Целувката на гепарда

* * *

Минаваше полунощ, когато се върнаха на терминала. Той я изпрати до стаята й и щеше да я остави при вратата само с една дълга целувка.

— Стига си се правил на луд — каза тя и задържа вратата отворена. — Влизай.

— Какво ще кажат хората?

— Ако позволиш да използвам твоята лирична терминология, майната им на хората! — отвърна Хейзъл.

— Каква чудесна идея! Да го направим.

Той се изкиска, последва я и заключи след себе си. Взеха душ заедно, като открито и сладострастно се наслаждаваха на телата си, докато отмиваха пясъка и солта. След това си легнаха.

— Хемингуей наричал леглото си Татковина — отбеляза Хектор, докато се пъхаха под чаршафа.

— Обичам стария Ърни — разсмя се тя, докато лягаше от другата страна и се срещнаха в средата. Любиха се радостно и нежно, но сянката на трагедията неизменно тегнеше над щастието им. Когато останаха без сили, тя се сгуши в обятията му, долепи буза до гърдите му и заплака тихо, но горчиво. Той галеше косата й и споделяше мъката й.

— Ще дойда с теб, когато тръгнеш да прибереш Кайла — каза тя. — Не мога да стоя тук сама. Издържах дотук единствено благодарение на теб. Яка съм като всеки от хората ти и мога да се владея в критични моменти, знаеш го. Трябва да ме вземеш със себе си.

— А ти знаеш ли, че имаш най-сините и най-прекрасни очи на света? — попита я той.

Тя се надигна и го изгледа гневно.

— Нима пускаш тези тъпи шеги в момент като този?

— Не, скъпа. Казвам ти защо не можеш да дойдеш с мен.

Тя поклати неразбиращо глава и той продължи:

— Нещата може да не потръгнат според замисъла. Може да забуксуваме, да се наложи да се смесим с местното население и да се измъкнем тихомълком. Арабите наричат очи като твоите дяволски. Първият враг, който види лицето ти, ще разбере каква си. Ако те взема с мен, това ще намали наполовина шанса да измъкнем Кайла жива и здрава.

Хейзъл го изгледа за един дълъг момент, после раменете й се отпуснаха и тя отново скри лице в гърдите му.

— Това е единствената причина да остана — прошепна тя. — Няма да направя нищо, което би намалило шансовете й. Нали ще я измъкнеш, Хектор? Нали ще ми я върнеш?

— Да, ще го направя.

— А ти? Ти ще се върнеш ли при мен? Току-що те намерих. Не искам да те изгубя.

— Ще се върна, обещавам ти. С Кайла до мен.

— Вярвам ти — рече тя.

Заспа сгушена в него. Почти не чуваше дишането й. Внимаваше да не се движи много и да не й пречи. Тя се събуди, когато лъчите на изгряващото слънце надникнаха през завесите.

— Това е първата нощ, в която не се събудих, откакто Кайла… — не завърши изречението. — Умирам от глад. Заведи ме на закуска.

Голямата Нела ги беше изпреварила в стола и седеше пред огромна чиния бъркани яйца, бекон и кренвирши. Погледна към Хейзъл и моментално разбра какво е станало. Наведе се над чинията си и се ухили.

— Mazel tov![12] — каза тя на яйцата си и Хейзъл се изчерви. Хектор за нищо на света не би повярвал, че е способна на подобно нещо и зяпна изумен феномена; за него той беше по-красив и от изгрева.

След като се нахраниха, заведе Хейзъл до джипа. Тя седна на предната седалка до него и всеки път, когато сменяше скоростта, той докосваше крака й, а тя се усмихваше с престорена скромност. Хектор паркира колата в сянката на крилото на големия „Херкулес“; дори в този ранен час слънцето вече печеше неприятно силно. Сега можеха да се хванат за ръце. Пътническият самолет закъсня само с половин час.

— За местната авиокомпания това си е направо подраняване — обясни Хектор и двамата гледаха как самолетът спира пред терминала и изключва двигателите си. Двайсетината пътници започнаха да слизат и Хектор ги гледаше без особени надежди. Почти всички бяха араби в традиционни дрехи, мъкнещи вързопи и пакети. Изведнъж той се вцепени и стисна ръката й.

