Ритуалите на водата

57 Чешмата с патиците

24 юли 1992 г., петък

Унай се опита да си пробие път сред множеството, което подскачаше и танцуваше по "Кучи".

Бе прекарал седмицата във Виляверде, като помагаше на дядо си с реколтата и се опитваше да се съвземе след случилото се в Кантабрия.

Брат му Херман, който по онова време беше единайсетгодишен, се изплаши, като го видя да се връща с бинтовани ръце. Дядо му запази спокойствие и му прошепна: "После ще ми разкажеш, да не стреснем малкия." Когато Херман заспа, дядо му го намаза с домашна помада, направена с билки, която беше много мазна, но от която раните зарастваха бързо.

След няколко дни си махна бинтовете и животът възвърна обичайния си ритъм по-бързо, отколкото Унай очакваше.

След първото плахо обаждане на Хота последваха тези на Лучо и Асиер. Всички избягваха да говорят за случилото се през последния ден на лагера, беше своеобразен обет за мълчание, който щяха да спазват цял живот. Предстоеше една знаменателна дата — петък беше навечерието на празника на св. Яков, Денят на ризата[71], и в онзи ден си обещаха да взривят Витория и целия Стар град, и всички бъркотии и лоши спомени, и…

Всичко, искаха да взривят всичко.

В малкия му бележник имаше една страница, която Унай не погледна през онази седмица. Беше първата, с буквата А, на която Анабел Ли бе написала с готическия си почерк един телефонен номер и едно "обади ми се", на което той се колебаеше дали да се подчини, или да отмине без внимание.

Сърдеше ѝ се заради безразличието, с което прие смъртта на Мариан. Унай усещаше, че с Анабел нищо няма да бъде безоблачно.

В петък на обяд дядо му съобщи за обаждането:

— Едно момиче иска да говори с теб — осведоми го лаконично, докато Унай разтоварваше житото в склада.

Момчето изкачи стъпалата три по три и се хвърли към апарата.

— Ало? — попита и се прокашля.

— Не ми се обади.

— Не, не ти се обадих.

— Утре, събота, в полунощ. Потърси ме в "Ел Рохо". — И затвори телефона.

В онази петъчна вечер в осем компанията се бе събрала, все едно че нищо не се бе случило, и приятелството им продължи такова, каквото си го спомняха преди лагера в Кантабрия. Държаха се с известно облекчение или може би с престорено безразличие.

В събота, вече облечени с ризи, прекараха деня по улиците, обядваха сандвич с омлет в "Депортиво Алавес", а вечерта похапнаха пинчо в четири заведения на улица " Дато".

Когато мръкна, тръгнаха към "Куеста де Сан Висенте" и продължиха по "Кучи" и "Пинто".

Четиримата се бяха разпръснали. Унай беше с младежите от Виляверде, Хота — с момчетата от хора, Асиер — с баскетболния отбор… онази вечер цяла Витория се бе стекла в Стария град.

Стана полунощ, а Унай още беше в края на "Кучи". Раздели се с Хота, каза му: "Среща след два часа в "Окендо", видях един познат", и излезе от препълнения полутъмен бар с намерение да тръгне нагоре по улицата в обратна посока на реката от блузи и нески, която се стичаше надолу.

Изгуби такето си по пътя, беше марка "Елосеги". Дядо му го бе заел, защото вече не го носеше, но само за един ден.

Спря се, за да го търси, и го намери на земята, до портала на Къщата с връвта.

Нахлупи го на главата си и най-после влезе в "Червеното", което беше претъпкано.

Бе пристигнал с четвърт час закъснение на срещата си с Анабел, потърси я на барплота, потърси я сред хората, които танцуваха под звуците на "Черното цвете" на "Радио Футура", и припяваха в хор "В края на Ла Рамбла", удряйки по металните кегове с бира, потърси я до прозореца с червена рамка, но там нямаше и следа от неговото… гадже?

Разочарован, Унай сметна, че срещата му се е провалила и реши да се върне в "Окендо" при приятелите си.

"Утре ще ѝ се обадиш и ще ѝ се извиниш, и ще си определиш нормална среща с нея" — каза си.

Тогава му се стори, че зърна дългата ѝ коса при тоалетните и реши да я последва.

Забави се, докато си проби път през тълпата и стигна до вратата на тоалетните. Когато влезе, си даде сметка, че вътре има още един човек. Още един човек освен този, когото познаваше.

Защото Анабел, облечена с неска, бе седнала върху умивалника с вдигната пола и смъкнати до глезените бели гащи. Пред нея мъж с риза, с гръб към него, се движеше ритмично със свлечени до цървулите панталони.

Унай веднага разпозна косата под такето на своя… приятел? Лучо.

