Целувката на гепарда

* * *

— Чуйте кучетата. Надушили са следата и са по петите ни — извика Хектор. — Зареди!

Затворите затракаха. Шест автомата, по трийсет патрона в пълнителя. Можеха да направят почти плътна стена от куршуми. Теренът на сто метра пред тях беше чист. Всичките му хора бяха опитни стрелци. Никое от кучетата нямаше да стигне до тях. Но дори да успееха, щяха да бъдат посрещнати на нож.

— Сложи байонетите! — нареди Хектор хората му закрепиха щиковете под дулата. — Тарик! Запали сигналните ракети за хеликоптера!

Ракетите щяха да горят двайсет минути, а дотогава Ханс със сигурност щеше да пристигне и да открие позицията им. Всеки от хората му имаше по една ракета в раницата. Тарик даде заповед и те ги запалиха и ги разхвърляха около себе си. Хектор със закъснение осъзна, че трябваше да ги предупреди да ги хвърлят назад, а не напред. Сутрешният вятър духаше в лицата им и носеше към тях гъстия пушек, като почти напълно блокираше полезрението им. Преди Хектор да успее да прати някого да изрита ракетите, кучетата се появиха от пушека. Бяха само на петнайсет метра, когато ги различиха. Втурнаха се право към тях с пълна сила. Бяха твърде много, за да ги преброят. Тъмни вълчи форми през дима, жадни за кръв. Тичаха устремно, а пяната от разтворените пасти пръскаше по хълбоците им.

— Огън! — изкрещя Хектор. — Огън!

Стреля три пъти, убивайки по едно животно с всеки куршум. Мъжете от двете му страни стреляха бързо като него. Кучетата квичаха и падаха, но през виещия се пушек прииждаха други. Недалеч от Хектор Тарик отлетя назад, пометен от тежестта на огромна черна хрътка, която се хвърли на гърдите му. Хектор се завъртя и заби целия байонет във врата на звяра, преди да успее да прехапе гърлото на Тарик. Животното зави и се претърколи на гръб, ритайки с крака. В същия миг обаче друго куче се хвърли на гърба на Хектор, извади го от равновесие и го просна на земята. Животното се озова върху него. Автоматът беше безполезен в подобно меле. Хектор го пусна и сграбчи кучето за гърлото с лявата си ръка, а с дясната посегна за ножа в канията. Преди да успее да го извади, две други хрътки се озоваха отгоре му, като ръмжаха и се мъчеха да забият зъби в него. Една успя да захапе рамото на бронираната му жилетка, запъна предните си крака и го задържа прикован по гръб. Третото куче захапа дясната му ръка в лакътя и тръсна силно глава. Първото животно още беше върху него, зейналата му паст бе само на сантиметри от очите му, пръскайки слюнка и вонящ дъх в лицето на Хектор. Мяташе се с такава сила в хватката му, че той вече не можеше да го задържи.

Пистолетът изтрещя само на педя от ухото му и гърмежът едва не го оглуши. Кучето върху него се отпусна и падна, от раната на главата му пръсна кръв. Последваха още два бързи изстрела и другите кучета също отлетяха настрана. Хектор седна, избърса с ръкав животинската кръв от очите си и я изплю от устата си. Зрението му се проясни и той остана втрещен, когато видя Кайла. Беше изпълзяла от скривалището си под скалата и сега бе приклекнала до него, хванала професионално пистолета с двете си ръце и го движеше наляво-надясно, подбирайки следващата си мишена.

— Красавица! — изпъшка той. — Проклета малка красавица. Одрала си кожата на майка си, дума да няма!

Грабна автомата и скочи на крака, но схватката със зверовете беше почти приключила. Земята беше покрита с кучешки трупове и хората му довършваха ранените животни, които още се влачеха наоколо, скимтейки от болка и ужас. Погледна към хоризонта и видя на по-малко от километър големия руски МИ-26 да прелита над хребета и да се насочва към тях.

— Ето го и Ханс.

Разсмя се с цяло гърло.

— Всичко приключи. Пържола и бутилка „Ришебур“ за вечеря в Сиди ел Рациг.

