Ритуалите на водата

52 Дворецът "Конде де Сан Диего"

19 юли 1992 г., неделя

Поредната силна вълна го тласна на няколко метра към скалата. Унай успя да хване с едната ръка тялото на момичето. С другата загреба и стигна до скалата. Придърпа безжизненото тяло на Мариан към себе си и разбра с ужас, че момичето е мъртво или в несвяст.

Също разбра с безпощадна яснота, че няма да се измъкне оттам жив без помощ.

Бе изчерпал всичките си сили и не беше в състояние да се върне на брега, още по-малко влачейки толкова тежък товар, какъвто беше тялото на момичето…

… и не спираше да вали.

Унай прегърна студентката и тази прегръдка, на живот и смърт, беше много различна от онази, с която бе прегърнал минути преди това Анабел Ли и която сега изглеждаше безлична, повърхностна, прозаична.

Когато се закрепи достатъчно стабилно, за да си позволи да вдигне глава, видя, че групата на брега се състои само от трима души.

Унай предусети, пожела, помоли се горещо Саул и Анабел да са отишли да потърсят помощ.

И наистина помощта дойде — казват, че четирийсет минути по-късно.

По това време ръцете на Унай вече бяха почти целите одрани от острите ръбове на скалата, за които се бе хванал, като едновременно придържаше студеното тяло на Мариан.

Държаха го под наблюдение няколко часа, а Мариан отнесоха в моргата.

Унай настоя да не съобщават на дядо му. Превързаха ръцете му, приятелите го посетиха в стаята.

Не се погледнаха в очите. Чувстваха се твърде неудобно.

Лучо разказа виц за един кракен и за една мумия, който прозвуча нелепо.

След един изключително неловък момент си тръгнаха мълчаливо, гузни и унили.

— Казаха, че вече може да се облечеш и си тръгваме. Саул ще дойде с Анабел да те вземат. Ще ти донесат сухи дрехи — каза му Хота шепнешком, сякаш бяха в черква.

Унай го погледна с крайчеца на окото и разбра, че е изпил запасите от червено вино, което бе останало в килера на къщата и бе предвидено за калимочо, което така и не приготвиха, защото останаха без пари за кока-кола.

"Не се притеснявай, Хота. Днес ти се е паднало, защо да се възпираш?" — искаше му се да му изкрещи.

Само че в главата му се бяха открили твърде много фронтове, за да започне с този, който само допреди три седмици беше най-добрият му приятел от детството.

Когато момчетата от компанията си тръгнаха, Унай изчака, проснат на тясното легло, следващото посещение.

— Лекарите казаха, че Мариан е претърпяла много силна травма, умряла е от един от ударите в главата при падането. Не се е удавила в морето — осведоми го Саул Товар, седнал в единия край на леглото. — Опитвам се да ти кажа, че не си могъл да направиш нищо за нея. Вече е била мъртва. Това е често срещано при хората, които падат от скалист бряг.

Унай изслуша кратките и ясни като присъда фрази. В този ден не можеше да гледа и Саул.

Преподавателят долови раздразнението на момчето.

— Не всички притежават инстинкт на герой като теб. Би трябвало да станеш полицай, но не можеш да се сърдиш на останалите, те Имат право да са страхливи — каза му, като обхвана с ръката си глезена на Унай. Този жест, с който искаше да го успокои, да му вдъхне доверие, дойде в повече на Унай.

Дойде му прекалено.

— А ти? — попита лаконично.

— Имам тринайсетгодишна дъщеря. Мислех за нея, не искам да остане сама на света и в ръцете на приемно семейство.

Унай се изчерви до уши.

— Извинявай, съдя те прекалено строго.

— Извинен си — отвърна той сухо, може би уморен от събитията през този зловещ ден. — Хайде, облечи се.

Даде му бельото, дънките и една тениска, която не беше много в тон. "Няма значение — помисли си Унай, — искам час по-скоро да си тръгна оттук и да махна тези лейкопласти."

Заоблича се пред професора, който го гледаше втренчено, без особена дискретност. В този момент влезе Анабел, която също не се смути, защото вече бе видяла всичко, което имаше да се види.

— Оставям ви сами, не се бавете — каза Саул, преди да си тръгне, — трябва да вземете влака за Витория и нямаме много време.

Новоизпечените любовници останаха сами, двамата мълчаха, без да знаят какво да си кажат.

— За малко да съсипеш връзката ни — каза тя накрая.

— Моля? — попита Унай неразбиращо.

— За малко да умреш в бурното море, това го няма в стихотворението. Аз ще умра първа. А ти се хвърляш да спасяваш мъртва жена.

— Не беше мъртва — извика той гневно.

