Целувката на гепарда

* * *

Когато се качи на мостика, Роже завари чичо си на кормилото. Камал беше опитен моряк, прекарал живота си в океана на всякакви съдове, от малки платноходки до гигантски петролни танкери. Роже погледна компаса и установи, че курсът на „Делфин“ е обратен на онзи, който беше заложил Франклин. Връщаха се в посоката, от която бяха дошли. Отиде до страничния прозорец и погледна назад. Яхтата теглеше щурмовите катери, което обясняваше намалената скорост. Камал внимаваше да не ги потопи. Роже застана до чичо си.

— Вече установи ли контакт с платнохода?

Камал присви очи от лютия дим на ръчно свитата цигара с турски тютюн, която беше залепнала за устните му.

— Още не, но всеки момент ще го видим! — отвърна той.

— Момичето е успяло да изпрати съобщение на майка си. Целият американски флот и военновъздушни сили ще тръгнат да ни търсят веднага щом съмне. Майка й е много влиятелна.

— Ще се погрижим за всичко преди изгрев — увери го Камал, после се усмихна и посочи напред. На хоризонта пред тях внезапно излетя сигнална ракета, хвърляйки тъмночервени отблясъци по гребените на вълните. — Ето го — доволно рече той.

Двата кораба бързо приближиха и когато помежду им останаха няколкостотин метра, Камал даде заден ход и обърна „Делфин“ напречно на вълните и вятъра, за да направи завет на платнохода. Древният съд приближи откъм подветрената страна и на палубата на яхтата бяха хвърлени въжета. След като се скачиха, пленниците бяха прехвърлени в платнохода и затворени в предния трюм. Единствено съпротивляващата се и плачеща Кайла беше замъкната в каютата на Камал и заключена, а пред вратата застана страж.

Без да губят нито секунда, група моряци отвориха задния трюм на платнохода и прехвърлиха на палубата на „Делфин“ пет палети. След като се озоваха на яхтата, тежките брезентови покривала бяха свалени. На всяка палета имаше дузина големи пакети, увити в яркожълт найлон с черни китайски йероглифи по него. За свалянето на един сандък под палубата бяха нужни усилията на трима мъже. Моряците работеха изключително предпазливо с товара си. Във всеки сандък имаше трийсет килограма пластичен експлозив „Семтекс X“.

— Действайте по-живо! — извика им Роже. — Детонаторите не са активирани. Товарът е съвсем безопасен.,

Двамата с Камал също се спуснаха в трюма на „Делфин“, за да ръководят подреждането на сандъците по дължината на кила и под машинното отделение. Роже остави Камал да нагласи детонаторите и да включи часовниковия механизъм, а самият той се качи в кабината на домакина. Джорджи Порджи седеше на пода с вързани ръце, охраняван от един мъж.

— Развържи го! — заповяда Роже. Пазачът послушно пъхна щика на пушката си между китките на Джорджи и сряза найлоновото въже. Острието одраска месестата ръка.

— Този дивак ме поряза — изскимтя Джорджи. — Виж! Тече ми кръв!

— Отвори сейфа! — нареди Роже, без да обръща внимание на хленченето.

Джорджи Порджи запротестира решително. Роже извади пистолета си и го простреля в крака. Куршумът пръсна капачката на коляното. Домакинът запищя, сякаш го колеха.

— Отвори сейфа — повтори Роже и насочи пистолета към другия му крак.

— Не стреляй — заскимтя Джорджи и запълзя към стоманения сейф, вграден в стената зад бюрото. Раненият крак се влачеше зад него, оставяйки кървава диря по пода. Стенейки от болка, Джорджи набра комбинацията, като въртеше ключа напред-назад. Чу се изщракване и той натисна дръжката. Вратата на сейфа се отвори.

— Благодаря — каза Роже и го застреля в главата. Джорджи Порджи се просна по очи и здравият му крак зарита конвулсивно. Роже кимна и пазачът хвана все още ритащия крак и замъкна тялото настрани. Роже коленичи пред отворения сейф и бързо прегледа съдържанието му.

Изхвърли корабните документи, сред които товарителници и сертификата за регистрация на Гранд Кайман, но отдели дебелия пакет с паспортите на екипажа. Дядо му щеше да намери добро приложение на истинските зелени американски и пурпурни европейски книжки. Под бюрото имаше платнено куфарче, което бе забелязвал всеки път, когато беше влизал в кабинета на домакина. Пъхна паспортите в него. Имаше също около петдесет хиляди долара в различни банкноти. Сложи ги при паспортите, без да си прави труда да ги брои. На металната лавица под парите видя пет сини кутии за бижута. Върху капака на първата със златни букви беше изписано „Граф. Лондон“. Отвори я. Диамантите на тежката огърлица, положена върху белия сатен, бяха големи като яйца на пъдпъдък и ярки като слънчеви отблясъци в планински поток. Роже знаеше, че навремето са принадлежали на американската наследница на Улуъртс[9]. Именно те го интересуваха най-много.

