14 Плажът Портио

21 ноември 2016 г., понеделник

С Естибалис бяхме тръгнали за Кантабрия рано сутринта. Трябваше да направим две посещения в същия ден.

Ести беше на волана, въпреки че аз вече се чувствах доста уверен в шофирането, бях започнал да карам още от първата седмица, когато отидох да се възстановявам във Виляверде — не можех да общувам словесно, но не желаех да съм бреме за дядо ми и за брат ми Херман, така че се упражнявах дни наред по полските пътища между Виляверде и Виляфрия, вдигайки прахоляк с аутландъра, макар че ми беше сложно да сменям скоростите заради слабостта, която чувствах в лявата си страна. Но като всички автоматизирани процеси, и този се подобри с практиката му.

Въпреки това не се бях осмелил да предприема пътуване извън Алава и предпочетох Ести да кара служебната кола.

Въведох в джипиеса данните на КАМ, Кантабрийския археологически музей, чиито собственици познавах. Исках да говоря с Ектор дел Кастильо, историка, който ръководеше този частен музей.

Тасио не бе практикувал професията си твърде дълго време, така че не можеше да ми предостави информацията, която ми беше нужна. Знаех, че Ектор ще ми помогне.

Винаги го бе правил.

Имах му доверие.

Имахме среща и с инспектор Пабло Ланеро, с прякор Пауланер. Трябваше да обменим информация и да уточним по какъв начин ще си сътрудничим в разследването.

Поехме към Билбао, после отминахме Кастро Урдиалес и Ларедо, заобиколихме залива на Сантандер през Ел Астилеро и когато стигнахме до Санта Крус де Бесана, се отклонихме към Лиенкрес.

Оттам се насочихме към плажа Портио на Коста Кебрада — място, което познавах твърде добре. Почти на ръба на стръмния бряг се издигаше внушителната червена сграда, която принадлежала на забогатял в Америка испанец през XIX в., маркиз Де Моуро. Инициалите му бяха устояли на времето и бяха гравирани на входната дървена врата.

Естибалис се прехласна веднага щом паркира колата зад обширната морава на музея, и бързо изскочи навън. Там винаги беше много ветровито, но страховитият вид на изсечените като с брадва стръмни брегове и гледката на скалите, които изникваха от морето на няколко метра от сушата, бяха толкова внушителни, че човек не можеше ги отмине с безразличие.

— Еха… — каза партньорката ми, застанала на края на стръмния бряг.

— Да — съгласих се с нея. "Да" се произнасяше лесно. Една съгласна и една гласна, които не звучаха кресливо като кукуригането на див петел.

Ести ме погледна съучастнически, щастлива, че е станала пряк свидетел на словесните ми опити.

С наслада вдишвах соления въздух въпреки неприятния, твърде топъл за ноември вятър и усещането, че всеки момент ще завали.

Почувствах се леко потиснат от спомените, които ме връхлетяха при завръщането ми на този бряг, който се бе оказал толкова важен за мен преди години. Имах неуредени сметки с бога на това море, от две десетилетия избягвах да влизам в тези води, Кантабрийското море за мен беше заплашително и коварно. Опитах се да скрия от Естибалис състоянието ри.

Тя не знаеше.

Нищо.

Никога не ѝ казах.

И се ядосах, ядосах се много при мисълта, че Лучо е споделил онези подробности с Енеко, Ел Егускилоре.

В този момент една кола паркира до нашата и Пауланер слезе от нея — не без известно затруднение. Беше се закръглил още повече от последния път и ми се стори по-тромав. Бе си пуснал една от онези странни бради без мустаци, които обграждат цялата челюст, и приликата му с монаха от бирата се бе засилила.

— Скъпи ми Унай — поздрави ме той сърдечно и ме прегърна. — Колко се радвам да те видя отново!

Аз направих жест, за да отвърна: "Аз също" и старият инспектор ме погледна учудено.

— А, да… не можеше да говориш. Казаха ми. Наистина съжалявам, момче. Съжалявам много.

Свих рамене и му се усмихнах, прикривайки неудобството си. Не ми беше приятно да виждам как травмата ми притеснява хората, които ме обичаха. Укорих се, че съм страхливец, защото не бях направил никакви усилия в продължение на месеци, за да си възвърна говора.

