Ритуалите на водата

5 Кантабрийстото селище

29 юни 1992 г., понеделник

Групата от четири момчета и едно тъмнокосо момиче, което не познаваха, слязоха пъргаво от влака с раниците си, пълни с очаквания, и се пръснаха из скромната гара на Кабесон де ла Сал, старинно градче в Кантабрия, прочуто някога със солните си мини.

Там ги чакаше директорът на проекта, Саул Товар, млад преподавател, облечен с карирана риза, който ги посрещна с добре дошли, заобиколен от няколко студенти, негови помощници, които бяха идвали и преди в селището.

В действителност не бяха много — няколко момичета от втори и трети курс по история, които кръжаха около Саул, и един по-голям ученик, който разсеяно разговаряше с висока, едра студентка, която ги беше довела от Сантандер със своя форд фиеста втора ръка. Мариан Мартинес знаеше, че това е единствената причина да я извикат — да служи за таксиметров шофьор и да посети Саул, вездесъщия Саул. Мариан не споделяше благоговението на целия Кантабрийски университет към преподавателя по културна антропология. Беше чувала разни истории…

Едно тъмнокосо момиче стоеше настрани от шумните младежи и ги наблюдаваше обнадеждена, седнала на една пейка, където баща ѝ бе наредил да чака. Бяха първите чужди хора, които виждаше след уединението си, в което бе общувала само с леля си и баща си. Той се държеше мило, сякаш се разкайваше за това, което ѝ бе причинил.

Момичето знаеше, че мозъкът ѝ още не функционира пълноценно, трябваше да изчисти всичките лекарства, с които бяха натъпкали тялото ѝ, и си бе внушила, че водата ще отнесе остатъците от медикаментите.

Така че постоянно отпиваше вода от малката си пластмасова бутилка. Постоянно ходеше до тоалетната, за да се изпишка.

Каква досада.

Казваше си обаче, че е наложително. Не искаше да е все така замаяна. Може би този лагер беше единственият ѝ шанс, защото когато се върнеше през септември в училище… уф, невъзможно. Там всички познаваха баща ѝ и там той беше бог. Нямаше да ѝ прости това, достатъчно бе, че повтаря класа. Колко я беше срам, че повтаря осми клас.

Не възнамеряваше да пропилее този шанс. Само трябваше да наблюдава и да избере кой от тях може да ѝ помогне.

Присъедини се към групата, когато баща ѝ я поведе по улиците на градчето към двореца "Конде де Сан Диего" — внушителна сграда с островърхи черни покриви, която собствениците бяха дарили на общината. Нуждаеше се от реставрация, но за непретенциозния вкус на младежите беше повече от достатъчно.

Два часа по-късно, след като обиколката приключи и настъпи време за обяд, момичето още не се бе решило. Онова високото мургаво момче с ръце като на орангутан? Изглеждаше най-голямото от четиримата ученици от Витория. Може би. Не се осмели.

Предпочете да съсредоточи вниманието си върху момчето, което изглеждаше най-сериозно и отговорно, онова с извития като кука нос, Асиер. Не се правеше на палячо като другите, не се смееше на мръсните вицове и най-важното, не го бе видяла да говори с баща ѝ.

Това беше основното.

Ритуалите по посрещането се повториха за трети път, за трето лято. Тя беше присъствала още от момента, в който започна осъществяването на проекта за пресъздаване на келтско селище. Не хранеше никакви съмнения — щеше да стане археолог. Знаеше всичко за келтите. Като баща си, който я научи на всичко.

През тези три седмици Саул Товар имаше грижата да посрещне и да ръководи малката група доброволци, които се бяха записали, за да довършат построяването на четирите колиби от Желязната епоха.

Всички бяха ученици в гимназията, отговорни и мотивирани младежи. Глина, която да моделира, както и да се опита да им внуши страстта си към историята и да ги насърчи да учат в Кантабрийския университет, където Саул Товар беше хоноруван професор. Трябваше да натрупа точки пред декана, да стане негов доверен човек, да си извоюва щатно място. Да осигури стабилност на Ребека, единственото му семейство. Заради дъщеря си, всичко заради нея.

Беше взел под наем микробус, за да няма грижи за транспорта през този юли. От опита, който бе натрупал през предишните две години, знаеше, че през първите дни младежите щяха да работят като бесни, в края на седмицата щяха да се опитат да отидат да купонясват в Торелавега или на празненствата в Сан Висенте де ла Баркера, а ентусиазмът им ще намалява с всеки изминал ден. Знаеше, че ще започнат все по-малко да се интересуват от келтиберийската история и култура и накрая момичетата ще мислят за момчетата и момчетата — за момичетата. Затова трябваше да ги разхожда, да ги извежда понякога извън града, отново да ги мотивира с историите си.

