Целувката на гепарда

* * *

Хейзъл седеше сама в прекрасната спалня на прекрасния си апартамент с изглед към най-могъщия град на планетата и се чувстваше самотна като никога досега. Безутешното отчаяние я заливаше на вълни. Всеки път й бе нужно повече време, за да изплува отново на повърхността. Започваше да се дави в самотата си. Дори най-могъщият човек на света не беше в състояние да й помогне. Никой не можеше да й помогне. Мисълта я накара да спре за момент.

„Може би има една последна възможност“. Усети мъничката искрица надежда в задушаващия мрак. Спомни си гласа, последното нещо, което й беше казал: Ако имате нужда от мен, една дума е достатъчна. Гордостта се надигна в гърлото й и едва не я задави. Беше го нарекла арогантен кучи син — и той си беше точно такъв, разбира се. Груб, безчувствен, надменен кучи син.

„Точно от типа, който ми е нужен сега“ — каза си тя. Преглътна гордостта си и посегна към телефона. Обади се на Агата в Хюстън.

— Имаме ли новини, госпожо Банок? — Агата обичаше Кайла почти колкото самата Хейзъл.

— Да, намерили са останки от „Делфин“.

— А Кайла? Имаме ли новини за Кайла?

— Още не, но скоро ще имаме — обеща тя и побърза да продължи, за да избегне следващия въпрос. — Имаме ли някакъв спешен номер на Хектор Крос от „Кросбоу Секюрити“?

— Момент, госпожо Банок — каза Агата и почти веднага се обади отново. — Сателитен телефон. Достъпен денонощно…

Продиктува номера и добави:

— Трябва да бъдем храбри, госпожо Банок. Трябва да бъдем силни заради Кайла.

— Обичам те, Агата — каза Хейзъл и я остави задъхана от шок и възхищение. От страшно много време никой не беше казвал тези думи на Агата Рейнълдс.

Хейзъл знаеше, че в Абу Зара е много след полунощ, но Хектор отговори на третото позвъняване и гласът му бе пълен с енергия.

— Хектор Крос.

— Ужасно се нуждая от теб, Крос — каза тя. — Точно както сам спомена.

— Кажете за какво става въпрос — отвърна Хектор.

— Яхтата ми изчезна в океана с дъщеря ми на борда. Кайла ми изпрати текстово съобщение за въоръжени мъже на борда. Хората във Вашингтон като че ли омаловажават това. За съжаление бях толкова разстроена, че без да искам, изтрих съобщението от телефона и не мога да им докажа нищо. Може би си мислят, че си въобразявам. Че просто ми се иска да е било така.

Помъчи се да не позволи на гласа си да затрепери.

— Намерили са останки. И виждат само тях. Опитват се да ми кажат, че тя е мъртва.

„Знаех си, че е лошо, но не чак толкова“ — помисли си Хектор. Гласът му беше напълно безстрастен.

— Къде се е случило? — попита той и тя повтори координатите, които й бе дал Робъртс. Не би ли трябвало да е разгневена от липсата му на съчувствие? Не трябваше ли да изрази съболезнования за загубата й поне с една мила дума? Не, напомни си тя. Той е един груб, безчувствен, надменен кучи син.

— Кога? — попита Хектор и тя му каза.

Той замълча и тя зачака, докато накрая вече не я свърташе на едно място.

— Ехо. Още ли си там?

— Мисля — отвърна той.

— Важните клечки тук смятат, че „Делфин“ е бил потопен от цунами.

Хейзъл просто не можеше да мълчи.

— Дрън-дрън! — изтърси той и сърцето й подскочи от радост при грубата му реакция. Точно това искаше да чуе. Хенри Банок щеше да каже абсолютно същото.

— Защо мислиш така? — попита тя, копнеейки за още окуражаване.

— В открито море няма приливни вълни. Цунамито се надига едва когато приближи сушата.

Той отново се умълча за близо минута. Накрая попита:

— Още няма ли искане за откуп?

— Не. Нищо. Искат да пуснат апел към всеки, който знае… — започна тя, но той я прекъсна.

— За бога, не можем да им позволим да направят подобно нещо.

Хейзъл примря от радост, когато той употреби множествено число. Вече със сигурност беше в екипа й. Хектор отново замълча и тя зачака мъчително.

— Добре. Започвам да надушвам слаба миризма.

— Кажи ми!

Надеждата отново изпълни гърдите й, но той отговори уклончиво.

— Колко време ще ви е нужно да се върнете на „Зара осем“?

— Максимум четирийсет часа.

— Именно тук ще се случи всичко. Идвайте! — нареди той. — Искам да сте тук, когато той излезе от прикритието си.

— Кой? Кой ще излезе от прикритието си? — попита Хейзъл.

— Звярът — отвърна той.