Издърпа Кайла на крака и я прегърна бащински през раменете. Двамата се загледаха как голямата машина се носи към тях. От време на време тя изчезваше зад димния облак от ракетите, но всеки път, когато вятърът го отвяваше, хеликоптерът беше по-близо и двигателят му ревеше по-мощно. Накрая той увисна само на петнайсет метра над земята и видяха Ханс да се взира зад стъклото към тях. Той се ухили и отдаде чест, после завъртя машината странично към тях. Вратата на фюзелажа се отвори и се появиха две фигури. Едната беше на бордовия инженер. Хектор зяпна към другата.

— Побъркана жена! — прошепна той. Беше й наредил да се върне в Сиди ел Рациг след пътуването до Жига-Жига, но още тогава трябваше да си даде сметка, че Хейзъл Банок не я бива много в изпълняването на заповеди. В даването — да, но само дотам.

— Мамо! Мамо! — изписка Кайла, заподскача и заразмахва пистолета над главата си. Хейзъл замаха също така енергично. Ханс спусна хеликоптера и в мига, в който колесниците докоснаха земята, Хейзъл скочи, приземи се плавно и се втурна към дъщеря си. Кайла се освободи от прегръдката на Хектор и се запрепъва несигурно към майка си.

— Ето на това му викам чудна картинка! — с усмивка каза той, докато гледаше как двете се хвърлят в обятията си, пищейки и плачейки от радост. Усети как собствените му очи се насълзяват и поклати глава. — Разциврил си се като бебе. Почваш да се размекваш, Крос.

Хейзъл го погледна над рамото на дъщеря си, докато я прегръщаше. Сълзите се стичаха по бузите й и капеха от брадичката. Не се опита да ги избърше. Не беше нужно да казва каквото и да било, погледът й бе повече от красноречив.

— И аз те обичам, Хейзъл Банок! — извика той на целия свят.

Заповяда на ума си да се връща на работа и махна на Далия и мъжете от отделението да се качват в хеликоптера. Те скочиха на крака и се втурнаха на група през откритото.

— Хейзъл! Качвай Кайла на борда.

Тръгна към двете жени. Хейзъл го чу, хвана Кайла за китката и я помъкна към хеликоптера. В този миг се разнесе друг глас и тонът му разсече бурната радост на Хектор като удар със сабя.

— На ръба на клисурата, Хектор! — беше Тарик. Сочеше някъде зад хеликоптера и погледът на Хектор се насочи в тази посока. Там имаше човек и макар да бе на почти двеста метра и от ръба да се подаваше само главата му, Хектор го разпозна моментално.

— Утман Уадах!

Шокът го вцепени. Тарик не беше в позиция да стреля по бившия си другар. Мъжете от отделението и двете тичащи жени му пречеха. Единствено Хекгор бе в състояние да се справи с предателя, но остана парализиран за няколко жизненоважни части от секундата. Ако човекът беше друг, а не Утман, ако моментът беше друг, реакцията му щеше да е светкавична, но Хейзъл и Кайла бяха погълнали цялото му внимание. Накрая се задейства, но движенията му бяха мудни, все едно се мъчеше да плува в басейн с мед. Гледаше как Утман изскача от клисурата, изтичва три крачки напред и се отпуска на коляно. Видя го да вдига дълга метална тръба и да я опира на рамото си.

— РПГ!

Дори от това разстояние Хектор моментално позна оръжието. Реактивен гранатомет, любимото оръжие на метежниците, можеше да пробие бронята на танк като евтин кондом. Утман се прицели спокойно в хеликоптера.

Хектор вече беше вдигнал автомата си „Берета“. Подсъзнателно отбеляза, че Утман все още носи бронираната си жилетка. Беше специална поръчка, от най-добрите, направена от кевлар с керамични плочки. От това разстояние лекият 5,56 мм натовски куршум беше абсолютно безсилен срещу подобна броня. Първоначално създаден за стрелба по катерици и прерийни кучета, а не по хора, куршумът вероятно щеше да отскочи, без да достигне до тялото, но силата му щеше да е достатъчна да събори Утман. Хектор стреля и знаеше, че изстрелът му е бил точен. Миг преди това обаче Утман стреля с гранатомета.

