Ритуалите на водата

17 Улица "Сан Франсиско"

22 ноември 2016 г., вторник

Точно тогава получих друго обаждане, този път от Естибалис:

— Трябва да дойдеш в аптеката на приятеля ти Асиер на "Сан Франсиско", Унай — пришпори ме тя и гласът ѝ не предвещаваше нищо хубаво. — Открих тялото му проснато на земята.

Изхвърчах надолу по стълбите с все още замаяна от тежкия сън глава, опитвайки се да не правя предварителни предположения.

Не исках да допусна, че нещо лошо се е случило на Асиер. Беше корав тип, истинска скала, непоклатим и решителен. През почти четирийсетте години, откакто го познавах, нито веднъж не го бях виждал да се огъне, да се предаде.

Не, не беше възможно да му се е случило нещо.

Пристигнах в аптеката на приятеля си след пет минути. Естибалис, застанала на прага, ме подканяше с глава да побързам.

Аптеката, която Асиер бе наследил, беше като капсула на времето, от онези с шахматно наредени плочки, порцеланови буркани от лиможки порцелан с активни съставки и медни везни.

Когато видях Асиер с бялата му престилка, опръскана с кръв, да лежи на пода от деветнайсети век, сърцето ми спря и аз се хвърлих към него, за да му потърся пулса.

Естибалис ме гледаше загрижено.

— Успокой се, Унай. Не е мъртъв, в безсъзнание е. Не знам защо линейката още я няма, обадих се преди доста време. Асиер има сериозна контузия на веждата, затова кърви толкова. Предполагам, че са го ударили по главата и е изгубил съзнание.

Беше малко след осем и половина сутринта и Витория лениво се събуждаше. В старата част на града магазините отваряха в десет и тук-там се мяркаха сънени минувачи, които отиваха на работа на автопилот. Никой не забеляза, че на пода в аптеката е проснато окървавеното тяло на кварталния им аптекар.

Аз обаче го виждах и сърцето ми се свиваше от страх. За момент мисълта, че приятел, когото познавах от първи клас, може да е мъртъв, ме вцепени и отново се усъмних доколко е благоразумно решението ми да се върна към активната работа на следовател. Поне в отдел "Криминални разследвания", чиято рутинна работа включваше честа гледка на мъртъвци. Бях ли готов да се върна? Исках ли да го направя?

За щастие, главата на Асиер бе по-яка от моята, поне тилната кост, където една цицина, която растеше със секунди, сочеше, че някой го бе ударил в тила. По-страшна обаче изглеждаше кръвта, бликаща от дясната му вежда.

Тогава забелязах, че държи нещо в ръка, и това не ми хареса. Взех една кърпа от банята за персонала, за да попия кръвта, като покрих свитата му в юмрук длан, за да не може Естибалис да я види.

"Нека аз пръв говоря с него" — помолих Естибалис с поглед, докато го пренасяхме в задната стаичка, където имаше малък кабинет.

Поставихме го да легне на дивана, където скоро дойде на себе си, отваряйки очи с гримаса на силна болка.

"Как си?" — попитах приятеля си с жест. Почувствах се ужасно, че не мога да говоря. Как да му кажа колко се тревожа за него, колко съм се уплашил, когато за няколко частици от секундата мислех, че е умрял?

— Приличам на Исус Христос — отвърна той недоволно, гледайки окървавената си престилка. — Помогни ми да я сваля, след половин час ще дойдат помощник-фармацевтите и не искам да знаят нищо за случилото се. Разбираш ли? Нищо.

"Какво се случи?" — написах на мобилния.

— Не успях да го видя, но един тип ме удари силно по главата и съм изгубил съзнание. Сигурно е някой ранобуден наркоман, писна ми от тази напаст. Трябва да видя дали не е откраднал нещо — каза той и понечи да стане от дивана.

Не му позволих.

"Не го ли видя?" — написах на мобилния.

"Защо ме лъжеш, приятелю?" — помислих си.

— Казах ти, исках да включа осветлението, постъпих глупаво, че не затворих вратата отвътре, когато отидох до електрическото табло, и тогава някой ме удари отзад.

