Ритуалите на водата

50 Коста Ке брада

10 януари 2017 г., вторник

По-добре да седнем отново — каза Естибалис. — Саул, дължиш ни много обяснения.

— Знам, инспекторе. Знам — промълви със сериозно изражение.

Отправих мълчалив въпрос към Естибалис: "Какво, по дяволите, става тук?" Тя ми отвърна с поглед: "Сега ще видиш."

— Е, слушам ви — намесих се аз.

— Вземи, по-добре го прочети — каза Саул и ми подаде папката, която очевидно съдържаше медицинска документация, ако се съдеше по логото на болницата, отпечатано в горната част на листовете.

— Разкажи ми накратко — заявих, докато прелиствах дебелия сноп от доклади и медицински изследвания, някои от които бяха напечатани на машина, а много други — написани на ръка с нечетлив почерк на хирург.

— Ребека имаше, има, имаше… — той стисна безпомощно устни. — Диагнозата ѝ беше много сложна. Ребека имаше параноидно психотично разстройство, което се задълбочи след смъртта на майка ѝ… както и нерешен комплекс на Електра.

— Кажи го на разбираем език, Саул — помолих го.

— Всички момичета минават през период в живота си, в който се влюбват в бащината фигура. Нарича се комплекс на Електра, като в древногръцкия мит за дъщерята на Агамемнон, царя на Микена. Появява се на четиригодишна възраст, фантазират, че те са партньорките на бащата и че майката е излишна. Това е нормален стадий в развитието им; всъщност той е необходим за съзряването им, тъй като прекъсва връзката на зависимост, която са имали дотогава с майките си, които за известен период те смятат за свои съперници, врагове. Същото се случва и с момчетата. В техния случай се нарича Едипов комплекс, заради мита, който Софокъл е описал в "Едип цар". Опитвам се да ви кажа, че е нещо обичайно, защото се повтаря във всички нас. Дъщеря ми премина през периода на Електра и на съперничество с майка си, когато беше малка, като всяко друго момиче, но след смъртта на Асун комплексът ѝ на Електра се върна и богатото ѝ въображение се развихри. И не само това, смъртта на майка ѝ беше своеобразен детонатор, който взриви крехката ѝ психика. Фантазиите ѝ се изостриха и тя изгуби връзка с реалността. Психоза като по учебник.

Спогледахме се с Естибалис, това наистина не го очаквахме.

— Имаше много голямо отклонение между нормалната и искрена връзка, която съществуваше между мен и Ребека като баща вдовец и дъщеря, и тази, която тя си фантазираше — продължи той. — Дъщеря ми не премина през обичайните етапи на скърбене, присъщи за едно дванайсетгодишно момиче, загубило майка си вследствие на нещастен случай. Тя, изглежда, го прие, без да плаче, нито да скърби, и продължи напред, сякаш не се бе случило нищо. Щастлива, усмихната, бъбрива… Не беше нормално. Аз бях съсипан, а тя настояваше да ходим на кино, хванати за ръка, да се разхождаме по "Переда" със сладолед от "Регма"… Стана капризна, дори тиранична, а аз бях мек и отстъпчив баща, признавам. Обърнах се за помощ към сестра ми, тя беше по-твърда от мен и можеше да ѝ постави граници. Ребека не прие добре това, че сестра ми дойде да живее за известно време при нас, а после измисли онази клевета…

— Каква клевета?

— Казала на сестра ми, че я опипвам, подробности, които не искам да споделям, защото още ме разстройват. Сестра ми знаеше, че е невъзможно това да е вярно и се консултира с един колега от болница "Валдесиля". Той ни обясни, че психическото състояние на Ребека е тежко и след като я прегледа, ни посъветва да я дадем в болница. Това беше най-лошият момент в живота ми. Антипсихотичните лекарства, които ѝ предписаха, потискащи допамина и серотонина, я превърнаха в подобие на зомби. Беше непоносимо да я гледам такава, направо се съсипах.

Погледнахме го.

Повярвахме му.