— Аз съм инспектор Гауна — приближи се Естибалис и протегна ръка.

— Приятно ми е, инспекторе. Грижете се добре за колегата си, защото по тези места го ценим много — каза ѝ той и я потупа по гърба, като за малко да я събори на земята.

— Това правим, инспекторе. Това правим — отвърна тя усмихната.

— Тогава да отидем да поговорим с Ектор дел Кастильо. Благодаря ви много, че сте решили случая с кражбата на котела от Кабарсено. Пресата писа доста дискретно за него, но ако този толкова ценен предмет не се бе появил, шефовете скоро щяха да ни хвърлят на кучетата.

— Всъщност би ни се искало да го бяхме намерили при други обстоятелства — отбеляза Естибалис. — Ще видим къде ще ни отведе всичко това. А, и благодарете на колегата си, който ни даде доклада за момичето от Фонтибре.

— Това ни е работата — отвърна той, почесвайки брадата си с блажена усмивка. — Спомена ми за някакъв отдавнашен случай, но по онова време не съм работил по него.

— Все пак да видим дали Ектор дел Кастильо може да ни помогне с нещо — каза Естибалис.

Прекосихме прага на реставрираната сграда и се качихме на четвъртия етаж, където беше кабинетът на Ектор. Бях му изпратил имейл предния ден, още щом с Естибалис решихме, че се налага да отидем в Кантабрия, и Ектор ми отговори мигновено.

Заварихме го да стои с гръб към вратата, съзерцавайки великолепната гледка, разкриваща се през прозореца на кабинета му. Погледна ме с любезно и сърдечно изражение и се приближи към нас.

Ектор беше с няколко години по-възрастен от мен, а неизменният му директорски костюм му придаваше още по-голяма сериозност. Беше среден на ръст, имаше светла коса и светлокафяви очи, четвъртита челюст и спокойни жестове. Винаги обмисляше отговорите си и внушаваше чувството, че нищо не може да го смути. Беше изключителен експерт по археологически въпроси ѝ исках да споделя с него съмненията си след онова, което бях видял при тунела "Сан Адриан".

— Инспектор Ланеро… — поздрави той Пауланер с усмивка, — инспектор Аяла, толкова се радвам да ви видя отново! Добре дошли отново в нашия край, да не би да ви е домъчняло за нас?

Стиснахме си ръцете сърдечно и аз кимнах с глава.

В началото не забеляза афазията ми, но колежката ми се притече на помощ, преди ситуацията да стане неудобна.

— Аз съм инспектор Естибалис Руис де Гауна, може да ме наричате инспектор Гауна. Водя разследване, в което се натъкнахме на предмет, откраднат от този музей, котела от Кабарсено. Инспектор Аяла сега е един от експертите ни, тъй като се възстановява от афазията, причинена от мозъчна травма от предишен случай. Затова не може да разговаря с вас.

— Можеш да ми говориш на ти, не съм толкова стар — отвърна спокойно и ни покани да седнем на столовете около огромната маса от орехово дърво в кабинета си, докато той се настани в едно кожено кресло. — В течение съм за състоянието на инспектор Аяла, въпреки че не повдигнах тази тема, когато вчера той се свърза с мен. През последните месеци бе невъзможно човек да се откъсне от медийния шум около престъпленията, извършени във Витория. Е, инспектор Аяла, как ви е най-удобно да общуваме?

"Пиша на мобилния си телефон, показвам ти го и ти ми отговаряш" — написах бързо и Ектор се усмихна.

— С патерици — прошепна, — както искаш, инспекторе. Така да бъде.

— В петък управлението се свърза с теб и с директора на Музея по праистория, за да ви уведоми, че откраднатият експонат е намерен. Отделът по криминалистика и нашето звено за защита на историческото наследство се координират със специалистите, за да върнат котела и той да бъде реставриран веднага щом управлението във Витория получи всички данни, необходими за текущото разследване — започна Пауланер.

— Правилно — потвърди Ектор.