"Сам си си го изпросил" — отбелязах наум.

"Асиер, преди да те ударят отзад, са те ударили във веждата и ти си се защитавал, защото кокалчетата на пръстите ти са ожулени до кръв. Видял си го, приятел. Знаеш кой е, но криеш от мен. Какво, по дяволите, става тук?" — написах, изгубил търпение.

— Казах ти, сигурно е бил някой наркоман. Не съм видял нищо — заинати се той.

"В този квартал няма наркомани през седмицата. Дойдохме, защото открихме нещо по време на разследването на убийството на Ана Белен Лианьо. Наистина ли ще продължаваш да отричаш?" — написах, раздразнен от цялата тази апология на отрицанието.

— Какво да отричам?

"Че си открил сметка с нея, когато спечели от лотарията."

— Не съм длъжен да ти давам обяснения, Унай. Това е личен въпрос.

"Престава да е личен, когато си разследван за убийство."

— Имаш ли заповед за задържане от съдията?

"Голям глупак си, приятелю" — си рекох.

"Още не, но ако откажеш да сътрудничиш и да дадеш обяснения, инспектор Гауна може да те арестува за възпрепятстване на правосъдието. Напълно е възможно. — Показах му мобилния, леко отвратен, че ме принуждава да напиша всичко това. — Искам да те попитам и нещо друго. След като онзи ден ти съобщих, че Ана Белен е мъртва, ти каза ли нещо на жена си?"

Арасели, жената на Асиер, беше добър човек, но вече бяха имали проблеми в миналото заради патологичната ѝ ревност към някои бивши гаджета на Асиер, а и той не се бе превърнал в светец, след като се ожени. Беше ми любопитно да узная дали приятелят ми е споделил с нея за смъртта на Анабел Ли. Наистина ми беше много любопитно.

— Не замесвай Арасели в това, Кракен — изръмжа той и лицето му се изопна от гняв на няколко сантиметра от моето. — В противен случай с теб ще свършим зле. Дори не споменавай Арасели. И през ум да не ти минава да говориш с нея.

"Не искаш да я видя, може би защото си упражнил домашно насилие и си белязал лицето ѝ с кокалчетата на пръстите?" — помислих си.

В този момент Естибалис, която не беше царица на търпението, се приближи до нас с изражение от типа на "вече ви оставих да си поговорите достатъчно".

— Здравей, Асиер. Виждам, че не искаш да ни улесниш. Ще подадеш ли жалба срещу невидимия наркоман?

— Има ли смисъл? Ще проведете разследване и ще ми го поднесете закопчан и на тепсия, така ли? — отвърна ѝ той, връщайки се към обичайния си хладен и равен тон.

— Не ми се прави на интересен, нищо няма да спечелиш — отвърна тя. — Кажи ми, и ще те попитам направо — защо си изтеглил двеста хиляди евро от общата ви сметка с Ана Белен Лианьо два дни преди смъртта ѝ?

Тази информация не ми беше известна, Милан не ми я беше съобщила и когато я чух, останах смаян. Двеста хиляди евро? За какво точно му трябваха на Асиер двеста хиляди евро?

— Както казах на приятеля си Кракен, не съм длъжен да ви обяснявам, освен ако нямате съдебна заповед — отвърна той.

И когато погледнах непроницаемото лице на Асиер, разбрах, че няма да измъкнем нищо от него.

Нищичко.

— Как прие Ана Белен факта, че си присвоил част от наградата ѝ? Ядосала се е, скарали сте се, нарекла те е крадец, използвач? — притисна го Естибалис, влязла в ролята си. — Затова ли я уби, за да можеш да измъкнеш половината от печалбата ѝ, преди да те зареже, парите, които законно са твои поради факта, че сте открили обща сметка с нея?

— Действате слепешката. Желая ви успех — каза той лаконично.

В този момент пристигна линейката. Едно момче с униформа и с месест нос започна да почиства раната на веждата, която още кървеше.