Горкият човек.

— Тук имате всичко — изследванията, лечението, датите на приемане и изписване от болницата… Опитах се да го направя дискретно, за да не ѝ навредя, но тя изгуби три месеца от училище и не успя да навакса с материала. Не беше подготвена за изпитите за осми клас и бе принудена да повтори годината след лятото, когато ти се запозна с нас.

— Но бременността е била истинска — намесих се. — Излъга ни за нея.

— Да, признавам. Беше истинска и тя я криеше до края. Излъгах ви, защото този факт не водеше доникъде, смятахме, че е мъртва. И защото… не е лесно да признаеш, че четиринайсетгодишната ти дъщеря е забременяла. За какво да се ровим в това, какъв е смисълът?

— А бебето?

— Роди се мъртво, твърде недоразвито, а и това е нормално за едно четиринайсетгодишно тяло. Със сестра ми я заварихме да ражда в стаята си. Стана много бързо, беше съвсем мъничко създание, момче, и тя самата го роди веднага щом получи разкритие. Сестра ми изгори плода в един крематориум благодарение на връзките, които имаше в болницата. Не остана следа от него, макар че днес съжалявам. Трябваше да се обадя в полицията още същия ден, за да проведат разследване и да издирят бащата, но си помислих, че това ще навреди още повече на Ребека и ще я разстрои неимоверно. Не исках отново да постъпва в психиатрията. След няколко дни изчезна, винаги съм мислел, че е имала среща с бащата и че той е отишъл сам или с приятелите си, и че са я убили, за да не се разприказва. Възможно е тя да го е заплашила, че ще го издаде. Не знам.

— С приятелите си, казваш… — отбеляза Естибалис. — Имаш ли подозрения кой е бил бащата?

— Разбира се, че имам подозрения. Ребека е забременяла през юли 1992 г., през двайсетте и един дни, които прекара в лагера в Кантабрия. Единствените мъже, с които имаше контакт, бяха четиримата виторианци и аз. Кажи ми, инспекторе Аяла, кой от вас е биле нея?

— Мога само да кажа, че не съм я докосвал. Дори не ми е минавало през ума.

— Може би казваш истината, ти беше твърде заинтересуван от Ана Белен Лианьо. Гласувах ви доверие, а вие ме предадохте. Някой от вас четиримата е прелъстил дъщеря ми. Винаги съм мислел, че един от вас или няколко от вас са я убили, но ако не е вярно, ако тя е симулирала ритуала…

— Кой ритуал?

— Ритуалът на Тройната келтека смърт, това е очевидно. Ребека се впечатляваше много от него, от блатните мумии… Заведох я в Милано да види една експозиция, където беше изложен Човекът от Линдоу. Беше невероятно, незабравимо пътуване и за двамата.

— Саул, сега няколко души са мъртви съгласно този ритуал — изгорени, обесени и потопени във вода. Според теб дъщеря ти способна ли е да извърши тези убийства? Никой не я е познавал по-добре от теб. Помисли си хубаво, преди да отговориш — помоли го Естибалис.

Саул не каза нищо, отиде до един шкаф и взе снимка на Ребека, на която двамата се прегръщаха усмихнати, притиснати един към друг, на фона на същия този залив.

— Иска ми се да ви вярвам… да мисля, че Ребека е жива — каза, загледан в образа на дъщеря си, — но имате само думата на една измамница.

— Мислиш ли, че Ребека е излъгала балдъзата ти? — попитах.

— Ако версията на Лурдес е вярна, очевидно е, че Бека я е използвала, за да избяга, и отново си е послужила с историята с изнасилването. Дъщеря ми знаеше, че с балдъзата ми не се разбираме, така че малко е трябвало, за да я настрои срещу мен. Ребека беше способна да убеди всекиго в измислиците си. Беше мило, много умно, живо момиче. Както ми каза психиатърът, в болната ѝ глава тези истории са съществували, били са истински, действително са се случили. Ребека смяташе, че с нея имаме любовна връзка, че ходим заедно на кино като двойка. Чувстваше се унизена от това, че е малка, бързаше да порасне. Много бързаше.