Хектор видя как задната част на тръбата избълва огън и димната следа на снаряда се понесе към хеликоптера. Преди той да достигне целта си, куршумът на Хектор се пръсна в предния панел на жилетката и Утман беше тръшнат с брутална сила на каменистата земя. Предателят още беше във въздуха, когато снарядът улучи носа на хеликоптера и експлодира. Хектор се олюля от взривната вълна, но се задържа на крака. Намиращите се недалеч от голямата машина Хейзъл и Кайла бяха съборени на земята. Далия и мъжете с нея бяха още по-близо. Те също изпопадаха и Хектор знаеше, че някои са сериозно ранени или дори убити. Бордовият инженер на вратата беше разкъсан на парчета. Хектор видя откъснатата му глава и една ръка да летят високо във въздуха.

Носът и предната част на фюзелажа бяха унищожени. Кабината и стъклата бяха изчезнали, оставяйки голяма зееща дупка, от тялото на Ханс Латеган не бе останало нищо, което да може да се разпознае. Снарядът се беше взривил буквално в него. Изгубила контрол, гигантската машина се килна настрани, въртящите се ротори захапаха твърдата земя и се заизвиваха във фантастични форми, преди двигателите да се задавят. Над остатъците увисна тежък облак от прах и пушек.

За момент настъпи пълна тишина. После Тарик изкрещя:

— Утман е станал. Застреляй го, Хектор. В името на Аллах, застреляй го!

Междувременно видимостта на Хектор беше частично закрита от пушека и прахта, но той стреля по неясната фигура, която се препъваше назад към ръба на клисурата. Не беше сигурен дали е улучил, или Утман просто е паднал от ръба. Тарик се втурна след него.

— Върни се, Тарик! — викна му Хектор. — Остави го. Хората му сигурно го следват по петите. Трябва да се махаме оттук. Погрижи се за другите. Виж как е Далия.

Тарик се върна, а Хектор изтича към мястото, където лежаха Хейзъл и Кайла. Беше обезумял от страх и загриженост и за двете. Бяха попаднали в зоната на поражението и бе напълно възможно да са били улучени от някой шрапнел от снаряда или от летящи метални отломки от фюзелажа. Отпусна се на колене до тях. Хейзъл беше върху Кайла и я прикриваше с тялото си. Уплашен, че ще види кръв по тях, Хектор се пресегна и докосна ръката й. Тя обърна глава и го погледна със замаяно изражение, после бързо се надигна и го прегърна с двете си ръце.

— Хектор!

Целуна го в устата и после двамата насочиха цялото си внимание към Кайла. Вдигнаха я заедно на крака.

— Ранена ли си, мила? — с тревога попита Хейзъл.

— Не, мамо. Не се безпокой за мен, нищо ми няма.

— Чудесна новина, защото трябва веднага да се махаме — каза Хектор. — Хейзъл, щерка ти е слаба като новородено, но огнена като сос „Табаско“. Просто не се отказва. Ще пратя някой да ти помага да я държите на крака.

Изтича там, където се бяха събрали Далия и останалите. Някои бяха улучени от летящи парчета от експлозията, но макар да имаха драскотини и синини, всички бяха в състояние да се движат. Далия изглеждаше невредима.

— Момичето се нуждае от помощта ти — каза й Хектор и тя забърза към Хейзъл и Кайла. Хектор се обърна към хората си. — Вземайте нещата, тръгваме още сега.

— В каква посока, Хектор? — попита Тарик.

— Обратно през клисурата.

Всички го зяпнаха изумено и той побърза да обясни:

— Ако продължим на изток, ще намерим само пустиня и още проклета пустиня. След като изгубиха кучетата си, враговете няма да знаят със сигурност накъде сме тръгнали, но най-вероятно ще решат, че сме се насочили на изток към брега.

Обърна се и посочи натам, откъдето бяха дошли.

— Главната магистрала север-юг минава недалеч от Оазиса на чудото и крепостта. Нали така, Тарик?

— Така е, минава на около петнайсет километра западно от крепостта. И движението е доста натоварено — потвърди Тарик.

— Ако успеем да се доберем дотам, ще конфискуваме първия камион, който ни попадне.

