Ритуалите на водата

60 Хотел "Реал"

16 януари 2017 г., понеделник

Психиатърът пребледня, когато ме видя да се приближавам към него с мобилен телефон в ръка.

— Не си правете труда да отричате. Всичко е записано.

Скочи от пейката, оправи бялата си престилка и се опита да запази достойнство.

— Това е незаконно, никой съдия няма да приеме доказателство, получено без мое съгласие.

— Но би било… достатъчно, за да ви съди медицинска дисциплинарна комисия.

Направих пауза, преди да продължа. За щастие, се получи много драматична.

— И повярвайте, ще намеря начин този запис да стигне до тях. Да не говорим за пресата.

Доктор Осорио разбра, че говоря сериозно, а и така си беше. В онзи момент бях готов почти на всичко.

— След няколко дни се пенсионирам — примоли се най-сетне, — не може да ми причините това.

Седнах до него на пейката. Една Богородица ни гледаше със сериозно изражение.

— Просто е — съгласих се. — Няма да го направя, ако ми разкажете какво се е случило преди двайсет и четири години.

— Излишно е да ме заплашвате, само ме провокирате.

"Добре" — помислих си.

Потърсих в интернет номера на централата на болницата.

— Болница "Валдесиля" ли е? Искам да говоря с директора, обаждам се от полицейското управление на Витория — казах пред ужасения поглед на доктора.

— Не, моля ви, затворете!

— Не смятам да затворя — осведомих го с мобилния в ръка.

Пуснаха ми "Четирите годишни времена" и зачаках търпеливо.

— Затворете, моля ви! — помоли ме той съкрушено. — Ще говоря с вас, но моля ви, затворете.

Послушах го, бе разбрал, че заплахата ми е сериозна и въздъхна примирено.

— Предполагам, че някой ден трябва да поправя злото, което сторих на това момиче.

— Може да започнем от истината, ако сте съгласен.

— Добре, да започнем оттам. Време е да изрека това, което тая в себе си толкова години…

Остана мълчалив няколко минути, потърквайки ръце. Предположих, че се опитва да подреди миналото в главата си.

— Вижте, момичето не проявяваше никакви симптоми на психоза. Наистина беше прекалено привързано към баща си, имаше известен комплекс на Електра, но беше много незряло за възрастта си, много инфантилно и това поведение беше в рамките на типичното за детството. Изобщо не беше достатъчно, за да го вкарат в психиатрията. От друга страна, непревъзмогнатата скръб по майка ѝ беше измислица на Сара. Момичето беше понякога тъжно, но беше толкова привързано към баща си, че това компенсираше отсъствието на майката. Било доста объркано и споделило със Сара това, което баща ѝ правел с нея. Сара казала на Саул и двамата си дали сметка, че не могат да си позволят подобен скандал. Искали да ѝ дадат урок, за да не се опитва отново да разкаже на някого, че баща ѝ блудства с нея. Затова Сара се обърна към мен, знаеше, че съм влюбен в нея още когато бяхме деца.

Слушах го, но си мислех за друго — че Ребека не е проявявала никакви признаци на психоза.

— Значи… това, което Ребека е казала, е вярно?

— Така мисля. Разпитах я, момичето говореше само за опипвания, нищо друго. Но разказът му беше убедителен. Ако искате мнението ми на специалист, повярвах му. Съвпада с нарцистичния характер на баща му и с възрастта на привличане.

— Възраст на привличане?

— Педофилите си имат предпочитания към възрастта на децата. В случая на Саул Товар мисля, че изпитва влечение към деца в предпубертетна възраст или към момичета на прага на пубертета. Или към слабо развити жени, които изглеждат много по-млади, като жена му, и може би… може би първият му сексуален опит е бил с все още неразвито момиче, на тази възраст. В Сантиляна се носеха какви ли не предположения относно това, което е могло да се случи в това семейство. Дотогава винаги отказвах да им давам ухо, но когато чух разказа на момичето, осъзнах, че съм бил сляп цял живот, отричайки очевидното.

— Какво направихте тогава? — попитах го. Започвах да се чувствам зле, много зле.

— Сара ме помоли да издам фалшива диагноза, обясних ѝ колко сериозно е това, което иска от мен, но… се възползвах, в замяна поисках да спи с мен, пък било само веднъж. Не се гордея с това, моля ви да не ме съдите, достатъчно го правя сам. Тя се съгласи, беше много религиозна, но го направи заради брат си Саул. Тогава разбрах, че слуховете, които се носеха в Сантиляна, са верни. Тези двамата бяха заедно, винаги са били заедно.

— И какво се случи?

— Нещо съвсем прозаично, и двамата удържахме на думата си. Прекарах една нощ с нея и аз, какъв наивник само, на моите четирийсет години, като някакъв влюбен хлапак помислих, че ще остане с мен и не се прибрах да спя вкъщи, отидохме в хотел "Реал", исках нещо хубаво, тържествено. Не беше така. Беше просто сделка, тя повече никога не ми проговори, от двайсет и четири години избягваме да се срещаме в коридорите на тази болница. Не съм ходил често в селото през тези години. Чувствах се омърсен и лош съпруг заради това, което сторих, нямах куража да се изправя пред хорските приказки и ролята на злодея, която бях играл в този лош филм, какъвто се оказа животът ми.

— Но там имате син…

— Син, който не иска да ме види.

— Син, с когото дори не сте се опитали да общувате — изплъзна се от устата ми. — Извинете, ако съм прекалил, но момчето е на двайсет и пет години. Двамата се наказвате заради нещо, което се е случило една нощ още преди да се роди.

— Не знам дали ми е останала смелост за това. Какво ще стане сега, ще ме издадете ли?

— Трябва да напиша доклад, да говоря с управлението в Сантандер и съдията ще реши. Аз само представям улики и факти, отнасящи се до разследването — изрецитирах с професионален тон. Често го правех, когато случаите се оказваха твърде лични за мен и имаше риск да се замеся.

Доктор Осорио остана загледан в Богородицата, сякаш тази мъничка статуя имаше отговорите.

— Тогава нека той отсъди. И ако трябва, ще си платя за стореното. Всичко друго е по-добро от този черен облак, надвиснал над главата ми вече от двайсет и четири години.

И видях, че приема решението си за огромно облекчение на гузната си съвест. Аз обаче мислех само за Ребека, за това, че бе повторила осми клас, че са я тровили с антипсихотични медикаменти, от които е нямала нужда, че е трябвало да избяга от собствения си дом, след като е родила мъртво дете…

— Да, трябва да платите — казах, неспособен да сдържа гнева си. — Това, което сте причинили на момичето… независимо дали блудството се е случило, или не, е непростимо. Може би сте я разстроили дълбоко и сега двама души платиха за това с живота си. Това също ще ви тежи на съвестта.

И излязох от онзи параклис, който в продължение на десетилетия бе пазил тайната на няколко разбити живота.