за извор на Ебро във Фонтибре[10].

— Да се върнем на темата. Успях да говоря с инспектора, който е водил тогава разследването, Пабло Ланеро.

"Пауланер[11]" — помислих си.

"Познавам го" — написах на мобилния си.

По време на стажуването ми като профайлър в управлението на Сантандер с инспектор Пабло Ланеро се бяхме сприятелили. Пауланер беше не само добродушен и спокоен, но и умен. Закръгленият му корем на пристрастен към бирата монах заблуждаваше мнозина, които го смятаха за палячо, но той понасяше търпеливо и философски прякора и си вършеше работата. Спечели цялото ми уважение, беше на път да се пенсионира и се зарадвах много, че чух отново името му.

— Знам, поздравява те и ми предостави доклада. Полицията отишла във Фонтибре и намерила въжето още завързано за дървото, но не и тялото. Някой го бил вдигнал. Така и не намерили момичето, но има една подробност, която много ме разтревожи, когато видях снимките и която не се споменава в доклада — блузата открива корема ѝ и според мен тя несъмнено е бременна. На малко месеца, но четиринайсетгодишно момиче, слабо като нея, не може да има такъв корем. Какво смятате?

С Алба разбирахме повече от кореми от Естибалис, така че и двамата бяхме единодушни, че трупът, който гледаме, е отново на бременна жена, провесена за краката и с потопена във водата глава. Въпреки разликата във времето — двайсет и три години

— И въпреки че ставаше дума за друга провинция. Беше много специфичен начин на убийство и когато видях трупа на Анабел: първото ми опасение бе, че това не е първото убийство на извършителя.

Не знаех дали е оставил отпечатъци от обувки и гуми, които градушката е изличила. Не знаех дали е имал юридически познания, или е действал небрежно и бихме могли да го заловим след няколко часа, но целият ритуал беше много сложен и доста решителен, за да е първото убийство на този човек.

— Имаш ли друга информация, име на жертвата и на родителите? Може ли да ги посетите, живи ли са? — попита Алба.

— Момичето се казва Ребека Товар Переда, майка ѝ е починала две години преди това, баща ѝ е…

"Саул — казах си, преглъщайки мъчително, — Саул Товар", ръководителят ни в кантабрийското селище Кабесон де ла Сал през лятото на 1992-ра, почти година преди дъщеря му да умре.