Ритуалите на водата

38 Пързалката

24 декември 2016 г., събота

Както всяка година, с тайфата се срещнахме късно следобед на Бъдни вечер в Стария град, за да пийнем греяно вино.

Преди няколко години заведенията в центъра подновиха една традиция, която бе посрещната с въодушевление от виторианци — дните бяха студени, а греяното вино, подправено с канела, лимон, сушени кайсии, смокини и други вкусотии, се плъзгаше по гърлото с радост, която изпълваше улиците на Стария град и напомняше на вече отдавна отминалите празненства на Бялата дева.

Само че тази година не беше като предишните. В атмосферата се усещаше зловещо напрежение. Погледите, побутванията с лакът, когато влизахме в "Ел Рохо" или в "Ел Сегундо"… Главата ми стърчеше над повечето глави, които ме наблюдаваха, без да се прикриват.

Някои ми изпращаха окуражителни жестове, други ме гледаха, сякаш искаха да ме обесят на крана за бира.

Настроението на компанията ни също не беше приповдигнато. Още скърбяхме за Хота, който през тези дни винаги се връщаше у дома си, за да вечеря, вече доста пийнал, и в продължение на много години неколцина от нас го придружаваха, за да не сбърка гаража или портала. Само че не и тази година. Вече не се налагаше. Колко мъчително беше всичко, по дяволите.

Херман беше бъбрив повече от всякога, винаги беше такъв, когато си пийнеше. Историята му с логопедката ми се развиваше благополучно и аз се радвах за двамата. Тази вечер придумваше Нереа да ни разкаже клюки от пресата или от квартала. Ара беше леко разсеяна. Хавиер бе отишъл да кара ски, а Лучо, Асиер и аз се държахме сдържано и предпочитахме да поздравяваме други компании, за да не говорим много помежду си.

Когато влязохме в "Ел Естичу", Асиер ме засече в мъжката тоалетна.

— Искам да говоря с теб. Да се поразходим?

— Разбира се — отвърнах.

"Точно теб чаках, приятелю!"

И слязохме мълчаливо, мрачни и дистанцирани, по нанадолнището, което някога наричаха "Пързалката", и то с основание, защото заледеше ли се, човек можеше да си разцепи главата, особено когато се връщаше пийнал вкъщи.

Когато стигнахме до площад "Лос Фуерос", му направих знак с глава да се изкачи по гранитните стъпала, които образуваха своеобразен амфитеатър и ни предоставяха уединение и гледка отвисоко към площада. В краката ни имаше пуста площадка и каменен лабиринт, където много хлапета си бяха разбили главата, докато играеха.

С Асиер седнахме на най-горното стъпало въпреки нощния хлад.

— Защо си разпитвал Арасели? — процеди той с такава ярост, сякаш дъвчеше камъни.

— Това е работата ми, Асиер. Знаеш го.

— Добре ме подреди, сърди ми се от вчера. Какво ѝ каза?

— Ще бъда откровен — тъй като знам, че криеш нещо, приятелю, сверих алибитата ти в дните на убийствата на Анабел и на Хота — написах в бележника.

— Не е трябвало да говориш с нея. Не я познаваш като мен. Арасели има две лица, през хората е очарователна и изглежда самоуверена, но всъщност е патологично ревнива, а ти си ѝ споменал за Анабел Лианьо. Не знае нищо за тази история, няма представа коя е, но сега е бясна, защото е сигурна, че крия нещо… Здравата ме прецака, човече.

— Ако не ме беше излъгал още от началото, нямаше да отида при нея — отвърнах лаконично.

— Вече казах на теб и на колежката ти всичко. И ако не дойдете със съдебна заповед, не смятам да…

— Млъкни, ще стане по-лошо — възпрях го.

— Точно така, няма да кажа нищо повече.

"Сбили сте се с Хота, жена ти го потвърди. Мога да ти стъжня живота, Асиер. Имам достатъчно, за да започна да те притискам по съдебен път. Ти решаваш, приятел, но това е много сериозно. Не знам дали искаш да ти го нарисувам, или ти е достатъчно ясно" — показах му написаното и го оставих да стигне до съзнанието му.

— Мамка му, Арасели — прошепна той, след като го прочете.

— По-добре ми обясни всичко, Асиер. Всичко. Започни с Анабел Ли.

Асиер се замисли, взе рационално решение и после заговори. Искам да кажа, че нямаше момент на емоционален катарзис, при него никога не е имало подобно нещо.

— През пролетта Хота я срещна отново и започнаха да се виждат. Уж заради фотографията, уж че трябвало да се върне към нея, да направи изложба… Помниш ли, че отново се запали да снима всичко живо?

