Ритуалите на водата

39 Връх Добра

15 юли 1992 г., сряда

Напрежението между четиримата приятели започваше да се проявява в дребни детайли.

— Ей, ще ми дадеш ли ножчета за бръснене?

— Свършиха ми.

Лъжа.

Малки търкания, малки подли номерца помежду им.

Споделените тайни, вицовете, цялата предишна близост постепенно угасна с отминаването на дните и четиримата приятели гледаха унесено нимфата, която обитаваше спалнята им, сякаш пред себе си имаха човек, който живееше в един друг, по-интересен от познатия им досега свят.

Унай наблюдаваше загрижено приятеля си Хота, разреждаше с вода виното му, без той да забележи, отдалечаваше го от зоната на напрежение, обитавана от Анабел, и от дотогава най-добрите му приятели от неразделната компания.

Може би Лучо запазваше най-голямо самообладание. Кракен се люшкаше между двете крайности… особено ако Анабел беше пред очите му.

Саул наблюдаваше повтарящата се всяка сутрин сцена и по средата на седмицата реши да се намеси. Един следобед ги заведе до Пуенте Виесго под претекст, че в зоната има останки от укрепени келтски селища. Тръгнаха да се изкачват към връх Добра и той им разказа, че името на планината е всъщност теоним, място с име на бог, и че произлиза от келтското "дуброн" — "място, където има много вода". И че наблизо е намерен олтар на местния езически бог Ерудин.

Не изпускаше от очи и Хота, който разговаряше с Бека, вървейки твърде близо до нея, а това хич не му харесваше. Докосваха ли си ръцете? Не можеше да види добре от мястото, където беше, и затова ускори крачка.

Унай вървеше до него по стръмната пътека в този зноен юлски следобед и той се възползва, за да заговори момчето.

— Не харесваш шегите на приятеля си — опипа почвата той.

— Не обичам прякорите — каза Унай, — никога не са безобидни.

— Като те гледам, едва ли се оставяш да те мачкат в училище.

— Не става дума за мен, а за… брат ми. Имам по-малък брат, Херман. На единайсет години е и страда от ахондроплазия[49].

— Нанизъм.

— Все същото.

— Трябвало е да го защитаваш.

— Въпросът не е дали трябва да го защитавам, или не. Някой ден няма да съм до него по време на междучасие, някой ден ще трябва да се защити сам, разбираш ли?

— Разбирам.

— Не понасям прякорите — повторих. — Винаги има злонамереност в тях.

— Твоето не е прякор, тотем е.

— Какво?

— Хората в древността също са използвали прозвища, избирали животно, чиито сили искали да притежават, и ги превръщали в свои. Направи същото, носи го с гордост.

— Това е калмар, не се виждам като калмар.

— Това е животно, което се е смятало за митично още от Средновековието. Има го нарисувано в старите морски карти и в бестиариите[50], също като морските змии и левиатана. Споменава се в нордически текстове, в поемите, които рецитирали скалдите — поетите на викингската култура. А сега, хиляда години по-късно, се оказва, че съществуват. Появяват се заседнали по нашето крайбрежие, тук, в Кантабрия. Струва ми се изключително животно, оцеляло дискретно през вековете, една колосална природна сила, която не се нуждае от излагане на показ. Не е кой знае колко тежко бреме, което да носиш.

"Какво знаеш ти за бремето, което нося" — помисли си Унай.

И беше вярно. Нито Саул знаеше за бремето на Унай, нито Унай знаеше за бремето на Саул.

Двамата продължиха да се изкачват мълчаливо, като не изпускаха от очи двойката, която вървеше през тях. Саул наблюдаваше Ребека, Унай — своя приятел Хота, за когото се тревожеше след сцената в Гастелугаче.

Унай не го биваше много в приказките и изповедите, но реши да потърси подходящ момент и когато най-после се изкачиха на връх Добра и седнаха да си починат, се приближи до Хота.

— Добре ли си? — попита го, като седна до него.

— Супер съм.

— А онова между Анабел и Асиер?

— Моето с нея беше само едно чукане, после не сме имали нищо. А що се отнася до Асиер… да им е сладко. Няма да продължи дълго.

— И аз така мисля. Тяхното нямаше нищо общо с правене на любов, беше по-скоро акт на омраза, но да правят любов… не, забрави. Но не се притеснявам за Асиер, той е твърд като камък. Притеснявам се за теб. Наистина ли си добре? На мен можеш да ми кажеш.

— И ще ти кажа, Унай. Анабел ме заряза толкова бързо, че не ми даде време да се опомня. Преживях известно разочарование, не отричам. Но вчера говорих с майка ми, баща ми е много по-зле. А аз стоя тук и се забавлявам. Споменах ѝ, че ще се върна във Витория, но тя ми забрани, каза, че засега се справя, че трябва да събера сили за това, което ни очаква, че ни предстоят много дежурства нощем в болницата. Права е. Чувствам се добре тук, събирам сили, за да… Не казвай на никого, Унай, но няма да запиша архитектура.

— Какво?

— Няма, отказвам се. Искам да стана фотограф и да уча в Художествената академия.

— Слушай, ти сигурен ли си?

— Никога не съм се чувствал толкова добре, колкото тази сутрин, когато отидох в Сантиляна и ми върнаха проявените филми. Трябва да видиш снимките. Не съм предполагал, че мога да направя тези снимки. В тях има сила, която… не знам, аз съм в тях, не знам как да ти го обясня. Враждебният свят, чувството, че съм като в клетка… всичко е в тях. Ще стана фотограф, Унай. Да вървят по дяволите вертикалните разрези и реконструкциите.

— Да вървят по дяволите тогава — заключи Унай, едновременно усмихнат и разтревожен.

Часове по-късно Унай се шляеше в стаята на момчетата. От долния етаж долитаха гласовете на хората, които приготвяха масата и слагаха чинии и прибори.

Усети стъпките ѝ по стълбите.

Знаеше, че е тя, никой не се движеше като нея из тази вековна къща.

— Това с Асиер е много интересно — подметна Унай, когато Анабел Ли влезе, и се престори, че сгъва едни дънки.

Тя го погледна, като че ли той беше малко дете, а може би беше за тази старица, предрешена като тийнейджърка.

— Не го направих, за да неутрализирам враждебността му, ако така смяташ. Не ме притеснява враждебността му. Всъщност ме поддържа във форма.

Унай стисна устни. Не знаеше как Анабел Ли го правеше, но тя винаги го объркваше. А най-лошото беше, че се пристрастяваше към това объркване, което изпълваше слабините му с горещина.

— Тогава? — настоя, поиска пояснение, едно "обясни ми го бавно, за да го разбера".

— За да му покажа, че не е неуязвим.

— За какво?

— За да изглежда като мен и да взриви отношенията ви. Никой от вас не е.

— Не говори, сякаш винаги си ме познавала — отвърна той раздразнено.

— Само че те познавам, откакто се помня. А сега, скъпи ми Унай… сега, когато разчистихме пътя и приятелите ти са вън от играта, ще ми обърнеш ли най-после внимание? Може ли да подновим историята си от мястото, където я прекъснахме?

— Скъпа Анабел Ли… нещата не стават така.

И момчето слезе по стълбата, докато сърцето му изпомпваше много повече кръв от обичайното.