Ритуалите на водата

44 Трите вълни

18 юли 1992 г., събота

Лагерът приближаваше към края си, двайсетте и един дни бяха почти, изтекли и Саул реши, че през последния уикенд ще посетят плажа Деба на крайбрежието на Гипускоа.

— Деба — обясни им той предната вечер, когато всички бяха насядали около огъня — е келтиберийски теоним, който се среща по цялото кантабрийско крайбрежие. В Астуриас, в Галисия, в Страната на баските. Има реки с планини, селища, плажове, наречени така… това е името на богинята Деба. Произлиза от индоевропейската дума "дейво". На древния език на келтите означава "богиня".

— Какво красиво име — обърна се Унай към Анабел.

— Да, бих искала да направя нещо специално там — отвърна тя тихичко, но не даде повече обяснения.

Унай обаче долови известна тревожност в обстановката, известно напрежение, чиято причина така и не успя да установи, макар да знаеше, че Хота е разказал на Саул онова, което дъщеря му Ребека му бе доверила, всичките онези фантасмагории.

Саул се държеше странно. Отнесен, вглъбен, ядосан, защото го бе предала отново. Това момиче беше непоправимо. Колкото и да я обичаше, колкото и да… Изпитваше гняв. Ребека така и не успяваше да схване понятието за семейство — това, че трябва да се грижат един за друг, че всичко остава между тях и всичко пребъдва в тях, — колкото и да ѝ го втълпяваше. Изтръпваше при мисълта, че трябва да мине отново през същото. Заплахата от опозоряване, от публично порицание. Не можеше да го позволи. Не можеше да си го позволи.

Успокои Хота:

— Състоянието ѝ се е влошило, вече ни предупредиха. Гледай да не говориш с нея, нито да насърчаваш фантазиите ѝ. Ще се опитам да не отсъствам от лагера, в случай че се наложи отново да постъпи в болница.

А добродушният Хота за нищо на света не искаше да затворят отново момичето в болница, нито лагерът да приключи преждевременно поради липса на ръководител. А и отчасти защото се опитваше да отложи колкото се може повече момента, в който щеше да се изправи пред реалността, очакваща го във Витория.

Ребека, чийто инстинкт за съхранение я бе научил да долавя и най-малките промени в настроението на Саул, също разбра веднага, че нещо е нарушило връзката между нея и баща ѝ. Край на усмивките, на съпричастните жестове, вече беше само Синята брада с ужасния му поглед.

— Татко, какво ти е?

— Утре вечер, Бека. Утре, дъще.

Пристигнаха следобед в Деба, към тях се бяха присъединили доброволци от предишни години, така че представляваха многобройна група младежи, които се разпръснаха из баровете на селището. Накрая седнаха на плажа в кръг, обединени от чувството за братство, за да се сбогуват с преживяното. Беше последният ден от лагера. Всички знаеха, че тази отсрочка в живота им изтича, че всеки от тях ще се върне към ежедневието си, в Сантандер, във Витория, че някои от тях няма да се видят отново.

Унай бе седнал на предната седалка на микробуса по пътя на отиване. Искаше да е сам и да помисли за това, което смяташе, че ще се случи тази вечер. Веднага обаче забеляза, че нещо не е наред между Саул и дъщеря му. По време на двата часа път от Кабесон де ла Сал до Деба не размениха нито дума. Саул се държеше студено. Ребека, подобно на водно конче, не преставаше да мърда единия си крак с тик, който почти подлуди Унай.

Когато най-после слязоха от автобуса, Саул разтовари бронзовия котел и пълните с медовина бутилки.

През това време Унай се приближи до момичето.

— Добре ли си?

— Разбира се, Унай. — Ребека успя да се усмихне насила.

Нямаше защо да се държи грубо с хората.

Унай винаги се бе отнасял добре с нея. Оставаше да измете кухнята вечер, помагаше ѝ да изхвърли торбите с боклук.

"Може би е тъжна, защото се връща в Сантандер, а там всичко ѝ напомня за майка ѝ" — помисли си момчето.

— После може да поговорим, ако искаш — предложи той.

— Добре — съгласи се Ребека.

Поне някой искаше да разговаря с нея. Защото ако ставаше дума за Лучо, Асиер и Ана Белен…

По-добре да не мисли за това.

