Целувката на гепарда

* * *

Хектор и четирима от старшите му агенти стояха около централното бюро на ситуационната стая в терминала Сиди ел Рациг и оживено обсъждаха нещо. Хейзъл Банок стоеше отстрани и се мъчеше да следва разговора им, но голяма част от него се водеше на арабски. Накрая се отказа и започна да изучава хората, които си беше избрал Хектор. Те бяха сред онези, които щяха да опитат да спасят Кайла. Хейзъл се гордееше със способността си да преценява характера и достойнствата на другите, беше обсъдила всеки от тях с Хектор и накрая бе признала, че изборът му е бил добър.

Двама от хората му бяха с европейски произход. Единият бе Дейвид Имбис — млад, със свежо лице и изглеждаше пълен. Това обаче не бе тлъстина, а мускули. Хектор го беше представил на Хейзъл като бивш капитан от американската пехота, служил в Афганистан като офицер за свръзка в бригадата, която той беше командвал. След изтичането на срока беше напуснал армията с Бронзова звезда и няколко белега. Хектор разказа на Хейзъл как когато се върнал в Калифорния, Дейвид открил, че жена му е взела малкото им дете и отишла да живее с някакъв производител на портокали, когото познавала от колежа. Момчешки простодушното изражение на Дейвид беше измамно — зад него се криеше силна, интелигентна и схватлива личност. След обучението в армията той беше станал експерт по компютрите и електрониката — умение, което Хектор ценеше високо.

Пади О’Куин се беше облегнал на бюрото от дясната страна на Хектор. Той беше много по-млад от Крос и бе служил под негово командване в СВС[10]. Беше висок, строен и мускулест, бързо се палеше и имаше също толкова бърз ум. Бил професионален войник, докато не допуснал една малка грешка в преценката. На бойното поле ударил някакъв младши офицер достатъчно силно, че да счупи челюстта му.

„Беше пълен скапаняк — бе обяснил той грешката си на Хектор. — Затри половината си взвод с кретенизма си, а после започна да спори с мен“. Пади вече сигурно щеше да бъде старши офицер, ако не беше онова неправилно преценено кроше. Загубата за армията се оказа печалба за Хектор и „Кросбоу“. Двамата от другата страна на бюрото бяха араби. Отначало това бе изненадало Хейзъл — в края на краищата, Хектор Крос беше изпечен расист, нали така?

„Бих предпочел някой от тези господа да прикрива гърба ми в трудна ситуация, отколкото повечето от другите, които познавам — беше й казал Хектор, когато тя коментира избора му. — Подобно на повечето от сънародниците си, те са силни и адски коварни воини. Разбира се, могат да мислят като разбойници, да говорят като разбойници и да минат за разбойници. Пусни лисицата да хване лисица, както е казал някой навремето. Заедно сме добър екип. Когато нещата станат наистина напечени, аз мога да се моля на Исус Христос, а те на Аллах. По този начин се подсигуряваме отвсякъде“.

Тарик Хакам беше зачислен към частта на Хектор в Ирак като преводач и местен водач. Двамата се бяха сприятелили още през първия ден, когато попаднаха на засада и се наложи да си пробиват път с бой. Той беше до Хектор в онзи ужасен ден с крайпътната бомба. Когато Хектор откри огън по тримата арабски бунтовници, които бяха заложили устройството и като че ли се готвеха да го задействат, Тарик последва примера му и свали един от тях. По-късно, когато Хектор се оттегли от служба, Тарик отиде при него и му каза: „Ти си моят баща. Където отиваш ти, отивам и аз“.

„Не мога да те спра — съгласи се Хектор. — Не съм сигурен накъде съм тръгнал, но си събирай нещата и идвай“.

Другият арабин срещу Хектор беше Утман Уадах. „Утман си е Утман — беше казал Хектор на Хейзъл. — Никой не може да го замени. Вярвам му толкова, колкото и на себе си“.