— Мамка му! Те са! — тихо изруга.

— Къде? — попита Хейзъл и се надигна. — Всички ми изглеждат еднакви.

— Последните двама. Мога да ги позная от цял километър по походката.

Даде сигнал с клаксона и запали двигателя. Двамата араби се обърнаха и тръгнаха към джипа. Качиха се на задната седалка.

— Мир вам! — поздрави ги Хектор.

— Мир и на теб — отвърнаха в хор те.

Той измина километър и половина по крайбрежния път и спря. Хейзъл се завъртя в седалката си да погледне към двамата мъже отзад.

— Това чакане направо ме подлудява — изтърси тя. — Трябва да знам! Разбрахте ли къде е дъщеря ми, Утман?

— Да, госпожо Банок. Открихме я. Бях отседнал при брат си Али в Багдад. Той е различен от мен. Вярва, че единственият път пред нас е пътят на джихад. Той е муджахидин и симпатизира на „Ал Кайда“. Знае, че не споделям възгледите му, но сме братя и кръвта ни сближава. Никога не би разкрил действията си пред мен, но след като прекарах последните няколко седмици в дома му, се отпусна и престана да бъде така потаен. Обикновено използва мобилен телефон и никога не говори по работа от дома си. Преди няколко дни погрешно остана с впечатление, че съм излязъл с жена му на гости при приятели; бях на горния етаж, когато Али използва стационарния телефон, за да говори с един от съратниците си от „Ал Кайда“. Подслушах разговора по втората слушалка. Обсъждаха залавянето и затварянето на дъщеря ви и единият от тях спомена, че отвличането е дело на клана на шейх хан Типоо Тип.

— Типоо Тип! Същото име като на стюарда, постъпил на „Делфин“. Но кой е този шейх? — настоятелно попита Хейзъл.

— Военен главатар и водач на един от най-силните кланове в Пунтленд — отвърна Утман.

Хектор докосна рамото му.

— За пореден път доказваш, че си безценен, стари приятелю — каза му той.

— Чакай! Има и още — поклати тъжно глава Утман. — Помниш ли мъжете, които застреля в Багдад преди години?

Хектор кимна.

— Тримата джихадисти, които бяха взривили крайпътната бомба — погледна косо Тарик. — Естествено, че двамата с Тарик ги помним.

— Знаеш ли имената им?

— Не — призна Хектор. — Със сигурност са използвали кодови имена. Дори от Военното разузнаване не биха могли да ги идентифицират. Какво си открил, Утман?

— Убитият от теб мъж се е казвал Саладин Гамел Типоо Тип. Бил е син на шейх хан Типоо Тип и баща на Адам Типоо Тип. Шейхът е обявил кръвна вражда с теб.

Хектор го зяпна безмълвно и Утман продължи:

— На борда на платнохода, който унищожихте с Рони Уелс, е имало шестима души. Били са изпратени от шейх хана да отмъстят за първородния му син. Сред загиналите е бил и Гафур Типоо Тип, пети син на шейха. Така кръвното отмъщение станало за двама. После шейхът изпратил трети син, който да те открие и да отмъсти за братята си…

— На име Анвар! — възкликна Хектор. — Господи! Никога няма да го забравя. С последния си дъх ми се подигра с думите: „Името ми е Анвар. Запомни го, Крос, прасе на голямата свиня. Дългът още не е уреден. Кръвната вражда продължава. Ще дойдат други“.

Утман кимна.

— Точно така, Хектор.

— Къде можем да намерим тази твар шейх Типоо? — попита Хектор.

— Знам за него — изведнъж се намеси Тарик. — Твърдината му е в Пунтленд.

— Пунтленд! Все това име — обади се Хейзъл.

— Това е въстаническа провинция в Сомалия. Пунтленд е родината на Тарик — обясни Хектор и се обърна към него. — Точно това чакахме. Какво можеш да ни кажеш за този разбойник?

— Само онова, което знае всеки в Пунтленд — Типоо Тип има крепост в северозападната част на страната на място, известно като Оазиса на чудото. Намира се южно от главния път в провинцията, недалеч от селцето Амеера.

— Познаваш ли района? — настоятелно попита Хектор, но Тарик поклати глава.