Да, спомнях си, досади ни с дигиталната фотография. Тогава се зарадвах, помислих си, че животът, който води, му е дотегнал и търси професионална изява. Как можех да го свържа с Анабел Ли, като от двайсет и четири години не говорехме за нея?

— Изобщо не ми хрумна, че тя може да стои зад това.

— Срещнах ги веднъж из баровете на "Худисменди", стори ми се, че имат връзка… е, доколкото човек може да има връзка с Анабел Ли, нали ме разбираш, ти също мина през това. Тримата пихме кафе. Тя ми даде номера на мобилния си, когато Хота отиде до тоалетната. Аз… добре де, обадих ѝ се.

"Браво, Асиер. Много тактично от твоя страна."

— Не ми разказвай повече. Това си е твоят живот. Само ми кажи кой е бащата?

— Трябва да е Хота, не съм аз — отвърна той с категоричен тон. — Не съм спал с Анабел.

Писна ми.

— Не ми се подигравай.

— Сериозно, не съм…

Сграбчих го за реверите на якето, притиснах го назад и гърбът му застана в критично равновесие над улица "Фуерос" няколко метра по-долу.

Посланието беше повече от очевидно — ако го пуснех, щеше да падне.

— Не… ми… се… подигравай… — прошепнах му бавно, много бавно.

Вече ми беше дошло до гуша приятелите ми от детството да ме лъжат систематично.

После го издърпах отново към мен, изглежда, беше разбрал.

— Добре де, наистина се чукахме. Но не е възможно аз да съм бащата, защото взимах предпазни мерки. Та аз съм женен, Унай.

— Но е възможно да си бащата.

— Не е възможно, не е могло да се случи.

— И смяташ, че може да е Хота?

— Възможно е, той не се контролираше, винаги беше пиян, и така продължихме месеци наред, а случаят с двойните убийства през лятото ни дойде добре и на двамата, защото всички бяха заети с тях и нито Лучо, нито ти разбрахте за Анабел. Не знаехме как щяхте да го приемете, дали щеше да отвори стари рани.

— Защо не ми каза, че отново се виждаш с нея, като щях така и така да разбера?

— Познаваш ме, по дяволите. Липсва ми въображение, за да импровизирам. Изстинах, когато ти ни повика тримата в градината при крепостната стена… В четвъртък Анабел не ми се бе обадила, но не очаквах да е умряла.

"Значи за убиеца бащата може да си и ти, и Хота" — заключих мълчаливо.

— Знаеш ли дали се е качила с някого на планината в онзи ден?

— Анабел имаше навика да се качва в планината рано сутрин, винаги тръгваше от Витория преди изгрев, но нямам представа дали е отишла сама, или с други хора.

— Знаеш ли дали е имала някой нов приятел?

Замисли се за момент.

— Да — каза накрая, — понякога говореше за една нова приятелка, но така и не се засякохме с нея. Името ѝ беше… уф, не си спомням. Само си спомням това, което Анабел казваше за нея — че се сприятелили, когато е забременяла.

— И как по-точно?

— Съвпаднало с момента, в който Анабел го обяви в социалните мрежи преди няколко месеца. Мисля, че беше фенка на комиксите ѝ, свързала се с Анабел, за да ѝ подпише всичките, допаднали си и започнали да се срещат. Учудих се, Анабел предпочиташе да се среща с мъже, не с жени. Може би имаше нови приятели, но за тях, разбира се, не ми говореше, нито пък я питах. Всеки би могъл да се качи с нея в планината.

— Не видях никаква приятелка на погребението.

Асиер сви рамене.

— Не знам, знаеш, че не присъствах.

— Останалите обаче отидохме.

— И как щях да го обясня на Арасели? — скочи той гневно. — Не исках да започне да ме разпитва, или да научи на гробището от вас или от някой приказливец, че покойната е била бременна, и да навърже нещата.

— А това за парите? Трябва да ми го обясниш, Асиер.

— Вбесих се, когато спечели от лотарията… по това време вече смятах да я зарежа. Беше бременна, мисля, че това я промени, търсеше стабилност за детето си, а Хота не ѝ вършеше работа. Настояваше да напусна Арасели и да замина с нея, казваше, че детето може би е мое, въпреки че се бяхме пазили. Твърдеше, че е възможно да се е случило, навярно във въображението ѝ. Знаеш каква беше, повтаряше си една лъжа, докато повярва в нея, и смяташе, че като я повтаря пред останалите, всички ще я приемем. Исках да я зарежа, беше ми писнало от тази история, от нея, от Хота. Мисля, че не беше напълно сигурен за нас двамата, но подозираше нещо, беше много напрегнат и рязък с мен. Не беше в негов стил, но беше страхлив, мисля, че нямаше смелост да ме попита.

— Значи си смятал да я зарежеш и тя спечели от лотарията… — върнах го аз към темата.