Хейзъл се усмихна при спомена за простите думи, с които Хектор бе обяснил отношенията си с четиримата мъже. Тогава ги беше приела предимно като преувеличение, но сега, докато ги гледаше как обсъждат възможностите си и ситуацията, постепенно преосмисляше мнението си.

„Да, ний, дружинка смели, шепа братя…“[11] — помисли си тя и колкото и да бе странно, изпита завист към Хектор. Сигурно бе чудесно да си част от такава сплотена група, да изживяваш дните си в компанията на братя, на които можеш да довериш живота си. Никога да не познаваш самотата. Хенри си беше отишъл преди много години. Дори насред многолюдна тълпа самотата бе неин непреклонен и постоянен спътник.

Лаптопът й издаде тих звън, че е пристигнало съобщение. Сигурно беше Агата. Хейзъл бързо се обърна към машината. Зяпна невярващо екрана и извика задавено:

— Боже мой! Не може да бъде!

— Какво има? — наостри се Хектор.

— Кайла ми изпрати съобщение!

— Не го отваряйте! Не е от Кайла — извика Хектор, но се намираше от другата страна на бюрото и не успя да стигне навреме, за да я спре.

Пръстите й вече летяха над клавиатурата. Появи се предупреждение за прикрепен файл. Тя натисна бутона „Свали“ и впери поглед в екрана. Лицето й пребледня. Хейзъл отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но вместо това нададе пронизителния писък на оплаквачка. Залитна в стола си и Хектор си помисли, че ще падне. Хвана я за раменете и я разтърси.

— Какво има! Вземи се в ръце! За бога, жено. Какво има?

Тя затвори уста и впери поглед в него, сякаш го виждаше за първи път. После се поизправи, пое дълбоко дъх и се помъчи да овладее емоциите си. Още не можеше да говори, но му посочи лаптопа. Той погледна изображението на екрана. Там се виждаше красиво бяло момиче в мюсюлмански дрехи, но с открито лице и коса. Изражението му бе уплашено и отчаяно. Държеше вестник, на който се виждаше датата. От двете страни на момичето стояха въоръжени маскирани мъже. На стената зад тях имаше знаме с войнствени и радикални религиозни брътвежи, изписани на арабски.

— Това тя ли е? — попита той и когато Хейзъл не успя да отговори, леко я побутна. — Това ли е Кайла?

Хейзъл с мъка си пое дъх и накрая прошепна:

— Да, това е Кайла. Това е детето ми.

Потръпна.

— Но защо й е трябвало да ми праща тази ужасяваща снимка?

— Не го е направила тя — рязко отвърна Хектор. — А похитителите й. Отварят линия за връзка с нас. Снимката е само за сплашване, но те най-сетне са готови да преговарят.

— Но съобщението е от мобилния телефон на Кайла.

— Взели са й го, или най-малкото са взели симкартата.

Хектор я завъртя с лице към себе си.

— Слушайте. Това е за добро. Сега знаем със сигурност, че преди три дни Кайла е била жива. Това е датата на вестника в ръцете й.

Хейзъл кимна.

— Сега имаме пряка връзка с похитителите й. Можем да преговаряме с тях. Може дори да успеем да проследим откъде е изпратено съобщението.

Той подаде лаптопа на Дейвид Имбис.

— Ти си спецът, Дейв. Кажи ни какво можеш да разбереш от това. Възможно ли е да определим от коя страна е изпратено съобщението?

— Разбира се, Хек — огледа Имбис лаптопа. — Може да отнеме време, но със съдебна заповед операторът ще бъде принуден да ни каже през коя от мрежите му е минало.

Той върна компютъра на Хектор.

— Само че ще бъде загуба на време.

— Това пък защо, Дейв?

— Снимката е отпреди три дни. Да предположим, че е била направена в Кайро. Имало е предостатъчно време симкартата да бъде пратена на някой съучастник — например в Рим. Той изпраща съобщението и после връща картата обратно на изпращача по същия път.