Хората му незабавно се съживиха. Свалянето на хеликоптера ги беше изпълнило с отчаяние, но Хектор им предлагаше план, а с него — и искрица надежда. Минути по-късно всички бяха готови за тръгване.

Образуваха странен малък керван — трите жени на различна възраст и с различен цвят на кожата и шестима мъже в разкъсано и окървавено камуфлажно облекло. Всички бяха покрити с прах и мръсотия. Хектор водеше, а Тарик пазеше тила, като двама от бойците му помагаха да заличава следите на колоната. Кайла беше в центъра, подкрепяна от майка си от едната страна и от Далия от другата. Прехвърлиха се през ръба на клисурата и започнаха дългото спускане към дъното. Когато взеха да катерят отсрещната стена, повечето бяха на ръба на изтощението и темпото им се забавяше неумолимо. Хектор се движеше напред-назад по колоната и ги насърчаваше, мъчеше се да ги накара да се размърдат с фалшиви уверения и дебелашки хумор, който Хейзъл и Кайла нямаха удоволствието да разбират. Ранените от експлозията вече страдаха силно, а краката на Кайла отново започнаха да се подгъват под нея. Хектор я пренесе на гръб през последния стръмен участък до ръба на клисурата. Когато групата се изкачи, всички се проснаха под оскъдната сянка, която можаха да намерят, запъхтени като кучета. Запасите им с вода бяха почти изчерпани.

Хектор седна с Хейзъл и Кайла и ги накара да споделят последните няколко глътки, останали в бутилката му. Даде на момичето още антибиотик. Беше сигурен, че лекарството й действа добре. Цветът се беше върнал донякъде на лицето й и духът й бе по-силен. Той докосна челото й и реши, че температурата й е почти нормална.

— Покажи ми езика си! — нареди той.

— С най-голямо удоволствие.

Опитваше се да бъде наперена и му се изплези максимално. Белият налеп по езика изчезваше. Хектор се наведе напред и подуши дъха й. Вече не вонеше на инфекция.

— Прибери го, че хората ще се препънат в него — каза й той. Кайла се опъна по гръб и затвори очи. Хейзъл въздъхна и се облегна на рамото му. Той погали леко влажната й от пот коса и я дръпна назад от очите й, докато мърмореше някакви окуражаващи и нежни безсмислици.

Двамата бяха така погълнати един от друг, че не забелязаха как Кайла ги наблюдава изпод клепачите си. Накрая тя отвори широко очи и попита:

— Е, мамо, значи сме размислили за уволняването на Хек, а?

Хейзъл се сепна за момент, после седна изправена и цялата се изчерви, без да поглежда към Хектор. Той я наблюдаваше втренчено.

„Господи, обичам да я виждам така“ — помисли си.

— Всичко е наред, мамо. Вече се чудех как точно да ви сватосам. Май не е било нужно да се тревожа толкова.

— Добре, дами, на крак! Време е да продължим.

Хектор даде възможност на Хейзъл да се вземе в ръце и се изправи. Погледна напред. В светлината на утрото пустинята тънеше в сурово великолепие. Нямаше ни най-малка следа от зелено, но песъчинките проблясваха като диаманти, когато слънчевите лъчи се отразяваха от силиция; скалистите хълмчета стърчаха величествено като скулптури на Роден. Хектор усещаше надигащата се жега. Беше дал последната си вода на жените. Устата му бе пресъхнала и когато докосна устните си, те бяха груби като шкурка. Беше прекарал много години от живота си на пустинни места, така че докато ги водеше напред, се оглеждаше за признаци за вода толкова зорко, колкото и за спотаени врагове. Не след дълго всички започнаха да се измъчват, когато обезводняването започна да изяжда последните им сили. Наложи се отново да им даде почивка. Беше намерил две парченца кварц и ги подаде на Хейзъл и Кайла.

— Смучете ги! — заръча им той. — Така устата ви няма да изсъхне напълно. Дишайте през носа и говорете само ако е необходимо. Трябва да запазите телесната си течност.