Хектор го познаваше много добре и моментално разбра, че лъже или най-малкото се опитва да шикалкави.

— Добре.

Повече потвърждения не му трябваха.

— Ще трябва да научим колкото се може повече за Типоо Тип и крепостта му. Ще ни трябват карти на района. Трябва да се върна в терминала и да наредя на всички да се захванат за работа.

Когато отново се събраха около дългата маса, Хектор ги изгледа един по един, преди да заговори.

— Е, вече знаем къде отиваме. Като изключим Тарик, някой да е чувал за място в Пунтленд на име Оазиса на чудото или за село Амеера? Това са целите ни.

Всички изглеждаха озадачени. Хектор направи знак на Дейв Имбис.

— Дейв, влез в сайта „Гугъл Ърт“, ако обичаш. Тарик ще посочи целите на картата. Искам копия на сателитните снимки на района. Искам да зная разстоянията по въздух. Искам да зная кое е най-близкото летище в Етиопия и разстоянието по земя от него до целта ни.

Млъкна и погледна към Бърни и Нела.

— Вие двамата имате ли някакви идеи? Знаете ли писта, която да върши работа?

— Жига-Жига! — отвърна Нела, избухна в смях и така сръга Бърни в ребрата, че той се преви.

— Летище с подобно име? — повдигна вежда Хектор. — Интересно!

— Нела го кръсти така, не аз — запротестира Бърни и се изправи, като разтриваше ребрата си. — Нямам представа как е истинското му име, може и да си няма. Това е старо изоставено италианско военно летище от Втората световна война. В ужасно състояние е, но един „Херкулес“ не се притеснява особено от груб терен.

— Веднъж се наложи да кацнем аварийно там — обясни все още смеещата се Нела. — Между краката ми пареше страшно и се приземихме, за да може Бърни да потуши пожара. Беше едно от най-добрите му представяния на всички времена. Истински огнеборец, никога няма да го забравя.

Бърни запази сериозната си физиономия въпреки изригналия около масата смях.

— Идеално е разположено, на по-малко от петдесет километра от границата с Пунтленд, но най-сладкото е, че няма никакви представители на властите. Нито полиция, нито имиграционни служби — каза той.

— Сякаш е направено за нас. Покажи на Дейв къде се намира. Нела, мислиш ли, че ще успееш да се сдържиш, когато кацнете отново там? Не искам никакви спонтанни пожари!

Обърна се към Пади:

— Свържи се по радиото с Рони Уелс и му кажи да заеме позиция при Пунтленд и да намери сигурно място за акостиране възможно най-близо до целта. Да се обади, когато стигне там.

Докато даваше разпорежданията си, Хектор през цялото време усещаше потайния поглед на Тарик. Накрая го погледна открито и Тарик кимна едва незабележимо, стана и излезе. Хектор изчака минута, след което се обърна към Пади О’Куин:

— Продължи вместо мен. Няма да се бавя много.

Излезе да търси Тарик и след няколко минути го забеляза зад един от паркираните камиони. Пушеше напук на надписа ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО върху машината. Когато видя приближаващия се Хектор, той стъпка фаса си и тръгна покрай тръбата. Хектор го последва и го откри да клечи до една от помпените станции.

— Говори, любимецо на Пророка — подкани го той и клекна до него.

— Не можех да говоря пред другите — обясни Тарик.

— Дори пред Утман?

Тарик сви рамене.

— Не ти ли се струва странно, че Утман е успял да научи толкова много за Типоо Тип само като е подслушал разговора на брат си? Боя се за сигурността на семейството си, ефенди. Не мога да поемам рискове.

— Има истина в думите ти, Тарик — кимна замислено Хектор. Въпреки дълбоката си привързаност към Утман, той усети червеите на предателството да се гърчат в червата му.

Тарик пое дълбоко дъх.

— Леля ми се омъжи за човек от Амеера, съвсем близо до Оазиса на чудото. Като дете прекарвах там много месеци всяка година. Пасях камилите с братовчедите си. Виждал съм неведнъж крепостта на Типоо Тип, но само отдалеч. Леля ми беше негова прислужница вътре. Но това беше много отдавна и може би тя вече е мъртва.