— Трябва да те попитам нещо. Никога ли не се е свързвала с теб? Не е ли имало нещо, което да те наведе на мисълта, че дъщеря ти е пратила някакво съобщение, че е оставила някакъв знак? — попита го Естибалис.

Саул ни изгледа тъжно, като че бяхме наивни дечица. Изпитах чувството, че разговаряме със старец.

— С мен? Извинявам се, че ще ви върна в реалността, но освен ако не ми дадете доказателство, каквото нямате, дъщеря ми изчезна на четиринайсетгодишна възраст и нищо не може да ме накара да повярвам, че е жива, още по-малко показанията на една престъпница и професионална манипулаторка. Не искам да преживея отново това. Не искам да се надявам отново, нямате представа колко е мъчително.

— Само искаме да си спомниш и да… — настоя колежката ми, но Саул не я остави да довърши.

— Престанете! Престанете най-сетне, нахлувате в службата ми, пускате ми тази емоционална бомба и отново отивате да си играете на следователи. Вече двайсет години правите това, изгубих още една дъщеря преди няколко месеца, колко мъка според вас може да понесе един баща? Колко?

Не знаех, но нямах желание да проверя.

Саул се изправи, разговорът бе приключил.

— Вървете си. И ако обичаш, Унай, ако някога си ме уважавал, не ми причинявай това, което ми причини днес. Не ми казвай повече нищо за разследването на Ребека, освен ако не ми донесеш останките ѝ.

— Обещавам ти. Наистина съжалявам за днес — казах и поставих ръка на рамото му. Не ми беше приятно да причинявам толкова мъка на когото и да е. Да човъркам в раните му, да си играя с най-святото за него.

С Естибалис тръгнахме с бавни стъпки и с наведена глава към колата.

В този ден се бяхме оказали в типичната ситуация, която те кара да намразиш професията си.

Саул дори не се сбогува, стори ми се, че едва сдържа риданията си, когато затвори вратата доста бързо след нас.

Качихме се в колата и останахме там, срещу залива на Ла Арния.

Запалих мотора и след няколкостотин метра я паркирах пред залива. Къщата на Саул остана зад нас, не исках да ни види, но малко свеж въздух щеше да ни дойде добре, преди да се върнем във Витория.

— Ела да седнем тук — предложих на колежката си.

Тя прие с благодарност.

— Ако това, което Саул твърди, е вярно, имаме работа с психотична убийца… — казах ѝ, след като седнахме върху студената трева.

— Аха.

— … която си е измислила, че Саул я е изнасилил.

— Продължавай.

— Някой от приятелите ми е преспал с нея и е забременяла.

— И…

— Избягала е с Голдън, след като я убедила, че Саул я е изнасилил, защото се е страхувала, че ще я вкарат отново в психиатрията, и сега е започнала да убива.

— Защо сега? Защо е започнала да убива след толкова години?

— Да кажем, че на четиринайсет не е можела — помислих на глас.

— Това е вярно.

— Голдън смята, че причината е била новината във вестниците за самоубийството на Химена. Може би е видяла сходство със себе си, може би си е въобразила някаква история и е решила, че тя също е била жертва на изнасилвания и е забременяла.

— Или пък си е въобразила, че баща ѝ е охладнял към нея, защото е пораснала и вече не го привлича, както е постъпил с майка ѝ. Каквото и да е, новината я е извадила от равновесие — каза Естибалис, играейки ролята на адвокат на дявола. — Ти си специалистът по профилиране, Кракен. Звучи ли ти логично? Това, което видяхме на местопрестъпленията, не е ли по-присъщо на психопат, действащ хладнокръвно и предумишлено? Нали казваш, че престъпленията на психотиците са в резултат на внезапни пристъпи на насилие? Мислех, че са душевноболни, които се подчиняват на гласовете в главата си — каза тя с дрезгав глас и знаех, че нещо я смущава, защото винаги се прокашляше, когато се чувстваше неудобно.

