Ритуалите на водата

26 Парк "Ел колядо"

7 декември 2016 г., сряда

Декември ни донесе студени и мрачни утрини. Продължавах да правя джогинг въпреки сутрешната мъгла. Следвах стриктно указанията на логопедката ми — да заздравя дясната страна на тялото, да се упражнявам на глас вкъщи до пълно вживяване.

Вживяването не беше проблем.

Вживяването ми се удаваше.

Напредвах бързо във възстановяването на говора — само за две седмици вече произнасях фрази от три думи, бях престанал да се смущавам да говоря през познати и непознати. Не ме интересуваше какво ще кажат, ставаше дума да си възвърна живота и това стоеше много по-високо в скалата на ценностите ми, отколкото чуждите мнения и състрадателните погледи.

Възнамерявах да последвам горещите съвети на МатуСалем и да си купя нов мобилен апарат, а Милан да ми помогне да уредя щекотливия въпрос с осигуряването на номер, който да не е свързан с данните от личната ми карта.

Беше средата на една нетипична седмица с много почивни дни, така че обух клина, облякох горнището с качулката и се отправих през площада към парк "Ла Флорида".

С Алба се бяхме върнали на старите ни маршрути за бягане, тъмните улици в града ни предоставяха анонимност и уединение, с каквито в управлението не разполагахме.

Отново я срещнах да бяга по Пасео дел Батан, поддържайки съсредоточено темпото, с леко разширена талия, с по-бавни и по-предпазливи крачки на човек с пронация[32]. Забелязах нещо в начина й на бягане, което ме разтревожи, може би подсъзнанието ми го отбеляза и го остави в някой ъгъл на мозъка ми, за да не ме смущава, когато застанах пред нея.

Бях подготвен "аналогово", както би казал МатуСалем — с малък бележник и химикалка. Спрях я с едната ръка и двамата започнахме да бягаме по посока на булевард "Сан Пруденсио".

— Ще дойдеш ли… — започнах смело аз.

— Кажи.

— … при камбаните…?

— В Арментия? — довърши тя.

— Искам да ти кажа нещо.

"Важно е" — предадох ѝ с поглед.

— Добре, Унай. Искаш ли да спрем?

— Да, най-добре — отвърнах и извадих бележника от джоба на якето. Тя го погледна неразбиращо.

"По-добре да седнем на някоя пейка" — написах.

Вляво имаше къщи, чиито светлини известяваха, че обитателите ѝ вече са се събудили. Мъглата на булеварда беше толкова гъста и се стелеше толкова ниско над земята, че потърсих пейка под някой уличен стълб, за да имаме поне минимална видимост. Бяхме стигнали до каменната арка със статуята на св. Пруденций, светеца покровител на града. Достолепният епископ ни гледаше загрижено.

Беше студено и влагата се просмукваше в спортните ни екипи. Не ни очакваше спокоен ден.

"Мисля, че мобилният ми телефон е хакнат. Преди две седмици дядо ми го хвърли във водата и го дадох на една моя външна сътрудничка, компютърен специалист, за да възстанови цялата информация с контактите ми, снимките… Никнеймът ѝ е Голдън Гърл. Смятах я — или я смятам — за напълно доверен човек. Но друг от сътрудниците ми, МатуСалем, хакерът, който помогна на Тасио Ортис де Сарате, ме шпионира по молба на самия Тасио и ме предупреди, че откакто съм ѝ дал телефона, тя влиза в Дълбоката мрежа и разпитва за пистолети "Тейзър" и задава въпроси, свързани с разследването ни по Ритуалите на водата."

Алба прочете написаното и ме помоли да продължа. Прелистих страницата и започнах да пиша отново:

"Би трябвало да проучим Голдън Гърл, но тя е много опитен хакер, налага се да изработим стратегия. Преди това обаче ще си купя нов апарат с нов номер, който ще имате само ти, Естибалис, Милан и Пеня. От близките ще включа само брат ми и дядо ми, като предпазна мярка. Ще трябва да определим какво ще продължим да споделяме на стария ми телефон и какво ще оставим за новия, така че Голдън Гърл да не заподозре, че сме се усетили за шпионирането ѝ. Но вече не мога да пиша никаква поверителна информация на мобилния ми, нито да провеждам разговори, свързани с разследването. Двама хакери ни шпионират.

— Два въпроса. Според теб тя какво общо има с Ритуалите на водата?

— Нямам представа — казах на глас. — Дру… другият въпрос?

— По дяволите, инспектор Аяла, защо не сте дали телефона си на нашите специалисти по информатика или на Милан?