— Беше мъртва, изложи на опасност връзката ни за нищо.

"Достатъчно. Достатъчно за днес."

— Говориш като лунатичка! — избухна той. — Не мога да повярвам, че си толкова цинична. Едно момиче загина днес, а вие нищо не направихте, за да я спасите.

— Ти обаче направи, не можеше да се сдържиш, трябваше да се изявиш като герой.

— Не, трябваше да я спася. И точка по въпроса.

— Значи е това — прошепна тя в своя свят, винаги в своя свят. — Ти си точно това…

— Днес не ми е до криптограмите ти, Ана Белен — каза той, стана от леглото и се отправи към вратата.

Искаше да се махне от тази бяла стая, от този лагер, от тази миризма на подлост и цинизъм, която Анабел Ли винаги носеше залепена на подметките си.

— Не разбираш ли? Роден си, за да спасяваш живот, но не ти казвам да станеш спасител на плажа.

В действителност Унай точно това направи през остатъка от лятото, отиде в общината на Бернедо и го наеха за спасител на ледените басейни в градчето — намираха се откъм северната страна на планината, поради което водата трудно се стопляше и през някои лета в тях влизаха само смелчаги.

Години по-късно, когато Унай завърши университета и беше леко демотивиран от някои перспективи в службата, които не го вълнуваха, се случи двойното убийство при долмена.

И се вманиачи. В началото заради историческия профил на убийствата, когато вторите жертви се появиха в келтиберийското селище Ла Оя, близо до Лагуардия. После заради Тасио Ортис де Сарате, неговия кумир, а когато се опомни, полицейското разследване бе обсебило мислите, разговорите и сънищата му.

И си спомни думите на Анабел Ли:

"Роден си, за да спасяваш живот, носиш го в себе си, а за това трябва да имаш призвание. Повярвай ми, някои гаджета на майка ми бяха полицаи и живееха само за това. Останалото е второстепенно."

Унай се тревожеше за своя обсесивен профил.

Помисли си, че е по-добре да го насочи към някоя кауза, която да му позволи да спи нощем и да не се залута по други тъмни лабиринти, като този на Хота — на жадувания творческия дух. Или на Асиер — на парите. Или комплексът за малоценност на Лучо, който го принуждаваше да се състезава с всички и с всичко, започвайки от самия себе си.

Творчески дух, пари, его — никоя от тези каузи не го привличаше, никоя не го вълнуваше.

Поради тази причина и също поради едно семейно минало, което още кървеше, той избра — криминално разследване.

Когато се върнаха в двореца "Конде де Сан Диего" в Кабесон де ла Сал, атмосферата беше мрачна и нямаше място, нито настроение за прегръдки за сбогом.

Петимата виторианци — компанията на Унай и Анабел, сложиха раниците си в микробуса и Саул ги откара, мълчалив и напрегнат, до гарата.

Всъщност всички искаха да оставят час по-скоро двореца зад гърба си. Да забравят последните часове, последните седмици. Всеки от тях се закле повече никога да не се връща на това място, сякаш дворецът беше прокълнат и имаше вина за случилото се.

Унай имаше няколко секунди, за да се сбогува с Ребека, която погледна с ужас в очите превързаните ръце на момчето.

— Съжалявам за това, което ти се случи, Унай — каза тя с тъничкото си гласче.

— Вината не беше твоя — отвърна той и сви рамене. Жестът му причини болка, но той я прикри пред момичето.

— Да, разбира се, знам — каза тя и наведе глава.

— Хей, ти нали искаше да поговорим… — спомни си Унай.

— Не! — прекъсна го тя с лек вик. — Не се тревожи, не е нищо важно. Добре съм, всичко е наред. Няма нищо за разказване.

Унай не разбра добре защо е този пристъп на словоохотливост, но ѝ се усмихна, защото това се очакваше от него, и я целуна по двете бузи.

Тя се отдръпна, леко засрамена, а и баща ѝ я наблюдаваше внимателно от разстояние, макар да се преструваше на разсеян, докато разговаряше с Лучо и Асиер.

В този момент Хота се приближи до Ребека и Унай, беше взел раницата си "Левис" от микробуса и също искаше да се сбогува с момичето.

— Е, благодаря, че ме научи да правя покрив на колибата, да приготвям кирпич за стените… за всичко, Бека — каза той съучастнически. Приближи се, беше му малко жал за нея, и ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да слезе от тротоара.

Жестът и близостта, която демонстрираха, не се харесаха на Саул.

Във всеки случай беше нормално.

Никой баща, колкото и млад и сговорчив да е, не обича да вижда как тринайсетгодишната му дъщеря хваща за ръка шестнайсетгодишно момче.