Целувката на гепарда

* * *

На сто и осем морски мили[3] северно от Мадагаскар и на петстотин и шейсет източно от пристанището Дар ес Салам на африканския бряг има малка групичка необитаеми коралови атоли. От подветрената страна на един от тях на дълбочина шест разгега[4] беше хвърлил котва петдесетметров арабски доу[5] с мърляви триъгълни платна, които бяха прибрани по дългия гик. Платноходът чакаше тук единайсет дни и по нищо не се отличаваше от останалите крайбрежни арабски търговски или риболовни кораби. Корпусът не беше виждал прясна боя от много години и приличаше на зебра от ивиците изпражнения на екипажа, който се облекчаваше направо през борда. Единственото странно нещо, което би привлякло вниманието на случайния наблюдател, бяха трите по-малки съда, привързани до борда на платнохода. Бяха дълги осем и половина метра, с ниски корпуси и заострени носове, изработени от модерно фибростъкло и боядисани в безличен матов цвят, който лесно се сливаше с цвета на океанските простори. На кърмата на всеки катер имаше два масивни външни двигателя. Оригиналните ярки цветове на производителя бяха скрити под същия цвят като този на корпусите. Моторите обаче бяха в идеална форма и можеха да задвижат леките катери със скорост над четирийсет възела[6] дори когато съдовете са натоварени максимално.

В момента дългите катери бяха празни. Екипажите им се бяха събрали на палубата на големия платноход, където току-що бяха приключили вечерните молитви. Сега се разхождаха по палубата, прегръщаха се един друг и повтаряха традиционното приветствие „Нека Аллах чуе молитвите ни“.

Опитното ухо на радиста долови над глъчката тихото писукане от кабината пред единствената мачта. Той се отдели от групата и забърза към оборудването си. Още от входа видя червената светлина, която премигваше на предния панел на приемника, и сърцето му се разтуптя по-бързо.

— В името на всемилостивия Аллах, да се слави името му за вечни времена!

Седна по турски на палубата пред радиостанцията. Откакто бяха стигнали атола и хвърлили буцата корал, която служеше за котва на платнохода, апаратурата беше настроена на правилната честота. Радистът въведе в морзов код шифъра — 1351. Предавателят в килера на „Влюбения делфин“ незабавно премина в пасивен режим, готов да отговори на запитването. Радистът скочи на крака и се втурна към изхода.

— Господарю! Ела бързо! — възбудено изкрещя той. Капитанът на платнохода приближи с дълги крачки. Палубата бе осветена от газени фенери, окачени на гика. На тяхната светлина капитанът представляваше висока стройна фигура с шумаг на червени и бели квадратчета на главата и дълъг бял дишдаш — роба, стигаща до глезените му. Брадата му беше още черна, макар да бе преминал петдесетте. Наведе се, за да влезе в кабината.

— Да? — отвърна той, изпълнен с очакване.

— Слава на Аллах и неговия Пророк, да се помни вечно името му.

Операторът потвърди контакта и се дръпна настрани в тясното помещение, за да разкрие радиостанцията и червената светлина на предния панел. Без да каже и дума, капитанът клекна пред апаратурата и влезе в контакт с предавателя. Първо се поинтересува за местоположението и скоростта му. Отдалеченото устройство отговори моментално. Капитанът повтори координатите на радиста и той ги записа бързо в бележника си. Знаеха, че са точни до няколко метра.

Въпреки библейския такелаж и архаичния вид на платнохода сателитното навигационно оборудване бе сред най-модерните, които можеха да се намерят на пазара. След като установи чрез предавателя курса и скоростта на „Делфин“, капитанът разтвори картата на Индийския океан на палубата и се наведе над нея. Положението на платнохода бе отбелязано с малко червено кръстче. Той определи положението на яхтата на неверниците и също го отбеляза. След това започна да изчислява курса и времето за прехващане. Не искаше да губи време и гориво, за да стигне до някоя точка твърде далеч пред яхтата, но по-важното бе, че не биваше да позволи на другия съд да му избяга. Докато теглеше катерите, платноходът можеше да развие едва четиринайсет възела и при евентуално преследване щеше да изостане безнадеждно. Доволен от изчисленията си, капитанът излезе обратно на палубата.

Там се бяха събрали трийсет и девет мъже, които клечаха мълчаливо и чакаха новините. Модерните им автоматични оръжия изглеждаха неуместни в тази обстановка. Във всеки катер трябваше да има по единайсет души, а останалите бяха екипажът на самия платноход. Капитанът отиде с величествени крачки към мястото си при кормилото и се обърна към тях.

— Газелата е в челюстта на гепарда.

Първите му думи предизвикаха оживена глъчка на палубата. Капитанът вдигна ръка и всички незабавно млъкнаха и насочиха цялото си внимание към него.

— Неверниците все още са далеч на югозапад, но приближават бързо към нас. Утре преди зазоряване ще вдигнем котва. Ще ни трябват седем часа, за да стигнем мястото на засадата. Очаквам корабът на неверниците да мине на две мили източно от нас утре следобед, два часа преди залез. Разстоянието е твърде голямо, за да различат нещо повече от платното ни. Ще ни помислят за безобидни островни търговци…

Като говореше бавно, но прочувствено, капитанът отново изложи плана на атаката. Хората му бяха прости, повечето неграмотни и не особено интелигентни, но когато надушеха кръв във водата, ставаха свирепи като баракуди.

— Ще отплаваме утре преди зазоряване — напомни им той накрая. — И нека Аллах и неговият Пророк бъдат благосклонни към начинанието ни.