Възползвах се, за да я погледна отблизо, беше наддала няколко килограма и продълговатото ѝ лице изглеждаше по-пълно. Фините ѝ ръце бяха подути, беше уморена, с леки сенки под очите, и ми се прииска да я заведа вкъщи, за да поспи, както в онова лятно утро.

"Защото пазех в мобилния съобщенията, които разменихме през август. Съжалявам, Алба. Не ги изтрих. Понякога изпитвах нужда да ги препрочитам, защото ми вдъхваха сила. Не исках да те разкрия пред колегите. Щяха да научат. Не можех да го направя."

Алба замълча, като се изчерви, когато го прочете. Взе ръката ми, допирът беше вълшебен, и ми благодари с поглед. После отново стана главен инспектор.

— Подозираш ли я? — попита, сочейки написаното от мен в бележника.

— Голдън? Разбира се, че не — отвърнах на глас.

"И през ум не ми е минавало" — помислих.

"Тя е възрастна жена с наскоро оперирана тазобедрена става, невъзможно е да е извършила убийствата" — написах в бележника си.

Алба замълча за момент, преценявайки това, което ѝ бях разказал, разтвори пухения елек и с машинален жест, сякаш мен ме нямаше, погали корема си. Опитах се да прикрия прилива на нежност, който предизвика в мен този жест, но явно не успях съвсем, защото в ъгълчетата на устата ѝ се прокрадна усмивка.

"Ще започне да ти личи, ще съобщиш ли в службата?" — написах.

— Да, вече е време да говоря с комисар Медина, преди да започнат да ме одумват. Никога не съм предполагала, че ще ми се наложи да давам обяснения по личен въпрос в службата, още по-малко в служба като тази.

"Никога не съм те питал защо си избрала тази професия."

— Наистина ли искаш да обсъждаме живота ми сега?

"Почти нищо не знам за теб. А много ми се иска да знам повече. Всичко" — написах.

Алба се наведе твърде близо до бележника — жест, който ме учуди.

— Добре ли си?

— Да… не… Не знам, виждам го размазано. Сигурно е от мъглата.

— Да се върнем? — предложих загрижено.

— Не, всичко е наред — възрази тя и се зарадвах, че я накарах да седне и си приказваме, защото ми се видя много уморена. — Питаш защо съм избрала тази професия… Случи се в гимназията, когато бях на седемнайсет. Вече ти казах, че бях стеснително и дебело момиче, доста комплексирано от новата среда, както и от финансовия скандал в Мадрид покрай импресариото на майка ми. Бяхме се преместили в Лагуардия, за да се опитаме да водим нормален живот. В съседния клас имаше едно момче, казваше се Алваро. Бях луда по него, но не бях единствената.

Не че бях ревнив, нито имах каквото и да е право да я ревнувам от миналото ѝ, но ми се искаше да ѝ кажа: "Де да бях аз това момче, Алба."

— Имаше друго момиче. Беше много популярна, имаше група от последователки. Марта също го харесваше, но колкото и странно да изглеждаше, Алваро ми обръщаше внимание. Мисля, че си играеше и с двете, за да ни накара да ревнуваме, макар че не съм напълно сигурна. Един ден той направи първата крачка и ме покани да излезем. На истинска среща. Първата в живота ми.

Уговорихме се да се видим в парка "Ел Колядо", който е под хотела на майка ми, до павилиона със статуята на Саманиего, баснописеца. Носех обувки с токчета, пола, начервих си устните с червилото на майка ми. Не знам как Марта е научила, винаги съм си мислела, че може би той ѝ е казал, за да я накара да ревнува и да я склони да спи с него. Така или иначе в парка се появи не той, а група момичета, приятелките на Марта, начело с нея.

Алба се усмихна с тъга и си пое въздух, преди да продължи. Стиснах ръката ѝ, искаш да я окуража, да ѝ кажа: "Няма нищо, спокойно."

— Тръгнаха след мен в парка, започнаха да ме обиждат, аз ускорих крачка, но те ме последваха. Бях тромаво момиче, тежах сто и дванайсет килограма за моите метър и седемдесет и два височина. Започнах да тичам, за да видя какви са намеренията им, но те бяха пет. Веднага се запъхтях, получих сърцебиене, сърцето ми не се справяше с тялото ми. Налетяха върху мен, Марта започна да ме рита в корема, аз повърнах. Постъпих лекомислено, вървях, без да се оглеждам, в един пуст парк късно вечерта. Толкова бях развълнувана от предстоящата среща с Алваро, че не забелязвах почти нищо около себе си, видях ги едва когато тръгнаха след мен. Цял живот бях свръхзакриляна от кроткото присъствие на баща ми, който ме придружаваше навсякъде, но в онзи ден черупката се пропука. Същото лято извървях сама Ел Камино[33]. Излъгах родителите си, казах им, че отивам с приятели, за двайсет дни изминах осемстотинте километра, по четирийсет километра на ден. Пристигнах на площад "Обрадойро" отслабнала с двайсет килограма, никога повече не си ги възвърнах, нито престанах да спортувам всеки ден. Изкарах курсове за самозащита в Логроньо и там осъзнах, че искам да се чувствам полезна, както и да открия импресариото на майка ми, да го тикна в затвора и да го накарам да ѝ върне парите, за да предотвратя нов запор върху хотела. Завърших университета и се явих на конкурс за ерцайна[34]. От години вървя по дирите му, но следата се губи в Чили. Мисля, че е умрял, но не знам къде са парите. Майка ми не знае, че го разследвам.