— Инспектор Ланеро ни предостави доклада с твоите показания и тези на служителите, затова няма да се спираме на тях — продължи Естибалис. — Доколкото знам, предметът е бил изложен във витрина в рамките на временна изложба, посветена на келтиберийската култура в кантабрийския корниз. В залата, в която е била изложбата, няма охранителни камери. В записите от камерите на входа на сградата не е забелязано нищо необичайно извън посетителите и служителите. Взети са също дактилоскопски следи от рамките на прозорците, през които крадецът или крадците са могли да излязат, но не са намерени никакви съвпадения с нарушители, които имат досиета със сходни престъпления.

— Така е. Този музей е дело на семейството ми и се финансира от наследството, оставено от покойния ми брат Хайро дел Кастильо, който приживе беше известен меценат. Но не разполагаме с икономическите възможности, които имат други обществени музеи, поради което охраната се свежда до тези камери на входа и до пазачите, които дежурят денем. Нямаме персонал за през нощта, никога досега не сме имали нужда. Кражбата на този експонат беше неприятен инцидент, защото освен сантименталната привързаност, която изпитвам към него като всеки кантабрийски историк, той ни бе предоставен временно от Музея по праистория, което ни постави в много неудобно положение. Не можете да си представите облекчението, коте изпитах, когато научих, че сте го намерили, въпреки че щом двама инспектори от отдел "Криминални разследвания" са дошли от Витория, очевидно обстоятелствата, при които се е появил, са тревожни. Предполагам, че искате да говорите с мен по този въпрос.

Кимнах утвърдително — нищо не се изплъзваше от вниманието на Ектор. Имаше доста всеобхватен поглед върху събитията.

— Това, за което ще разговаряме тук, е поверително, информацията, която ще обсъдим и споделим, е следствена тайна — намеси се Естибалис.

— Напълно го разбирам, може да разчитате на дискретността ми. За какво са използвали котела? — попита той със сериозен вид и въздъхна, сякаш можеше да предвиди отговора. — Ритуали на водата?

— Моля? — попита неразбиращо Естибалис.

— Попитах дали котелът е бил използван в някой ритуал, в който има и вода.

"Не знаем дали е било ритуал, но до котела намерихме тяло" — написах и му го показах.

— Провесено за краката, може би от клон на дърво?

— Да, може би. Може би — намеси се Естибалис, смаяна като мен.

Пауланер се размърда неспокойно на стола си.

Ектор ни погледна загрижено и стана от креслото. Затърси между дебелите томове по история, наредени на рафтовете, и постави пред нас един атлас по археология, разтворен на страница, където имаше цветна снимка на котел, подобен на този от Кабарсено, но с повече украшения.

— Това е котелът от Гундеструп, намерен през 1891 г. в Дания. Вгледайте се добре в този релеф, гравиран в среброто — това е бог Таранис, богът отец, който потопява воин в котела.

С Естибалис видяхме внушителна фигура, държаща един мъж за краката и готвеща се да потопи главата му в съда.

Ектор прелисти страницата и ни показа друг подобен съд, също с изображение на фигура, която държеше два котела.

— Ако искате по-близък до нас пример, това е Диадемата от Монес, намерена в Астуриас през XIX в., тя също е от келтската култура, в случая от кастрокултурата в североизточната част на полуострова от III до I в пр. Хр. Били са ритуали за измолване на благоразположението на боговете, свързани с плодовитостта. Водата като символ на спермата, която зачева живота.

— Има ли нещо общо с култа към богини майки?

— Трите богини майки? Разбира се, този култ е бил широко разпространен из целия ареал с келтско влияние, както и тук, в кантабрийския корниз. Римляните го приели и култът е продължил да съществува под формата на жертвоприношения.

— Има ли някакво значение фактът, че този ритуал е бил проведен при тунела "Сан Адриан"?

Ектор се замисли за момент.