— Мамка му! — изруга Хектор.

— Наистина мамка му — съгласи се Дейв. — Можеш да си сигурен, че ако ще поддържаме редовна кореспонденция с тези типове, всяко тяхно съобщение ще бъде изпратено от различна страна. Днес от Италия, следващата седмица — от Венецуела.

Хектор се замисли и се обърна към Хейзъл:

— Имате ли някаква представа какъв е балансът по сметката на телефона на Кайла? Похитителите няма да вкарват пари, ако сметката пресъхне, ще бъде твърде опасно за тях. Не искаме следата да прекъсне заради липсата на няколко долара.

— Внесох две хиляди долара по сметката й, докато бяхме в Кейптаун.

— С такава сума можеш да говориш цяла година — отбеляза Хектор. „При тази дама няма половинчати неща“ — мислено се усмихна той.

— Не исках да си намира оправдания да не ми се обажда — оправда се Хейзъл.

— Отлично! Значи трябва да се погрижим да продължат да използват този номер. А сега трябва незабавно да им отговорите — каза й той. — Погрижете се да разберат, че ще ги изслушаме. Моля, госпожо Банок, направете го.

Тя кимна и написа съобщението. Когато приключи, го показа на Хектор.

Господа, очаквам бъдещите ви съобщения.

Междувременно, моля да не я наранявате.

— Не! — остро рече Хектор. — Махнете обръщението. — Не са никакви господа, така че от това няма полза. Махнете и молбата да не я нараняват. Оставете само най-същественото. „Чакам“. Това е всичко.

Тя кимна, направи поправките и показа резултата на Хектор.

— Добре. А сега го пратете! — каза той и погледна към хората си. — Всички да излязат, моля. Оттук нататък ще научавате само онова, което е необходимо.

Четиримата го разбираха. Ако някой от тях попадне в плен и бъде подложен на мъчения, не би могъл да издаде информация, с която не разполага. Тръгнаха към изхода.

— Тарик. Утман. Останете, ако обичате.

Двамата араби се върнаха на местата си при масата. Хейзъл вече не можеше да се сдържа.

— Крос — изтърси тя, — нищо повече ли не можем да направим? Господи, как ще разберем къде я държат?

— Именно това обсъждахме през последния час — напомни й Хектор. — Ако Звярът има някакво слабо място, това е склонността му да говори, да се хвали с победите си.

— Не разбирам — поклати глава Хейзъл.

— Ако знаеш къде да слушаш, може да чуеш ехото на злорадството му.

— Вие знаете ли къде да слушате? — попита го тя.

— Не, но Утман и Тарик знаят — отвърна той. — Изпращам ги под дълбоко прикритие. В страните, в които са родени и където връзките им с местното население ще бъдат най-силни. Тарик ще замине за Пунтленд, а Утман за Ирак. Ще душат наоколо, докато не уловят следата. Дори да държат Кайла някъде другаде, тези двамата ще разберат къде е.

— Това ще бъде ужасно опасно за тях, нали? Ще бъдат съвсем сами, а вие няма да можете да ги защитите.

— Чудесно разбирате случая, госпожо Банок. Ще бъдат изложени на смъртна опасност. Но те не са лесни за убиване. Досега са оцелели въпреки всички рискове.

Хейзъл погледна към двамата араби.

— Никога няма да мога да ви се отблагодаря достатъчно. Рискувате живота си за дъщеря ми. Вие сте много, много храбри мъже.

— Не прекалявайте с похвалите! — запротестира Хектор. — И без това са вирнали носове до небето и се смятат за незаменими. Утре ще вземат да поискат повишение на заплатите или някаква подобна глупост.

Всички с изключение на Хейзъл се разсмяха и това малко свали напрежението.

— Докато не намерят сигурна следа, ще водим играта оттук. В същото време ще се подготвяме по всякакъв начин за момента, когато се уверят къде е Кайла, за да можем да действаме и да я измъкнем.