— Може пък и да не е. Възможно е все още да работи в крепостта. Може би знае къде държат момичето. Може би все още те обича достатъчно, за да ти покаже как да влезем вътре и къде да намерим Кайла.

— Може би — ухили се Тарик и поглади брадата си. — Може би — за всички тези неща.

— Може би ще посетиш леля си и ще разбереш.

— Може би — кимна Тарик.,

— Може би ще заминеш още тази нощ. Ще те пуснем от самолета недалеч от Амеера. Ще ти дам един от сателитните телефони. Ще ми се обадиш веднага щом установиш контакт със семейството си. И това не е може би.

— Както винаги, слушам и изпълнявам, Хектор — кимна Тарик и усмивката му се разтегли още повече.

Хектор го побутна с юмрук в рамото и понечи да се изправи, но Тарик го задържа за ръката.

— Чакай, имам да ти казвам още нещо.

Хектор отново клекна до него.

— Ако измъкнем момичето от крепостта, по петите ни ще тръгнат много мъже. Ще ни преследват с машини с висока проходимост. Ние пък ще бъдем пеша с момичето. Тя сигурно ще бъде болна и слаба след всичко, което са й направили. Може да се наложи да я носим.

— Кажи ми какво предлагаш.

— На север от крепостта има дълбока скалиста клисура, продължаваща сто и десет километра в посока изток-запад. Можем да я прекосим пеша, но дори автомобил с четворна предавка няма да може да ни последва. Ще им се наложи да обиколят петдесет или шейсет километра, за да я преодолеят. След като минем тази уади, това ще ни даде предимство най-малко за два-три часа, ако не и доста повече.

— Заслужаваш да бъдеш награден със сто девици! — с усмивка му каза Хектор.

— И една ми е достатъчна, стига да я бива — отвърна на усмивката му Тарик.

Хектор го остави да клечи в сянката на помпената станция и да си свива поредната цигара.

Когато влезе в ситуационната стая, Дейв се обърна към него.

— Това са сателитните снимки на района от „Гугъл Ърт“, шефе — потупа той пръснатите на масата листове. — Село Амеера е отбелязано, но не мога да намеря нищо за Оазиса на чудото.

— Я да видим.

Хектор изучи снимката с висока резолюция и заби пръст в нея.

— Ето го! — възкликна той.

— Мо'джиза. Чудото. Дай ми координатите, Дейв.

Докато Дейв работеше с компютъра, Хектор продължи да разглежда картата. Вече знаеше къде и какво да търси и незабавно различи клисурата. Взе лупата на Дейв и я разгледа внимателно. Информацията на Тарик като че ли се потвърждаваше — дълбоката уади не се пресичаше от никакви шосета или черни пътища.

Изправи се и отиде при Бърни и Нела, които стояха навън до вратата и пушеха.

— Искам тази нощ да пуснете Тарик колкото се може по-близо до село Амеера — тихо им каза той. — Пращам го да направи разузнаване на района. След като го оставите, продължавате направо за Жига-Жига с Пади и групата му, които също ще бъдат на борда. Разтоварвате ги с камионите и се връщате в Сиди ел Рациг.

Погледна през вратата към Хейзъл, която беше излязла след него от ситуационната стая. Знаеше, че нито е разумно, нито мило да я оставя сама в Сиди ел Рациг, за да се чуди как да си запълни времето.

— Двамата с госпожа Банок ще пътуваме с вас до Амеера и Жига-Жига.

Хейзъл кимна в знак на съгласие и Хектор се обърна отново към Бърни.

— Направете разчет на летателното време за всеки етап от пътуването. Трябва да пристигнем в Жига-Жига, докато има достатъчно светлина за кацане. Не искаме да привличаме нежелано внимание, като кръжим прекалено дълго в района. Мислите ли, че ще намерите веднага пистата?

— Ама че тъп въпрос — отвърна Нела. — Били сме там, ако случайно си забравил.

Тя надяна на носа си очила за четене с крещящи оранжеви пластмасови рамки и двамата с Бърни се наведоха над калкулатора. Само няколко минути по-късно Нела вдигна глава.

— Добре, излитаме оттук точно в осем вечерта. Който не се е качил, остава.