Алба замълча, не изглеждаше добре. Не знам дали заради неприятните спомени, но ме тревожеше, защото притискаше силно корема си всеки път, когато вдишваше.

— А що се отнася до Марта, срещнах я при първия ми арест години по-късно, когато станах полицай. Някакъв мъж от Логроньо ни извика, отидохме в жилището и там заварих и двамата. Марта се бе омъжила за Алваро, беше се състарила, а по лицето ѝ имаше хематоми. Арестувах Алваро, същото момче, на което щях да кажа "да", без да се поколебая. Но онези ритници, които Марта ми нанесе, ме убедиха да се отдръпна от него през онова лято. Марта имаше дъщеря, той малтретираше и нея. Погрижих се да ги настанят в защитено жилище за жени, пострадали от насилие. Сега срещу Алваро има ограничителна заповед. Марта ми се обажда от време на време, за да пием кафе. Преструваме се, че сме приятелки, тя ми разказва за опитите си да устрои отново живота си, но ѝ е трудно. След гимназията се отказала да следва, останала си вкъщи, защото Алваро ѝ казал, че заплатата му е достатъчна, за да я издържа. Омъжила се много рано, никога не е работила. Той я изолирал напълно. Изгубена е.

"Дори да е така, защо го правиш? Някога е била твоя нападателка" — написах аз възмутено.

— Защото Марта се нуждае от котва, от приятелки, от социален живот, за да не се поддаде отново на лъжите на Алваро и да се върне при него. Не съм забравила нито един от ритниците ѝ в ребрата ми, но не искам Алваро да спечели. Не знам дали го правя заради нея, може би е заради дъщеря ѝ, но най-вече го правя, защото не понасям мисълта, че аз можех да съм на нейно място.

— Изборът ти… на мъже е ужасен — изрекох на глас. Трябваше ли да хвърлям камъни в собствената си градина?

— Това включва ли теб?

"Да, включва ме — написах в бележника. — Събитията през последните три години оставиха твърде дълбоки следи в мен, за да съм нормален, освен това съм пристрастен към проблемите, които произтичат от работата ми на профайлър. Разследването на серийни убийци не носи нищо добро, само вманиачване, а аз съм вманиачен по природа. Не притежавам най-добрите качества, за да бъда профайлър, не съм безпристрастен, твърде бързо губя обективната гледна точка. Живея в постоянно напрежение, докато заловим убиеца и чакаме да се появи новият. Така ли искаш да живееш? Не предпочиташ ли някой по-спокоен тип?"

— Вече бях омъжена за такъв, беше цар на спокойствието, на безконфликтното съжителство…

— От това ли те е страх, да не те излъжат отново?

Може би не трябваше да изричам това и сега съжалявам за тези свои думи и за въздействието, което имаха върху нея. Въпросът ми я ядоса и възпламени. Погледна ме гневно, стана сърдито от пейката, без да престава да се държи за корема.

— Това, което изпитваш към мен — каза след малко, — това, което предизвиквам в теб, е истинско, дълбоко, импулсивно. Целият пламваш, когато се появя, езикът на тялото ти показва красноречиво, че присъствието ми те вълнува. Чувствата ти са реални, а не хитрост, за да отнемеш девствеността на уклончива съученичка, както в случая с Алваро, нито съм пряката връзка с разследването, каквато бях за Нанчо. Ти нямаш нужда от мен, имаш нужда единствено от дядо си и от брат си, и си тук, въпреки всичките усложнения.

"Искаш да бъдеш с мен само заради това, което чувствам към теб? — написах с треперлив почерк. — Защото не искам да си с мен само защото се нуждаеш от мен, аз също не желая да съм стратегия, убежище, лепенка за теб."

— Лепенка, за бога… — прошепна тя. — Чакам дъщеря от теб, а ти наричаш себе си "лепенка"…

Не успя да довърши фразата. На лицето ѝ се появи изражение на болка, което ме вкамени на пейката, и тя рухна на земята, преди да успея да я задържа.

И Алба изпадна в конвулсии върху заледената трева.