— Благодаря, госпожо Хейзъл Банок — с усмивка каза той. — Макар да се съмнявам, че „Цветята на исляма“ ще намерят за подобаващо да ви изпратят официални благодарности.

Знаеше какво има в другите кутии, така че ги пусна в куфарчето, без да си губи времето да ги отваря. Кимна на арабина и двамата изкачиха на бегом стълбата към главната палуба. Чичо му Камал го чакаше при релинга. Роже му подаде куфарчето.

— Погрижи се добре за това, почитаеми чичо.

— Къде отиваш? — попита Камал, когато той тръгна обратно към стълбата.

— Трябва да свърша още едно нещо, преди да тръгнем.

— Имаш съвсем малко време. Детонаторите са нагласени да се взривят след час и четирийсет и пет минути — предупреди го Камал.

— Предостатъчно — отвърна Роже.

Наведе се над релинга и изсвири. Трима от мъжете, които беше командвал, погледнаха към него. Всеки носеше специално изработена кутия, поръчана от Роже на дядо му. Направи им знак и тримата се качиха на яхтата с товара си. Роже ги поведе към празния апартамент на Кайла. Бързо влезе в основното помещение и застана пред голямата маслена картина на Гоген. Както винаги, ярките цветове му се сториха приятни, но изображението на голото женско тяло оскърбяваше чувствата му. Въпреки това свали картината от куките й и я положи по лице на леглото. Беше взел сгъваем нож специално за целта и с негова помощ разтвори украсената позлатена рамка. Изхвърли рамката и остави картината на леглото. Забърза към трапезарията на собственика, свали водните лилии на Моне от стената и постави картината на масата, за да махне рамката. Докато работеше, си мислеше как миналата година подобна творба беше продадена на един търг за 98,5 милиона лири стерлинги. След това отиде до „Реката при Арл“ на Ван Гог, която висеше на съседната стена. Свали я и я постави до картината на Моне. Махна рамката и изгуби няколко мига да се наслади на двете прекрасни творби. Дядо му не беше ценител на изкуството, но когато Роже му съобщеше каква е стойността на тези произведения, щеше да остане сащисан и страшно доволен от това неочаквано постъпление в хазната си. През цялото това време мъжете със сандъците наблюдаваха абсолютно озадачено.

Всяка кутия беше изработена според точните размери на съответната картина. Роже ги беше свалил от един онлайн каталог. Прибра Гоген и с облекчение откри, че дърводелците на дядо му са си свършили добре работата — картината се побираше идеално. Другите две също се озоваха в контейнерите си. Роже ги затвори и нареди на хората си да ги отнесат горе на палубата. Когато и самият той се качи, Камал не беше на себе си от възбуда.

— Къде се забави толкова, Адам? Броячът на детонаторите не може да се спре. Трябва да побързаме!

Прехвърлиха се на платнохода и докато Камал даваше заповед да отвържат въжетата, Роже наглеждаше прибирането на кутиите в предния трюм. Камал обърна платнохода на изток и потегли с възможно най-високата скорост. Роже стоеше до чичо си при масивния дървен румпел и се взираше назад.

— Много жалко, че не можем да вземем и кораба заедно с момичето. Цената му е огромна — рече той.

— А каква е цената на петдесет години в американски затвор? — попита го Камал. — Защото точно това ще получиш, ако си достатъчно глупав, че да се опиташ да го задържиш.

Погледна часовника си.

— Още седем минути.

Когато времето изтече, последва невъобразима експлозия и нощното небе се озари, сякаш слънцето изгряваше по-рано от определения му час. Секунди по-късно ударната вълна премина над кораба, платната заплющяха и за миг Роже изпита остра болка в ушите. После сиянието отслабна и над океана отново се спусна мрак.

— Нека сега неверниците се опитат да го намерят — доволно рече Камал.

— Колко дни път има до Рас ел Мандеб? — попита Роже. — Шест, нали?

— Повече — отвърна Камал. — Не можем да се движим по пряк курс. Трябва да стигнем до кенийския бряг и да се смесим с останалите кораби.