— Първоначалният параклис, не сегашният, е бил издигнат в чест на Светата Троица и баските го нарекли Сандрати или Сантатрия, после преминало в Сант Адрия заради транскрипцията на един писар от онова време и накрая — в Сан Адриан. Триадата… както и трите богини майки, да, има смисъл. Изборът на мястото е удачен. Отново е налице тройният елемент, това е константа в келтската култура. Освен това в началото на Алава има една праисторическа могила, наречена Хълма на бесилото, където бесели разбойниците, които вилнеели по тези планини, затова нарекли мястото Границата на злосторниците. От друга страна, винаги се е говорело, че в тунела има водни проходи, които водят до други култови места, в Сегама, където наистина са намерени олтари, посветени на богините майки.

— Да — осмелих се да изрека на глас. Не знам защо, но пред Ектор не ме беше толкова срам, колкото пред останалото човечество. — "Знаехме тази информация" — побързах да напиша, след като установих, че бях произнесъл едно твърде пискливо "да".

Ектор се престори, че не забелязва говорните ми затруднения.

— Какво мислиш за Фонтибре? — попита Естибалис. — Смяташ ли, че е подходящо място за подобен ритуал?

— Фонтибре, Фонтес Иберис, фалшивият извор на Ебро, както го е нарекъл Плиний Стари? Пак вода, пак нимфи, пак келтски богини… Култът към тези води е оцелял до наши дни. В този случай преклонението пред Дева Мария го поддържа жив с цветните ленти, които вярващите завързват при извора на реката. Не се различава много от древните ритуали. Келтите също завързвали цветни ленти на свещените дървета около олтара.

Аз обаче не можех да избия от главата си споменаването на "ритуалите за измолване на благоразположението на боговете".

"Ектор — написах, — има информация, която не знаеш. Двете жени — при тунела "Сан Адриан" и във Фонтибре — са били бременни. Не пасва на ритуал за плодовитост."

Лицето му се промени, в лешниковите му очи се появи страх.

— Бременни? За Бога… тогава същността на ритуала е друга. Казахте, че са били провесени и заключавам, въпреки усилията ви да спестите данни от разследването, че главата им е била в котела с вода, или, в случая във Фонтибре, потопена в реката. Ще ви задам само един въпрос — имат ли изгаряния?

— Изгаряния? — уплаши се Естибалис. — Не, доколкото знаем. Още не разполагаме със заключението от аутопсията на едната и не сме получили това на другата. Защо, Ектор? Защо говориш за изгаряния?

Ектор отново стана и безпокойството му ме разтревожи. Разтревожи ме много.

— Защото тогава става дума за Тройната келтска смърт, първоначално наречена threefold death[14] — удавяне, обесване и изгаряне на жертвата, вариантите са различни. Искам да прочетете това — каза той и ни подаде малка книга с кожени корици, които бяха толкова захабени и протрити, че се запитах за датата на издаването ѝ.

Естибалис се приближи с любопитство.

— На латински е, Ектор. Не бих могла да разбера какво пише — обясни му тя.

— Моля те да ме извиниш, не бях си дал сметка — извини се леко смутен. — Това е "Фарсалия" от Лукан, I в. Чета: "Тези, които умилостивяват с ужасно жертвоприношение свирепия Тевтат и страховития Езус, онзи с варварските жертвеници, и Таранис, чийто олтар не е по-малко жесток от този на Диана Скитска." При жертвоприношенията в чест на Тевтат удавяли мъж, като потапяли главата му в делва или котел. В чест на Езус го обесвали на дърво. А за да почетат Таранис, го изгаряли жив, затворен в човекоподобна, изплетена от пръчки куха фигура. Не знам дали сте чували за "Плетеният човек", филм с Кристофър Лий от 1973 г" който имаше римейк с Никълъс Кейдж през 2006 г.

Филмът разказва за култ, практикуван и в наши дни, в който принасят в жертва хора в огромна плетена кукла, в келтски стил.

— Мислиш, че това може да е дело на езически култ или на секта, вдъхновена от келтите? — попита Естибалис.