Погледна към хората си. Един се беше свил с болезнено изражение и се бореше със схващане в крака. Другите нямаха вид, че могат да се представят добре в бой. Малък облак премина през ослепителното слънце и донесе моментално, макар и временно облекчение. Хектор погледна нагоре и видя черни птици на фона на сивия облак. Бяха едри, пет на брой, пляскаха бързо с криле. Той стана и заслони очите си. Двете жени го наблюдаваха.

— Какво видя? — попита Кайла.

— Columba guinea, както би казал някой орнитолог — отвърна той. — Но за теб и мен това са обикновени скални гълъби.

— О! — не се опита да скрие разочарованието си Кайла. — Не мога да ти опиша колко съм развълнувана, Хек.

Ятото гълъби започна да се спуска и докато кръжаха на ниското, слънчевата светлина ги оцветяваше в красиви оттенъци на синьото, с тъмночервени шии и бели кръгове около очите.

— Когато се събират по такъв начин по това време на деня, значи търсят вода.

— Вода? — в един глас повториха жените.

— А когато се спускат по този начин, значи са я намерили — продължи той. — И това ли е толкова безинтересно, Кай?

— Понякога ме караш да се чувствам като бавноразвиваща се — разкаяно рече тя.

— Спокойно, Кай, само от време на време се държиш като такава. На крак, дами, време е да се поогледаме.

Беше запомнил мястото, където се бяха спуснали птиците, беше на около четиристотин метра напред. Когато приближиха, геологичните особености на терена станаха по-ясни. Пътят им минаваше през друга, по-малка клисура, разклонение на основната, която пресичаше няколко пласта скални породи. Ивицата водоносен варовик личеше ясно, покрита от ярки оранжеви шисти. Внезапно гълъбите запляскаха с криле и излетяха от клисурата. Птиците се бяха скрили в една хоризонтална цепнатина, образувана от ерозията на по-мекия варовик под твърдата кора.

— Джакпот! — извика с усмивка Хектор и ги поведе към подножието на стената.

Докато останалите се отпуснаха с благодарност в сянката, той се закатери, докато не стигна цепнатината. Надникна в тъмния отвор и надуши вода. Цепнатината беше широка колкото да изпълзи в нея по корем и на лакти. Водата се беше събрала на плитка локва в дъното на малката пещера. Хектор загреба шепа и я опита.

— Лайно! — каза той. — В буквалния смисъл! Гълъбови лайна! Но онова, което не те убива, те прави по-тлъст.

Извика на Тарик да донесе бутилките. Прецеди водата през ризата си и въпреки ужасния вкус, всички пиха жадно и Хектор напълни бутилките отново. Накрая всички утолиха жаждата си и той напълни бутилките за трети път. Когато слезе, огледа малката група. Промяната беше почти магическа. Мъжете се усмихваха и тихо бърбореха. Хейзъл седеше зад дъщеря си, тананикаше тихо, решеше и сплиташе косата й.

— Жени — с усмивка поклати глава Хектор. — Откъде е успяла да намери гребен?

И извика на висок глас:

— Не се разполагай прекалено удобно, народе, време е за тръгване.

Отново се наредиха в колона и се изкачиха от дерето. Хектор се придържаше, доколкото може, към високите части и вървеше на запад, като внимателно оглеждаше терена. Час по-късно имаше основателна причина да бъде доволен от бдителността си. На около три километра на юг забеляза малко облаче прах, издигащо се в горящото небе. Спря хората си и приклекна да разгледа прахта за няколко минути. Движеше се бавно към тях и на него му се прииска да беше взел бинокъл — беше го оставил, тъй като искаше теглото на раницата да бъде минимално. След кратко наблюдение стана ясно, че прахта се вдига от някакво бавнодвижещо се превозно средство.

— Каквото и да е, ще ми свърши чудесна работа.

Стана и извика Тарик. Бързо даде заповед двама от хората му да останат с жените, докато той и останалите изтичат да пресрещнат идващата кола. Скоро стана ясно, че тя се движи по песъчливото, пресъхнало корито на река, минаващо през плитка долина, където теренът не беше толкова пресечен и разбит. Когато стигна едно място, където бреговете бяха по-ниски, Хектор зърна машината за първи път. Незабавно я разпозна като високопроходим камион „Мерцедес“. Предното стъкло на камиона беше свалено, а зад шофьора на издигната седалка седяха трима мъже. Всички бяха въоръжени и носеха традиционни туники и тюрбани. Хектор изчака камиона да се скрие отново зад бреговете на пресъхналата река.

