Целувката на гепарда

* * *

— Хектор! Има раздвижване — тихо прозвуча гласът на Хейзъл в ухото му. — Камал напусна мостика. Сирил Стамфорд се намира под охраната на четирима души. Вързаха ръцете му за китките и лактите и го принудиха да седне на пода. Камал слезе на второто ниво. Хората му завързаха Винсънт и го изведоха от каютата. Сега всички са се събрали пред вратата на апартамента. Почва се! Разбиха вратата и се изсипват вътре. Настя стои в средата на помещението. Не прави никакъв опит да се защити. Връзват ръцете й отзад в лактите и китките. А сега я държат и оковават с къса верига глезените й. Адски ги е страх от хубавите й крачета. С тази верига Настя едва ли ще може да ходи. Господи! Слагат примка на шията й. Камал няма никакво намерение да рискува с нея. Шестима от главорезите му я измъкват навън от апартамента. Двама държат въжето. Камал още не я е приближил на по-малко от десет крачки. Като че ли я водят заедно с Винсънт към асансьора. Настя се държи много покорно…

— Хектор! — прекъсна я Пади. — Чувам ги през люка. Камал е на няколко стъпки от позицията ми. Чувам ясно гласа му. Мога да се намеся и с един удар да изкарам него и хората му от играта.

— Не, Пади! Повтарям, не! Трябва да изчакаме пристигането на Адам, преди да продължим. Потвърди заповедта!

— Получена и разбрана!

Гласът на Пади звучеше измъчено. „Горкият стар кучи син — помисли си Хектор. — Неговото момиче е в ръцете им, а той е безпомощен“. Искрено му съчувстваше и споделяше болката му.

— Хектор, спускат се с асансьора — намеси се Хейзъл.

— Оставиха второто ниво празно. Стигнаха до нивото на товарната палуба. Хората на Камал изкарват пленниците навън.

— Пади! Слизай при екипа на Тарик на нивото под теб — нареди Хектор.

— Слушам! — уставно отвърна Пади. „Наистина ми е бесен“ — с мрачна усмивка си помисли Хектор. Изведнъж Хейзъл едва не спука тъпанчето му. Гласът й бе станал писклив от вълнение.

— Хектор, от брега приближава хеликоптер. Прилича на същата машина, която ни обиколи, преди Камал да завладее кораба.

— Хейзъл, описвай в движение — нареди Хектор. — Можеш ли да видиш кой е в кабината?

— Не! Слънцето се отразява от стъклата направо в обектива. Всички пирати в лодките обаче са насочили цялото си внимание към хеликоптера. Развяват знамена и врещят като стадо песоглавци по време на гощавка. Четиримата, които Камал остави на мостика да пазят Сирил, са се стълпили на крилото да гледат и да се включат във врявата и стрелбата!

Хейзъл си пое дъх и продължи бързо:

— Момент, хеликоптерът зави. Вече виждам кабината. Двама мъже на предните седалки. Пилотът и един пътник. Пътникът на дясната седалка носи бял тюрбан и златен обръч на главата. Кълна се, това е Адам!

— Да благодарим за това — с облекчение рече Хектор. — А сега всички да слушат. Аз ще овладея мостика. Щом пиратите там гледат в друга посока, ще успея да се справя с тях без никакъв шум. От мостика ще имам възможност за по-добра преценка. Пади, Тарик, стойте на позициите си в тунела на нивото на палубата и бъдете готови за действие. Дейв, ти също бъди в готовност. Много скоро оръдията ще ни потрябват.

Всички потвърдиха и Хектор стъпи на тесния перваз под люка. Там имаше място за още трима, а другите трима чакаха на скобите точно под тях. Хектор извади бойния си нож, вдигна палци към хората си и потупа по рамото онзи с чука до него. Той замахна и с един-единствен удар щифтът отлетя и стоманеният люк рязко се отвори. Хектор бързо ги поведе по мостика. Четиримата пирати бяха на групичка в другия край. Цялото им внимание беше насочено към хеликоптера и подобно на другарите си в лодките, те крещяха, дюдюкаха и стреляха във въздуха. Бяха така погълнати от веселбата, че дори не чуха отварянето на люка. Хектор се намираше в средата на мостика, когато един от пиратите погледна през рамо. Той зяпна изумено. Преди да успее да се окопити, Хектор го съсече отстрани по главата с ножа си. Онзи рухна на палубата и остана да лежи, без дори да трепне. Хектор го прескочи и стовари дръжката на ножа върху главата на сомалиеца, подпрял се на парапета до него. Той рухна върху първата жертва. Тежката дръжка остави на тила му вдлъбнатина с формата и размера на чашка за яйце. Братята Макдъф, които следваха Хектор, се справиха с другите двама пирати, но малко оплескаха работата. Единият рухна на пода, като риташе в разпълзяващата се локва от собствената му кръв. Последният се помъчи да се добере към стълбата, водеща на долното ниво. Кръв бликаше от прободната рана в гърба му и той пищеше диво на арабски: „Внимавайте! Неверниците са тук!“.

Пиратът щеше да стигне до долното ниво, преди да успеят да го спипат. Хектор извади 9-милиметровия си пистолет от кобура. Оръжието бе като продължение на тялото му и стреляше точно там, накъдето гледаше. Почти не осъзна дърпането на спусъка, но попадението беше перфектно. Главата на пирата рязко отлетя и цялото му тяло сякаш се стопи като шоколад в микровълнова печка. Той се свлече по стъпалата и спря на първата площадка. От нахлуването до изстрела на Хектор бяха изминали не повече от пет секунди.