Беше последният ден, нямаше да ги види отново. Никога.

Да вървят по дяволите. Да вървят по дяволите всички.

Саул беше приготвил една легенда за случая, една история от устната традиция, записана през 1865 г. по разказа на старица от село Деба.

— Проклятието на трите вълни, чували ли сте я преди?

Всички поклатиха отрицателно глава, никой не беше родом от този район, а легендата беше стара, много стара.

— Жената разказва, че през онези години, в средата на деветнайсети век, в Деба живеел рибар със съпругата си и дъщеря си. Също и с племенника си и с един млад моряк на име Блинич. Казват, че рибарят в продължение на много дни нямал късмет с улова и се връщал у дома си притеснен, с празни мрежи. Една нощ, когато тримата рибари спели в лодката, две жени се явили насън на Блинич. Наричат ги вещици, самодиви, водни нимфи… Има различни версии на първоначалната история. Както и да е, жените предупредили Блинич, че ще ги сполети корабокрушение и че същата нощ лодката им ще се изправи пред три огромни вълни. Първата — от мляко. Втората — от сълзи. Третата — от кръв. По-възрастната жена му казала, че единственият начин да ги преодолеят, е да пронижат с харпун вълната от кръв, но тогава тя щяла да умре. Когато се събудил, Блинич, нервен и възбуден, разказал съня на рибаря, но той не му повярвал и излезли в морето да ловят риба.

— … и се появили трите вълни — прекъсна го Хота, който се впечатляваше от историите, които чуваше, и нощем в спалния чувал дълго мислеше за тях.

— Така и станало. Веднага щом излезли от пристанището, се появила бяла вълна, била тази от мляко. После успели да се справят някак с вълната от сълзи. Когато обаче придошла огромната вълна от кръв, рибарят вече бил наясно, че трябва да развали проклятието и да я прониже с харпун. Така и сторил — и морето се успокоило — и мрежите се напълнили с риба.

— Щастлив край — побърза да заключи Лучо, който винаги слушаше внимателно обясненията на Саул, бъдещия си преподавател в университета, както се надяваше.

— Съвсем не. Когато мъжът се върнал у дома си с кошове, пълни с риба, заварил жена си да агонизира. Тя го обвинила, че той я е убил, пронизвайки я с харпун. Дъщеря му също проклела баща си за смъртта на скъпата си майка и изчезнала безследно. Повече никога не я видели в Деба. Когато рибарят попитал Блинич за двете жени, които му се били явили насън, морякът потвърдил, че това били жена му и дъщеря му. Рибарят останал сам в къщата си, потънал в скръб. Както виждате, един много тъжен край.

Саул нарочно направи пауза, за да постигне търсения от него ефект върху младежите, после посочи плажа.

— Погледнете морето, днес е идеалната нощ за появата на трите вълни.

— Защо днес? — попита Унай.

"Да, защо днес?" — помисли си Ребека, седнала до баща си с кръстосани върху пясъка крака.

— Днес има пълнолуние. Днес от това място ще видим огромна луна. Има една прекрасна дума, "ардора", с която се описва фосфоресцирането на морето при наличието на пасаж сребристи риби, като сардините например. В Галисия наричат "ардора" и отражението на лунната светлина върху повърхността на водата, подобно на широка бяла пътека.

"Значи нощ на ардора" — помисли си Анабел. Беше подходяща тема за комикса, който бе замислила, и взе решение. Усмихна се на Унай, разбраха се с поглед да се видят по-късно.

Саул продължи лекцията си, последната пред тази аудитория. Харесваше му да говори пред публика, да задържа вниманието на слушателите.

— Според мен легендата съдържа три ритуални елемента, ритуали на водата. Отново присъства женският елемент — този на жената, която умира, и на дъщерята, която изчезва. После млякото, сълзите, кръвта като течни елементи, свързани с протичането на човешкия живот. Майчино мляко или бащина сперма, сълзи, предизвикани от неизбежните житейски драми, кръв като символ на смърт или възраждане… Ако ме питате за мнението ми на антрополог, и като вземем предвид древното значение на топонима Деба, или Дева, една от най-важните богини в келтския пантеон, от триадата на келтските богини — Набия, Рева и Дева, мисля, че легендата съдържа архаични елементи на плодовитост и пречистване.