— След мен!

Скочи на крака и се втурна с хората си надолу, след което залегнаха на самия бряг малко пред камиона. Мерцедесът се появи на завоя на около двеста метра. Хектор го изчака почти да се изравни с тях, после двамата с Тарик скочиха в речното корито и му препречиха пътя с насочени напред автомати.

— Не докосвайте оръжията или ще бъдете убити! — извика Хектор на арабски. — Изключете двигателя.

Шофьорът и двама от мъжете отзад побързаха да се подчинят на заповедта, но третият, който седеше най-отзад, се изправи на крака. Беше много висок, но и много стар. Лицето му бе невъзможно набръчкано, дългата му бяла брада беше къносана. В лявата си ръка държеше автомат АК-47. Мъжът изгледа Хектор с дивия хипнотичен поглед на библейски пророк и вдигна десница, за да го посочи с изкривен като нокът артритен пръст.

— Ти си убиецът на тримата ми синове. Ти си Крос, противната невярна свиня, на която обявих кръвна вражда. Проклинам те с цялата мощ на Аллах. Нека никога не познаеш мир, дори след като те поразя.

— Това е шейх Типоо Тип — предупредително извика Тарик.

Хектор се прицели в гърдите на шейха.

— Хвърли този автомат! — рязко извика той. — Слизай от камиона, старче! Не ме принуждавай да те убивам.

Шейхът сякаш бе глух. Без да откъсва поглед от Хектор, той започна да вдига калашника. Изкривените му ръце трепереха от силата на омразата му.

— Не прави това! — предупреди го Хектор, но шейхът не обърна внимание на заплахата от насоченото към гърдите му оръжие. Старецът опря приклада на автомата на рамото си и се прицели над играещата цев.

— Господи, прости ми! — прошепна Хектор и го застреля право в гърдите. Типоо Тип изпусна автомата, но успя да се задържи за облегалката на седалката и остана на крака.

— Проклинам теб и всичките ти потомци. Проклинам те с пламъците на Ада, с ноктите и зъбите на черните ангели…

Преди Хектор да успее да се намеси, Тарик стреля още веднъж, този път в главата на стареца. Шейхът отлетя назад от камиона и падна върху пясъка на речното корито. Двамата му телохранители изреваха от ярост и грабнаха оръжията си, но преди да успеят да дръпнат спусъка, Хектор изстреля по три куршума във всеки от тях. Телохранителите отлетяха от местата си. Тарик стреля по шофьора зад волана, докато онзи вадеше пистолета си, и го уби на място. След това отиде при камиона и свали шофьора от седалката на земята. Застана над телата и ги довърши с един последен изстрел от упор. Когато тръгна към трупа на шейха, Хектор го спря.

— Не, Тарик! Достатъчно. Остави стария кучи син да се търкаля в прахта.

Тарик го изгледа с лека изненада; Хектор сам не можеше да разбере реакцията си — може би с изключение на това, че човекът бе стар. Знаеше, че Типоо Тип е зъл и чудовищен изрод, но беше стар. Смъртта му бе неизбежна, но въпреки това в устата на Хектор остана горчилка. Слава Богу, че Хейзъл не беше тук да го види.

Отиде до камиона и се настани на мястото на шофьора. Завъртя ключа и двигателят изрева и се закашля.

— Харесва ми този звук.

Хектор провери резервоара. Беше пълен малко над три четвърти, но той забеляза и допълнителните резервоари от двете страни на машината.

— По триста и осемдесет литра единия — със задоволство прецени той. — Можем да изминем хиляда и петстотин километра, ако не и повече.

Зад предните седалки имаше и туба с питейна вода и той я почука. Беше пълна, но един от куршумите я беше пробил и водата се изливаше от дупката. Хектор откъсна парче плат от кърпата си за глава и я запуши. Кимна на хората си и докато те се качваха в машината, той прерови сандъчето между седалките. Извади подробна карта на района, на която бяха отбелязани всички пътища и села. Това бе сериозна награда, но най-добрата придобивка се оказа мощният бинокъл „Никон“, прибран на сигурно в зеления си калъф.