Следобед, след като натовариха работния материал в микробуса, Саул качи виторианците в него и потегли към връх Ла Tope, на чийто склон ги очакваха дървените скелети на колибите от Желязната епоха.

Разстоянието между двореца "Конде де Сан Диего" и кантабрийското селище не беше голямо, но предположи, че са уморени от пътуването и не искаше да вижда намръщени физиономии първия ден.

Намали звука на радиото, разстройваше се много, когато слушаше Ерик Клептън да изплаква своите "Сълзи в рая" (Tears in Heaven) — историята на бащата, изгубил четиригодишния си син, паднал от 53-тия етаж на небостъргач.

Микробусът заобиколи двама ревностни шейсетгодишни колоездачи, които, също като хиляди запалянковци, това лято се бяха впуснали по пътищата, въодушевени от победата на Индурайн в Обиколката на Италия и от предвидимата му втора победа в Обиколката на Франция.

Саул шофираше внимателно, Ребека седеше до него. Двамата се преструваха, че не мислят за нищо, но и двамата слушаха с интерес разговора на четирите момчета.

— Надявам се наблизо да има телефонна кабина, трябва да се обаждам в болницата всяка вечер — каза загрижено хубавото русо момче, което беше най-дребно от всички.

Вече беше привлякло вниманието на Ребека. Носеше нови маркови маратонки и дънки "Левис 501" с червен етикет. Пари. Момчето, Хота, освен че беше много хубаво, имаше пари.

"Защо в болницата?" — запитаха се едновременно Саул и Ребека. Но никой от двамата не поиска обяснение на глас.

"Търпение" — помислиха едновременно, като баща и дъщеря.

"Накрая ще разбера" — решиха и двамата.

— Със сигурност има, Хота — каза високото мургаво момче на име Унай. — Не се тревожи, не може да няма телефонна кабина.

— Разбира се, братле. Знаеш, че ако се влоши, ще се обадя на баща ми и за два часа ще бъдем в Чагоричу — каза шишкавото момче с мазна коса и с черната тениска с "Пърл Джем", когото наричаха Лучо. Говореше много бързо, много уверено, много агресивно, като селска одумница.

Ребека изпита отвращение от него още от първия момент.

Забелязваше се обаче, че всички обгрижват хубавото момченце, малкия Хосе Хавиер, наричан още Хота.

— Ребека, как си? — прошепна внезапно баща ѝ, без да отделя поглед от асфалтирания път. Никога не караше бързо, това Ребека не можеше да отрече.

— Добре, татко.

— Искам да знаеш, че… ми беше много трудно тези три месеца без теб. Липсваше ми.

Толкова се изкушаваше да му повярва.

— Да, и ти на мен, татко.

— Главата боля ли те отново?

— Не, татко, добре съм. — "Престани. Не искам да говоря за това, татко."

— Намери ли време да прочетеш книгите, които ти изпратих, Атласа по археология на Кънлиф и другите?

"Когато не бях замаяна, да, четях ги. Само това ме поддържаше… нормална?"

— Да, татко. Благодаря за книгите,

— Мислех си, че утре, когато обясним на новите какво представлява Ателието по строителство, ти би могла да им покажеш как се правят непечени тухли и после покривът от калуна. Тази практика ще ти бъде от полза, когато станеш преподавател в университета. Знаеш, че ще ти пазя мястото, докато се пенсионирам

— Каза той и ѝ се усмихна с великолепните си зъби и с квадратната челюст, които, в интерес на истината, го превръщаха в най-хубавия баща на света, защото никак не приличаше на бащите на съученичките ѝ — плешиви, с шкембе. С други думи, чичковци.

Баща ѝ беше много привлекателен и тя винаги го бе знаела. Погледите на приятелките ѝ, когато той я взимаше от училище, ѝ го напомняха ежедневно.

За това допринасяше черната коса със синкави отблясъци, която Ребека бе наследила. И старанието на Саул да изглежда по-млад, отколкото беше, с дънките си на либерален преподавател, с бялата си фланелка и карираната риза. Момичето нямаше зелените му очи — очи на вещер и на ангел едновременно.

Ребека се усмихна, когато чу предложението. И усети как мускулите на лицето ѝ се опъват. От месеци не се бе усмихвала.

"Може би наистина ме обича, може би е вярно, че е загрижен за мен" — помисли си, но не си позволи да повярва напълно. Тези размишления я отклоняваха от плана ѝ, а едва ли щеше да ѝ се предостави втори шанс.