— Големи гадняри сте, целият квартал ще научи. Много ти благодаря, Кракен, за прословутата ти дискретност. Много ти благодаря — каза той, когато парамедикът се върна при линейката, за да донесе още материал, и ми хвърли толкова враждебен поглед, че ми вгорчи целия ден.

В него имаше разочарование и много старо съперничество, което аз смятах за отдавна забравено.

С Естибалис напуснахме старинната аптека в лошо настроение — от онези, които причиняват язва.

— Каня те на закуска на пазар "Абастос". Гадният ти приятел беше толкова гаден, че ми се прииска да му открадна някое стимулиращо хапче, но се въздържах. Хайде да го отпразнуваме, днес е голям ден — предложи Ести с мрачен тон.

Влязохме в "Чики" и след като поръчахме омлет, Естибалис отиде до барплота и се върна с два вестника, "Ел Корео Виториано" и "Ел Диарио Алавес".

— Забелязваш ли нещо, Унай? — подпита ме тя, прелиствайки "Ел Диарио Алавес".

— Н… не — осмелих се да кажа на глас.

— Приятелчето ни Лучо мълчи като сфинкс. Във вестника му няма нищо за Ана Белен Лианьо. Нито в "Ел Корео Виториано". Но беше на погребението, значи е знаел. Предполагам, че ти си му казал.

"В качеството си на частно лице. На него, на Асиер и на Хота. Беше приятелка от юношеството ни. Имаха право да знаят" — защитих се аз.

— Ти си моят герой, когато става дума за евфемизми — "приятелка от юношеството" — изкоментира тя иронично. — Но като говорим за Лучо, за пръв път в дългия си живот го виждам да се отказва от сензационно заглавие.

"Има следствена тайна. Трябва да я спазва" — заявих.

— Да, но Лучо би могъл да съобщи за смъртта на художничката на комикси Анабел Ли, без да я свързва с намерената бременна туристка при тунела "Сан Адриан". Но не го е направил — отвърна тя.

"Може би от уважение към Анабел Ли" — написах, но дори аз не си вярвах.

— Или не желае да се разчуе — каза тя с уста, пълна с омлет.

Един час по-късно, вече с достатъчно въглехидрати в кръвта, влязохме в кабинета на доктор Гевара в Съдебната палата, в края на булевард "Гастейс".

В петък, деня след съвещанието, бяха извършили аутопсия на Анабел Ли и бяхме получили доклада, но след посещението ни при Ектор дел Кастильо в Кантабрийския археологически музей бяха възникнали някои въпроси, които искахме да изясним с нея.

Съдебната лекарка ни чакаше, седнала зад бюрото си в кабинета. Поздрави ни любезно и ни покани да се настаним.

— Как прекарахте края на седмицата? Възстановихте ли се след уплахата от градушката?

— Трябва да продължим напред. Вие как сте? — отвърна Естибалис, докато сядаше.

— Твърде разстроена от смъртта на Куеста. Били сме заедно на много огледи на местопрестъпления в кариерата ни. Ще бъде трудно, но трябва да продължим, както казваш — въздъхна. — С какво мога да ви помогна?

— Имаме въпроси във връзка със смъртта на Ана Белен Лианьо. Линията на разследване, която следваме до момента, ни кара да смятаме, че има ритуален елемент в убийството ѝ.

— И е ваша задача да потърсите обяснение на това, което са сторили на тази бедна майка — прекъсна я тя спокойно. — Съгласна съм с вас. През цялата си професионална кариера не бях виждала подобно нещо. Да провесиш някого за краката, с вързани ръце, и да го убиеш, като потопиш главата в котел, пълен с вода… Много необичайна смърт.

"А ако са били три смърти, а не една? — написах на мобилния и ѝ го показах.

— Как три? Не разбирам въпроса ти, Аяла.

— Колегата иска да знае дали има вероятност да са убили Ана Белен Лианьо в церемония, наречена Тройна смърт. Състои се в изгаряне, провесване с главата надолу и удавяне на жертвата, докато умре. В този случай липсва елементът огън. Прочетохме внимателно доклада от аутопсията, прегледахме всички снимки на трупа — и тези, направени по време на огледа, и другите, които вие ни изпратихте. Само един въпрос, докторе — каза Естибалис, а после отдели една снимка на врата на Анабел и ѝ я показа. — Тези две убождания във врата биха ли могли да са от електрошоков пистолет "Тейзър"?