— Чувствам се като дете на Коледа! — изрева радостно той. Провеси бинокъла на врата си, провери дали всички са се качили и потегли към мястото между скалите, където ги чакаха останалите от групата с готови за стрелба оръжия. Хейзъл го разпозна и изтича надолу да посрещне камиона.

— Добре ли сте? Чухме стрелба.

— Както виждаш, стреляхме ние. А сега можем да продължим с всички удобства. Хейзъл, качвай се отпред до мен.

Посочи с палец назад.

— Кай, искам те в каросерията. Дръж си главата ниско, може да си имаме гости.

Кайла прекрачи страничния капак на каросерията и спря с отвратена физиономия.

— Ох, гадост! Тук всичко е в кръв. Няма да остана на това място. Искам да седя отпред до майка си.

— Кайла Банок, престани да ми се правиш на примадона. Дръж се прилично и изпълнявай. Веднага си замъквай постамента в каросерията!

— Но аз не…

— Виж какво, момиченце. Хората кървят и умират заради теб. Оттук нататък ще правиш онова, което ти се каже.

— Не съм сторила нищо лошо… — отново започна тя.

— О, напротив. Поканила си на яхтата на майка си Роже Марсел Моро, известен също като Адам Типоо Тип.

— Откъде знаеш? — облещи се насреща му тя.

— Ако не можеш да се сетиш, наистина трябва да си бавноразвиваща се. А сега се качвай в проклетия камион!

Без нито дума повече Кайла се качи в каросерията и се настани до Далия.

Хектор пусна ръчната спирачка и потеглиха. До него Хейзъл седеше абсолютно неподвижна и мълчалива. Хектор не искаше да я поглежда, но усещаше гнева й. Знаеше много добре как трепери за Кайла. Той даде газ и отново се спусна в речното корито. Песъчливото дъно го затрудняваше, но се придвижваха по-бързо и по-гладко, отколкото по неравния каменист терен на пустинята. Минаха само няколко минути, когато той неочаквано усети ръка на бедрото си и се сепна. Хвърли поглед към Хейзъл. Очите й искряха. Тя се наведе към него и устните й се озоваха на сантиметър от ухото му.

— Имаш чуден подход към децата, нали, Хектор Крос? — прошепна тя и леко целуна четинестата му буза. — Не можеш да си представиш колко пъти ми се е искало да постъпя точно по този начин. Когато мадмоазел Кайла започне да се цупи, може да бъде абсолютна малка кучка.

Признанието го изуми. Той покри ръката върху крака си с грамадната си лапа и я стисна леко.

— Предполагам това е признак, че силите й се връщат. Но разбирам затруднението ти, Хейзъл. Кай отдавна не е имала баща и ти смяташ, че не можеш да бъдеш твърде строга с нея.

Сега беше неин ред да се сепне от проницателността му, но тя бързо се взе в ръце.

— Имам наум човек, който може да поеме ролята на родител — тихо рече тя.

— Щастливец — ухили се той и продължи да кара.

След около час излязоха от речното корито и изкачиха един хребет. Хектор удари спирачки и изключи двигателя.

— Сега какво? — тревожно попита Хейзъл.

— Искам да звънна по сателитния. Тук би трябвало да имаме добър обхват.

Слезе от камиона, разгъна картата върху предния капак и включи телефона.

— Сипи на всеки по канче вода — каза той на Тарик.

— Нека да слязат да се поразтъпчат и да полеят розите.

Разпъна антената и кимна на Хейзъл.

— Обхватът е добър! Явно сателитът е точно над главите ни.

— На кого се обаждаш?

— На Рони Уелс.

Набра номера и след няколко позвънявания Рони отговори.

— Къде си? — веднага го попита Хектор.

— Хвърлил съм котва в малко заливче на скалист остров на около осем километра от брега…

Рони му даде координатите и Хектор ги намери на картата.