— Категорично не. Въпреки че от XVIII в. се забелязва възраждане на келтския национализъм из цяла Европа и съществуват асоциации за исторически и културни възстановки, нямам информация за подобни секти през последните години, не и на Иберийския полуостров. Освен това не е нужно да има институция или организирана група, достатъчно е някой да смята наказанието за необходимо, всеки, който е чел някои класици, знае за Тройната смърт, а местата… местата са свободно интерпретирани. Сан Адриан и Фонтибре имат могъщо значение за местното население. От памтивека това е нещо атавистично. Имало е ритуали, молитви, молебени… Твърде много са наслагванията от култури и религии, за да ви изброя всичките, но някои от култовите места, най-известните, все още съществуват. Тройната смърт има много древен митичен произход, датира отпреди Бронзовата епоха. Просъществувала е в келтската митология по атлантическото крайбрежие на Хиспания и в народните литературни предания от келтски произход в Галисия, Астуриас и Кантабрия… и не само тук. Появява се в средновековни писания от келтоирландската митология, споменава се в текстове от цикъла за крал Артур и също в "Книга за добрата любов" от Арсипресте де Ита. С една дума — имало е приемственост, поне устна и свидетелска, която е била събирана и записвана през вековете.

Обърна се към нас, които го слушахме, без да изпускаме и най-малката подробност, и добави:

— Чували ли сте за блатните тела, мумиите от торфените находища?

— Не — завъртях отрицателно глава, след като се осмелих да произнеса думата на глас.

— В ендогамния свят на археологията от XIX в. само за това се говорело. Разкопките станали професионални и систематизирани. Реки като Темза, блатата и тресавищата били дренирани. Започнали да се появяват мумии, които били отлично съхранени благодарение на киселата среда в торфените блата във влажните райони на Европа — Ирландия, Холандия, Дания, Великобритания… Може би сте чували за Човека от Толунд или за Човека от Линдоу. Изследвани са с техника за съдебна медицина и успяхме да заключим, че са били принесени в жертва в сложни ритуали — изгорени, обесени и потопени във вода. За Човека от Линдоу например, намерен през 1984 г. близо до Манчестър, палеопатологичното изследване показва, че е убит при тройно ритуално жертвоприношение в средата на I в. Вероятно е принадлежал към местния елит, имал добре поддържани нокти и мустаци. В стомаха му са открити следи от зърнени растения и плодове от имел — свещеното растение за келтите според думите на Плиний.

— Сред тези блатни тела… имало ли е жени?

— Да, всъщност много. Като намереното през 1835-а тяло на жена в блатото Гунел, близо до средновековната датска столица, която погрешно се свързва с легендарната норвежка кралица Гунхилд, или Гунилда, вдовица на крал Ерик Кървавата брадва, роден през 946 година, и която била изнасилена и удавена в блатото по заповед на Харалд Блотанд, или прочутия Харалд Блутут, Синия зъб, чиито руни имате в мобилните си телефони и които датската компания "Блутут" е приела като лого.

— Ти спомена за наказание — прекъсна го Естибалис, връщайки го към темата, която ни интересуваше.

— Така е. Тройната смърт се смята за изкупление или наказание за обида, нанесена на божества. Щом жертвите са бременни, значи са оскърбили трите богини майки и посланието на извършителя е ясно — не би трябвало да стават майки, или бащи, ако жертвата е мъж, който чака потомство. Не би трябвало да раждат тези деца, затова ги дават на богините майки, за да се грижат за тях по-добре от собствените им родители. Извършителят е човек, загрижен за децата, които ще се родят, и иска да ги спаси по този начин от родителите им.

"Защо са ги наказвали, Ектор? — написах с пресъхнало гърло. — В миналото, точно тези жертви конкретно. Какво е било прегрешението им?"

— Наказвали са ги за това, че са нарушавали табута, или за сериозни престъпления, като например убийство на роднини, което е смятано за смъртен грях в старинните ирландски предания.

"Трудно ми е да си представя, че някой може да убива бременни жени в наше време с намерението да предпази тези неродени деца" — написах.

— Има непрекъсната верига от насилие, която води началото си още от палеолита — изрече Ектор, сякаш произнасяше мантра, загледан през прозореца. — Между другото, ще завали, от три дни духа югозападен вятър. Мога да ви заема един чадър.

"Моля?"

— Задуха ли югозападният вятър, на третия ден вали, така казват местните хора. Вие баските го наричате "его аизеа", южния вятър, или вятъра на лудите. Днес ще вали.