Всички кимнаха утвърдително, подаваха си медовината, която Саул беше донесъл, мислейки за всичко друго, освен за плодовитост и пречистване.

— Независимо дали ще запишете история, или не, искам да знаете, че почти всички чествания през годината, всички празници, всички традиции във вашите градове и села обикновено произлизат от други по-древни. От келтския Самайн, който е бил пренесен в Съединените щати като Хелоуин, и който в Галисия е нощта на Самайн, а за римляните е бил празникът на реколтата, до нощта на Сан Хуан, когато се празнува лятното слънцестоене, или Бъдни вечер — зимното слънцестоене. Най-важните моменти от годината в културата на нашите прадеди — слънцестоенията и равноденствията, съвпадат с големите празници на Католическата църква. Искам всеки път, когато посетите някой храм, да се попитате за руините, които крие под себе си, за излъчващото сила място, което прадедите ви са избрали. Това ще ми е достатъчно.

Смрачаваше се, разнищени облаци преминаваха бавно по небето.

Саул се протегна, погледна часовника. Това беше краят на лагера за тази година.

— Имате два часа на разположение, ще се видим в единайсет вечерта в автобуса. Може да отидете в селото, да изпиете по питие. Забавлявайте се, заслужихте си го.

Младежите станаха, Анабел се възползва от суматохата и хвана ръката на Унай, за да му попречи да се изправи.

— Не отивай с тях в селото — прошепна му тя многозначително. — Остани с мен на плажа.

Унай кимна с глава. Искаше този момент да настъпи, бе мислил за него още откакто се качи във влака преди двайсет дни.

— Ще измисля някакво извинение, ти ме почакай при онази скала — прошепна ѝ в ухото.

Тя се усмихна вместо отговор.

Унай изтича, за да настигне тримата си приятели.

Хота вървеше на зигзаг, защото много харесваше медовината и знаеше, че никога повече през живота си няма да я опита.

Лучо и Асиер си мислеха за свои неща, може би възбудени от очакването да се запознаят с някое момиче от селото, с което да завършат вечерта.

— Момчета! — извика Унай на няколко метра зад тях. — Ще остана в автобуса. От медовината ми стана лошо и адски ме присвива коремът.

— Тогава се издрайфай — предложи Хота като човек с опит в тези неща.

— Не, не — настоя Унай. — Ще отида да подремна, после трябва да се връщаме и не искам да развалям на никого пътуването.

— Както искаш — отвърнаха едновременно Асиер и Лучо. "Тъкмо ще има повече за нас" — помислиха си двамата, доволни от перспективата.

И тримата приятели се отправиха към центъра на Деба.

Унай се обърна и се върна на плажа. Потърси с поглед нимфата си, въпреки че вече почти се бе стъмнило.

Там беше, до скалата, както се бяха уговорили. Забърза се към нея, почти не забеляза момичето.

— Здравей, Унай. Остана, за да поговориш с мен ли? — попита тя с облекчение. — Много ти благодаря, наистина. Много ти благодаря. Ако искаш, да седнем на брега.

Унай спря рязко, без да откъсва поглед от далечната фигура на Анабел Ли.

— Ребека… ами… утре. Утре ще говорим за каквото поискаш и ще се сбогуваме и ако желаеш, ще си пишем това лято и ще посетя теб и баща ти, когато дойда в Сантандер. Но сега трябва да тръгвам.

— Да… Разбирам.

И Ребека се обърна, приклещена на този плаж, където Саул прибираше бронзовия котел и я бе помолил да отиде при него.

Ребека прие най-после мрачната реалност на живота си: "Никой не може да ме защити. Никой не иска да ме защити. Ще се случи и съм сама".

И докато гледаше как Унай се отправя към собствения си временен ритуал, Ребека се опита да осмисли думите, които Саул ѝ прошепна, когато всички от групата се изправиха:

— Богинята ни очаква.

Тя с ужас схвана двусмислието.

Въображението ѝ се отприщи.

Минутите отминаваха, над плажа в Деба се спускаше нощ и Ребека знаеше, че с появата на луната щеше да се отправи към неизбежното.