— Спомняш ли си за предизвикателството, което ми отправи преди двайсет и четири години в лагера?

— Какво предизвикателство?

— Облога, на който се хванахме, когато тя ми каза: "В деня, когато умра, ще бъда по-богата от теб!"

— Не ме разсмивай, Асиер. Спомняш си за онази детинщина?

— Онази детинщина ме накара да се замисля и ме направи това, което съм днес. Затова станах фармацевт, а не защото ми харесва да приготвям целителни смески. Даде ми цел, показа ми ясно, че не искам да съм като баща си, не исках да търпя лишения, мечтаех да спечеля много пари. Уверявам те, че си припомнях тази фраза всеки ден от 4 юли 1992 г., когато тази досадница я произнесе.

"Тази досадница" — отбелязах си мислено.

— И както виждаш, не спечели облога. В деня, когато умря, не беше по-богата от мен. Бяхме еднакво богати, двамата имахме по милион и половина в банката.

— Значи тя спечели от лотарията и ти остана с нея.

— Казах ѝ, че ще напусна Арасели, че ще замина с нея, че ще бъдем семейство, но поисках да ми докаже, че тя също ще се ангажира.

— Сметката в банката с двама титуляри.

— Да, стана по-лесно, отколкото очаквах. Парите не я интересуваха, материалните ѝ нужди бяха минимални, а това, което печелеше от комиксите, ѝ беше предостатъчно. Не беше материалистка, живееше в духовния си свят всяка минута, нямаше време да обикаля магазините и да купува, беше твърде светско за нея. Нямаше нищо против да сподели тези три милиона с мен.

Погледнах разочаровано пред себе си.

После погледнах ръчния си часовник.

Дядо чакаше мен и Херман във Виляверде, за да вечеряме заедно. Алба и майка ѝ вечеряха в Лагуардия и бяха поканили Естибалис, която нямаше семейство и при други обстоятелства щеше да вечеря сама или с нас. Беше вече седем и половина вечерта, трябваше да приключвам, но колкото повече въпроси задавах, толкова повече исках Асиер да продължи да говори. Познавах го добре, рядко се случваше да се разприказва, нямаше да имам много други шансове като този.

— Тя не се ли ядоса, когато ти изтегли двестата хиляди евро толкова бързо? — притиснах го.

— Няма да повярваш, но дори не говорихме за това, нито стана въпрос. Може би не е проверявала салдото на сметката всеки ден, или пък може би е защото изтеглих тези пари в понеделник, а в четвъртък тя вече е била мъртва.

— Но не си ли даваш сметка колко виновен може да изглеждаш пред някой съдия?

— А ти не си ли даваш сметка, че ти казвам истината, въпреки че това може да ми навреди и че точно затова е шибаната истина, Унай? — отвърна той ядосано.

— Какво ще правиш с парите?

Замисли се, въпреки че хладнокръвен ум като неговия със сигурност вече бе начертал всички планове.

— Веднага щом приключиш разследването и хванеш виновника, ще се разделя с Арасели. И ще изтегля милионите. За щастие, преди да се оженим, се разбрахме за разделност на имуществото, така че няма да може да ми вземе нищо. С тези пари смятам да платя дълговете си; ще си дам време да преосмисля живота си.

— Не знаех, че имаш нужда от това, изглеждаш толкова…

"Самодоволен" — довърших за себе си.

— Не знам дали искам да съм фармацевт, просто беше начин да печеля пари, но става все по-трудно. Не смятам да профукам личното си състояние, за да слагам кръпки на потъващ кораб. Може би ще затворя двете аптеки и ще инвестирам парите, или пък ще управлявам имуществото си до пенсионирането ми. Не знам. Всичко, което исках в този живот, беше да забогатея и да не свърша като баща си, и Анабел ми го даде. Интересно, не мислиш ли?

Беше достатъчно, предостатъчно за ушите ми. Приключих разпита с леко разбъркан стомах, не знам дали заради анасона във виното, или заради това, което Асиер току-що ми бе казал.

— Приключихме. Можеш да си вървиш, Асиер.

— Да, тръгвам си. Така е най-добре — каза, изправи се и заслиза по стълбите на площад "Фуерос". — Знаеш ли какво, Кракен? Вгорчи ми греяното вино и ми прецака проклетата Бъдни вечер. Прибирам се вкъщи, Арасели и родителите ѝ ме чакат. Весела Коледа.

А аз поседях още малко, като гледах как слиза ядосано и заобикаля хората, които бързаха да се приберат по домовете си, за да приготвят най-семейната вечеря в годината.

Още не бях наясно дали да му осигуря защита, защото щеше да е следващата жертва, или да поискам от съдията да издаде заповед за арест, защото приятелят ми имаше мотиви и предостатъчно хладнокръвие, за да убие Ребека, Анабел и Хота собственоръчно.