Съдебната лекарка отдалечи снимката, доколкото ѝ позволяваше дължината на ръката, за да я огледа внимателно, и накрая си сложи очилата, които висяха на позлатена верижка на врата ѝ.

— Не съм специалист по електрошокови оръжия — каза тя, докато изучаваше снимката, — но имаш право, тези убождания може да са напълно съвместими с подобно оръжие. Бяха под един от хематомите на врата и помислих, че са малки разкъсвания, причинени от ударите, които тя сама си е нанесла. Що се отнася до Тройната смърт, както казвате, вярно е, че жертвата е била жива, когато са потопили главата ѝ в котела. Намерихме вода в белите ѝ дробове, така че още е дишала и, разбира се, се е съпротивлявала. Ако преди това е била неутрализирана и парализирана с електрошоков пистолет "Тейзър", ефектът е преминал, преди да умре от удавяне. Може убиецът или убийците да са стреляли в гърба ѝ, била е извън строя достатъчно време, за да ѝ вържат ръцете и да я провесят за краката на някое дърво. После са потопили главата ѝ в котела от Кабарсено и мускулите вече са ѝ се подчинявали, когато се е опитала да извади главата си и да диша, за да спаси своя живот и този на сина си.

Преглътнах мъчително, когато чух последните ѝ думи — Анабел е чакала син, лекарката беше видяла двайсетседмичния плод.

Този факт правеше още по-реална драмата — убиецът или убийците бяха унищожили два живота и това повдигаше неизбежния въпрос: кой беше бащата на детето, което е чакала Анабел Ли?

Знаех, че може да се извлече ДНК, лекарката бе запазила биологичен материал от майката и плода и можеше да го съхранява в продължение на няколко месеца. Знаех, че можем да го сравним с мостра от ДНК на вероятния баща, но за тази цел ни трябваше заповед от съдия Олано, каквато нямаше да получим, ако не представим достоверни доказателства за самоличността на заподозрения, за един повече от убедителен мотив, както и че тази личност също е замесена в убийството на Ана Белен Лианьо…

А още бяхме много далече от този етап на разследването.

За момента разполагахме с банкова сметка, която свързваше Ана Белен с Асиер, но това не беше достатъчно, за да издействаме заповед от Олано, която да принуди Асиер да се подложи на тест за бащинство.

Все пак се опитах да проверя нещо. Изпратих съобщение на Арасели. Исках да разбера дали е имала нещо общо с цепнатата вежда на Асиер, както и да видя дали има някаква следа от насилие по лицето ѝ.

"Кайшо[16], Арасели. Може ли да те видя?" — написах.

"Случило ли се е нещо, Унай?" — отговори тя веднага.

"Не, нищо — излъгах. — Само исках да пием кафе и да си поговорим. Неангажиращо."

"Разбира се. Може да се видим следващата седмица. Тези дни съм в Деусто. Имам много часове. Знаеш как е."

"Обади ми се, когато се върнеш, за да се видим" — сбогувах се.

Прибрах се у дома — разочарован, колкото Естибалис.

Не говорихме много по пътя; и двамата знаехме, че ако в убийството на Ана Белен има елемент и на огън, перспективата, че е Тройната келтска смърт, изглеждаше тревожно вероятна.

Едно ритуално убийство е свързано повече с обреда и жертвоприношението, отколкото с жертвата. Това означаваше, че може да се повтори.

Що се отнася до убийството на Ребека Товар, беше малко вероятно при нея да са използвали "Тейзър", защото през 1993 г. употребата на тези пистолети не беше разпространена в Европа. Беше обаче невъзможно да се установи дали са я изгорили по някакъв начин, след като тялото е било свалено от дървото във Фонтибре.

Може би поради тази причина никога не се бе появило.

При мисълта за изгореното тяло на Ребека изпитах желание да повърна. Струваше ми се твърде мрачен и зловещ край за толкова крехко момиче като нея.