Този път… третия път, когато Унай заварваше Анабел в такива отношения с негови приятели, дори не се извини като първите два пъти. Погледна Ана Белен Лианьо в очите и произнесе последните си думи:

— С теб няма да си проговорим отново, докато сме живи — каза и преди да си тръгне, видя, че Лучо прекъсна танца си и се обърна, може би изненадан, а може би не, и го поздрави, повдигайки такето си.

После дебелото момче продължи със заниманието си.

Забрави, забрави за всичко. В дните след празника на св. Яков Унай избяга във Виляверде и се уедини там.

Използва за извинение работата си като спасител на басейните на Бернедо и прекара първия уикенд на август, като помагаше на дядо си да балира и учеше Херман да кара трактора седнал на коленете му. Момчето беше много гальовно и леко притеснено от няколкоседмичното отсъствие на батко си — неговия герой, — за да не би отново да замине и да не се върне никога повече като родителите му.

Унай не искаше да се връща във Витория до края на лятото, но отиде в последния ден на празника на Бялата дева, 9 август, защото Асиер и Хота настояха, а и той не желаеше историята с Ана Белен да влоши чак толкова отношенията в компанията.

Във всеки случай Унай скъса страницата с буквата А в бележника си и дълги години — до момента, в който ги прехвърли в контактите си в мобилния телефон — той започваше с буквата Б, като имената Антонио и Агире ги поставяше при други букви.

На 9 август, след като се сбогуваха със Селедон[72] на площада на Бялата дева, зачакаха Лучо в края на "Ерерия", при чешмата с патиците, за да се приберат по домовете си.

Лучо най-после дойде с леко закъснение и леко възбуден.

Унай не го видя, или поне не видя юмрука, който се заби в дясната му буза.

— С теб ли е? Отново ли е с теб? — извика му Лучо. — Каза ми, че излиза с друг и че го познавам, това ти ли си?

Зашеметен от удара, който му дойде изневиделица, Унай изгуби равновесие и падна на земята.

— Ти си луд, човече. Да не мислиш, че ще се върна при нея? — каза той с ръка на бузата. Болеше го челюстта, много го болеше.

— Не ми отговори.

— Напротив, отговорих ти.

Унай трепереше от гняв, но не се изправи. Лучо беше дебел, но и много избухлив, освен това беше надрусан и не се контролираше. Остави го да го изрита два пъти в корема. Заболя го много повече, отколкото очакваше. Унай стисна юмруци и бавно се изправи.

— Върви си, Лучо — каза му. — Махай се веднага.

За изненада на тримата приятели Лучо се разплака.

— Не разбираш, наричаше се Анабел Ли заради мен! Бяхме гаджета от малки, от детската градина! — извика му.

— Но ти ходеше в онази на "Сан Матео"… — отвърна Унай, без още да разбира. — Тя беше в детската градина на "Ла Сенда", с мен.

Тогава се намеси Хота:

— Били сте в една детска градина с Анабел?

— Да… е, поне така си спомням — изхлипа Лучо леко объркан.

— Не искам да ви обиждам, но нашата любов беше по-силна от… — започна Хота.

— Спести си обясненията — прекъсна го Унай. — На мен ми каза същото.

— Мамка му — намеси се Лучо с все още стиснати юмруци, — пробута ми историята за детската градина, че сме гаджета от малки, че аз съм първият и единственият…

— По дяволите, на мен ми каза същото — призна Хота унило, — че сме ходели заедно в детската градина в "Десампарадас"… и че си сменила името заради мен и заради една рисунка, която ми подарила в последния ден, когато животът и възрастните ни разделили…

— Гадост — каза лаконично Асиер, потвърждавайки четвъртата версия на същата история.

Това беше прекалено за Лучо и очакванията му. Още се нуждаеше от виновник.

Така че отново удари Унай по същата буза, дясната, като този път я разцепи и тя започна да кърви.

— Ти си бил, винаги си бил ти! — изкрещя той на Унай. — От четиримата ти беше специалният за нея, нали? Останалото е било игра.

— Асиер, отведи го — помоли го Унай, треперейки целият. — Трябва да го отведеш веднага.

Асиер разбра тутакси и поведе приятеля си отново към "Ерерия".

— Ела, аз черпя, последното е от мен — обеща му той.

И може би заради това необичайно предложение Лучо склони да тръгне и двамата се отдалечиха от опасността, която в момента представляваше Унай.

Хота остана там, също изкушен да изпие едно последно качи[73] бира или каквото и да е друго. Но окаяното състояние на приятеля му надделя над жаждата за забрава през онази нощ.

Приближи се до него, постави огромната ръка на Унай на рамото си и го доближи до чешмата.

— Защо го направи, Унай? Защо се отказа да му го върнеш? — попита го Хота.

Унай пъхна глава под чешмата с патиците, за да измие кръвта и да смали подутината, която вече деформираше бузата му.

"Защото щях да го убия — премълча. — И не за пръв път някой щеше да умре по моя вина!"