— Добре, видях къде се намира. Стой там, докато не ти се обадя отново. Ханс Латеган не успя. Хеликоптерът е свален. Бягаме, но се сдобихме с транспорт. В зависимост от това какво ни чака по пътя, би трябвало да стигнем до брега за около осем часа или повече.

— Успех, Хек! Ще те чакам.

Двамата затвориха.

— Защо не се срещнем с Пади и конвоя му, вместо да продължаваме към катера? — попита Хейзъл.

— Добър въпрос — кимна Хектор. — Но така прецених. До етиопската граница, където ни чака Пади О’Куин, има сто и петдесет километра повече, отколкото до брега и Рони.

— Но пътищата няма ли да са по-добри? Ако тръгнем на изток към морето, ще пътуваме през пустинята.

— Точно така — съгласи се той, докато набираше друг номер. — Страната във вътрешността е много по-плодородна и гъсто населена и в момента сигурно е гнездо на оси, пълна с хора на Типоо Тип. Със сигурност на всеки кръстопът има блокада. Обаждам се на Пади да му кажа какво сме решили. Той ще бъде последният ни шанс, ако не успеем да стигнем до Рони.

Пади вдигна почти моментално.

— Къде си? — попита го Хектор.

— Седя на един планински връх на етиопската граница и се наслаждавам на гледката към живописния сомалийски пейзаж. Ти къде си, по дяволите?

— Намираме се на трийсетина километра източно от оазиса. Утман Уадах се оказа предател. От противниковия лагер е.

— Майка му стара! Утман предател? Не мога да повярвам.

— Предупредил ги е. Очакваха ни. Самият Утман улучи хеликоптера на Ханс Латеган с гранатомет. Ханс е мъртъв, машината стана на старо желязо. Успях да конфискувам превозно средство и бягаме към брега да се срещнем с Рони.

Пади тихо подсвирна.

— Уби ли черния кучи син Утман?

— Стрелях по него, но носеше бронежилетката си. Улучих го, но не ми се вярва да е мъртъв. Бронята сигурно е спряла куршума.

— Много жалко! — изръмжа Пади. — Знаех си, че нещо не е наред. Оттук виждам, че всеки път от твоята страна на границата е пълен с коли. В момента наблюдавам през бинокъла един камион. В каросерията му има най-малко двайсет души. Всички са тежковъоръжени.

— Добре, Пади. Остани на място и чакай следващото ми обаждане. Ако не успеем да стигнем до Рони, може да се принудим да тръгнем към теб. Бъди готов да пресечеш границата и да ни посрещнеш.

Хектор прекъсна връзката и погледна към Хейзъл.

— Чу ли какво каза той?

Тя кимна.

— Прав беше. Той остава като последна възможност. Но наистина ли ще са ни нужни осем часа, за да стигнем крайбрежието?

— Ако сме късметлии — отвърна той и видя как погледът й се измества. Огледа се и видя, че Кайла тихомълком е застанала зад него.

— Искам да ти се извиня, Хек — смирено рече тя. — Понякога ме хващат лудите и просто не мога да се сдържа. Можем ли отново да бъдем приятели?

Тя протегна ръка и той я взе.

— Никога не сме преставали да бъдем приятели, Кай. И се надявам да си остане така. Но ти дължиш повече извинение на майка си, отколкото на мен.

Кайла се обърна към Хейзъл.

— Много съжалявам, мамо. Хектор беше прав. Аз поканих Роже на борда на „Делфин“ и подкупих Джорджи Порджи да му намери работа.

Хейзъл трепна. До този момент се беше опитвала да не вярва, но сега трябваше да погледне фактите. Детето й вече не беше дете. После си напомни, че дъщеря й е на деветнайсет, доста по-голяма от самата нея, когато стана жена в онази паметна нощ на задната седалка на стария си форд. Окопити се и протегна ръце към Кайла.

— Всички правим грешки, миличка. Номерът е никога да не ги повтаряме.

Кайла погледна отново към Хектор.

— Какъв е онзи постамент, който все ми казваш да мъкна нанякъде?

— Това е изтънчен евфемизъм за задника ти — обясни Хейзъл и Кайла се изкиска.

— А, добре тогава! Приемам. Постамент звучи добре. Много по-добре от другата дума.