Извадих бележника си от вътрешния джоб на якето. Нямах желание да правя словесни усилия, изнасяйки master class[64] по профилиране.

"На първо място — написах, — да си психотик не означава да си насилник. Това погрешно мнение пречи на тези болни да бъдат приети изцяло в обществото и е истинска спънка за възстановяването им. Съвсем малък процент от тях извършват престъпления и този процент е същият като при онези, които вършат престъпления, без да страдат от психично заболяване. Вярно е, че го правят под въздействието на гласовете и фантазиите и си създават собствен свят, който е различен от действителността. Предположихме, че местопрестъплението е необичайно, предварително замислено… но може да не е пресъздаването на фантазия, а да е мисия. Пасва на профила на месиански психотик. Смята, че има право да наказва бъдещите родители, да решава вместо тях, че не заслужават да отгледат неродените бебета и че те трябва да бъдат дадени на богините майки. Ребека е изпълнила Тройната смърт, както е описана от класическите автори, които са били съвременници на келтите. Нейната фантазия е, че баща ѝ я е желаел, че е имала плътски отношения с него и че бременността е била плод на това кръвосмешение. Това е разказала на Голдън, може би е била със…"

Замислих се… Главни кандидати?

"Не вярвам да е спала с Лучо — написах, след като си припомних онези далечни дни, — нито с Асиер. Те имаха други вкусове, дори не я поглеждаха. Може да е бил Хота, той беше най-малкият от нас и двамата често бяха заедно. Може да е имала нещо с Хота. — "След като Анабел го заряза", помислих си. — И затова го е убила сега."

— А Ана Белен Лианьо?

"Навярно я е смятала за съперница, защото е спала с Хота или защото сега е забременяла от него. Може би онези дни са оставили отпечатък върху развитието ѝ. Не знам в каква посока може да се отклони един толкова объркан ум, който е претърпял травми. Смъртта на майка ѝ я е разстроила дълбоко, това е ясно.

После е започнала нездравата ѝ фантазия с баща ѝ, единствения ориентир, който ѝ е останал. Въобразила си е, че детето е на двамата, че ще бъдат отново семейство и че тя ще замести отсъстващата майка. После, когато е изгубила бебето, всичко отново се е разпаднало и тя е избягала, за да не я пратят пак в болница, или се е страхувала от последствията, защото са щели да разберат, че бащата е Хота.

— Или го е направила, за да предпази Хота от скандала — заключи колежката ми.

"Възможно е. Хота беше още хлапе и същата година изгуби баща си, един такъв скандал щеше да го съсипе още повече, семейството му го държеше много изкъсо и Ребека знаеше това."

— Ако е така, това е добра новина. Престъпленията не са дело на психопат, не разследваме сериен убиец. Убила е Хота и Ана Белен и повече няма да убива. Това означава, че ти не си в опасност.

"Дано. Но не може да отхвърлим нищо. Това са предположения" — напомних ѝ.

— Знам, просто бихме си отдъхнали, ако е така — прошепна тя замислено. — Кажи ми, Унай, след това, на което станахме свидетели днес, смяташ ли, че Ребека може да е убийцата?

"Все още мисля, че е невъзможно една жена да притежава нужната сила, за да обеси когото ѝ да е на дърво с главата надолу"

— Голдън го е направила преди двайсет години с Ребека — възрази Естибалис.

"Била е четиринайсетгодишно момиче, а Голдън възрастна жена. Не можеш да ме убедиш."

Естибалис ме погледна предизвикателно и каза:

— Знаеш ли? Онзи ден ти заяви, че приятелството движи света. Това ме накара да се замисля. Всъщност не е приятелството, а е лостът.

"Лостът?"

— Да, Архимед е казал: "Дайте ми опорна точка и ще повдигна Земята."

"Не те разбирам, въпреки че се опитвам!"

— Да отидем във Виляверде, ще ти обясня, когато те провеся с главата надолу.