"Нямах предвид вятъра — написах. — Спомена за някаква верига от насилие."

— Това е стара теория на нашия приятел историк — поясни Пауланер. Очевидно инспекторът вече бе чувал за нея и преди от Ектор.

— Сега ви говоря като човек, който от години изследва човешки останки в разкопки из целия свят — започна Ектор. — Вижте, откакто съществува хомо сапиенс, ние упражняваме насилие над себеподобните ни. Имам предвид насилието в семейството, между родове, съседни села, народи. Държави, кралства… В праисторията не е съществувало понятието за моносемейство, но не е трудно да се предположи, че онези, които са били глави на семейство, понякога са упражнявали насилие върху следващото поколение, докато то е било още слабо, или, което е същото, родители, които бият или насилват децата си, малтретирани деца, които на свой ред се превръщат в насилници или мъчители. Психолозите казват, че един нормален човек не измъчва, измъчва само онзи, който е претърпял мъчение преди това.

Кимнах утвърдително, като профайлър бях учил това и беше един от онези модели, които се приемат за неопровержими.

— През последните години броят на археологическите находки на следи от войни и насилие между индивидите в много начални етапи от праисторията нараства бързо — продължи Ектор дел Кастильо. — Датите се изместват все по-назад във времето — 27 души в Кения преди 10 000 години, деца и жена в напреднала бременност, пребити и пронизани със стрели. Буквално избити. В Средновековието една трета от населението е умирало от насилствена смърт. Давате ли си сметка какво означава тази статистика?

— Че всички сме потомци на жертва или убиец — изпревари ни Естибалис.

— Така е. Ако една трета е умирала от насилствена смърт, това означава, че друга трета е убивала. Всички сме потомци на онези, които са оцелели в детството и са се възпроизвели, преди да умрат, без значение на каква възраст. Най-реалистично е да приемем, че в нашата ДНК носим гените както на хората, умрели от насилствена смърт, така и на онези, които са им я причинили.

Думите на Ектор заседнаха в главата ми.

Загнездиха се там, точно до най-животинския ми страх, породил се в деня, в който Алба ми бе казала за бременността си — да отгледам детето на завършен психопат като Нанчо.

Тасио също имаше черти на нарцистичен психопат — изострен егоцентризъм, отсъствие на емпатия, манипулатор, очарователен, когато ставаше дума за собствената му облага и цел, която в неговия случай беше натрапчивата му жажда за обществено признание.

Изпитвах ужас при мисълта да отгледам син или дъщеря, изпитвайки страх, че ще открия психопатични модели още в детството им. Исках единствено нормално семейство, жена като Алба, желани деца, да се разхождам в неделя в планината, да прекарвам края на седмицата във Виляверде или в Лагуардия.

Според мен не исках кой знае колко.

Просто малко нормалност.

От друга страна, Игнасио беше жив пример за тризнак, различен от братята си, които притежаваха черти на психопатия или напълно изразена психопатия. Бе израснал в същото обкръжение като Тасио, може би бе наследил същите тези гени, но не бе развил психопатичен характер. Бе избрал да бъде състрадателен, честен, праволинеен. Цялостен. Бе избрал да има морал и да е добър полицай.

По време на обучението ми като криминален профайлър бях изучавал оспорваните мнения относно генетичния компонент на психопатията. Няма нито един изолиран ген, който от само себе си да обуславя появата на психопатия, но се приема като даденост, че съществуват много гени, които допринасят за нея, макар резултатите от изследванията на близнаци да сочат, че социализацията и факторите от обкръжението си взаимодействат с генетиката.

Тази фраза на Ектор обаче — че всички имаме сред предците си някой убиец, смекчаваше донякъде тревогата, която ме измъчваше, откакто Алба бе дошла в дома ми. Щях ли да съм в състояние да живея, без да знам какъв човек щях да приема за свое дете?

Забравих напълно къде съм, знам, че Естибалис продължи да задава въпросите си като картечница и че Ектор търпеливо ѝ обясняваше, но аз бях далече от този музей на стръмния бряг.

Намирах се във входа на дома ми, беше призори, по време на празниците в чест на Бялата дева, и може би зачевах нов живот.

Загрузка...