— Мислиш ли, че са чули изстрела? — попита жилавият дребен шотландец до Хектор, бършейки окървавения си нож в крачола на панталона.

— Не ми се вярва, Бинго — поклати глава Хектор. — Не и при всички тези момчета навън, които изпразват автоматите си.

Погледна пирата, който още скимтеше и се влачеше по корем по мостика.

— Кажи на брат ти да приключи започнатата работа. После можете да освободите капитан Стамфорд и екипажа му.

Джако се наведе над ранения, сграбчи го за брадата и дръпна главата му назад, за да оголи гърлото. Хектор се извърна и тръгна към крилото на мостика. Зад себе си чу как арабинът гъргори и се дави, след като Джако преряза гръкляна му.

Спря доста далеч от прозорците и затърси хеликоптера в небето. Откри го да лети много бавно и ниско над носа на танкера, после увисна и започна внимателно да се спуска. Хектор гледаше как машината докосва леко стоманената палуба.

Вратата на кабината се отвори и навън излезе поразителна фигура. Беше висок мъж с блестяща бяла роба и тюрбан. Имаше гъста черна къдрава брада. Шкембето леко изпъкваше под дрехата. В лявата си ръка носеше малко черно кожено куфарче. Мъжът вдигна другата си ръка в благославящ жест, докато вървеше към Камал и хората му. Всички паднаха на колене, принуждавайки двамата пленници да направят същото.

— Привет на теб, велики господарю! — извика Камал. — Доблестен воин, син на могъщи воини!

Горе на мостика, високо над събралите се пирати, Хектор приближи микрофона на сантиметър от устните си.

— Пади, къде си?

— Заедно с Тарик при първи люк, готови за действие?

— Хеликоптерът кацна. Адам слезе от него. Камал е на палубата да го посрещне. Настя и Винсънт също са там. Камал ще ги представи на Адам. Всички са неподготвени. Сега е моментът да се действа, преди да са разбрали, че Настя и Винсънт са подставени лица. Давай, Пади! Давай! Давай!

— Разбрано! — гласът на Пади звънтеше от яростно веселие. — Почваме!

Хектор провери за последно положението на палубата. Долу почти всичко си беше както преди, само дето пилотът на хеликоптера също бе слязъл и се беше облегнал на фюзелажа. Държеше небрежно автомат. Хектор му хвърли съвсем кратък поглед. Основната му грижа бяха Камал и Адам. После със закъснение осъзна кой всъщност е пилотът. Погледът му се стрелна отново към него и сякаш ледена висулка прониза сърцето му.

„Не! Невъзможно. Утман не може да управлява хеликоптер. Но това е той! Това е Утман!“

Докато мисълта прехвърчаше през ума му, Камал даде заповед, двама от хората му скочиха на крака, изправиха Винсънт и Настя и ги избутаха към приближаващия Адам.

— Виж, могъщи господарю! — извика Камал. — Както ми заповяда, доведох ти убиеца Крос и неговата курва.

Адам спря и се загледа неуверено в двамата пленници.

— Това не е Крос! — внезапно извика намиращият се зад него Утман Уадах. — Нито пък Хейзъл Банок! Това е капан, господарю. Пази се! Неверниците всеки момент ще ударят.

Без да чака Адам, той хвърли автомата си през отворената врата и го последва с бързината на пор, шмугващ се в заешка дупка. Беше оставил двигателя да работи и перките се въртяха на празни обороти. Утман се сви в пилотското кресло и без да вдига глава, грабна контролния лост и даде газ. Хеликоптерът се издигна над палубата и се завъртя с нос към брега.

Адам препускаше с все сили по палубата.

— Чакай, Утман! — врещеше той. — Заповядвам ти! Не ме оставяй в ръцете на Крос!

Утман обаче дори не си направи труда да вдигне глава и да го погледне. Наклони носа на машината и се отдалечи с рев, летейки ниско над водите на залива.

Хектор имаше изкривен изглед към горните няколко сантиметра от главата на Утман зад плексигласа на кабината. Машината се издигаше стръмно и правеше завой. Мишената беше съвсем малка и ъглите бяха невъзможни. В отчаянието си той стреля и видя как плексигласът се пръсна, оставяйки зейнала дупка твърде далеч назад, за да е успяла да спре Утман. Хеликоптерът дори не трепна и се понесе направо към брега, като набираше височина и скорост. Хектор вдигна микрофона към устните си.

— Дейв! Дейв! Сваляй преградите на оръдията и открий огън по хеликоптера. Не позволявай да се измъкне. Свали го, за Бога, свали го!

— Разбрано! — незабавно отвърна Дейв.

Хектор чу трясъка на стоманените капаци под краката си, когато се завъртяха на пантите си, разкривайки двете оръдия „Бушмастър“. Хеликоптерът обаче приближаваше брега на 700 метра от танкера. Хектор го гледаше жадно. Чу Дейв да дава заповеди на артилеристите. Последва проблясък и зашеметяващи гърмежи, когато двете цеви изстреляха по три осколъчни снаряда по бягащата машина. Хектор видя облачетата дим и пламък в небето над хеликоптера. Този залп беше достатъчен. Хеликоптерът се олюля във въздуха, когато пороят стоманени топчета се заби във фюзелажа. Пилотът сигурно беше убит на място и двигателят унищожен, защото роторът спря да се върти. Носът на машината се наклони надолу и тя се понесе устремно към водата.

И тогава стана чудо. Хектор видя как хеликоптерът отново оживя, носът му се вдигна; роторът отново започна да се върти, но сега въздушният поток над перките се беше обърнал. Той вече не движеше машината напред, а рязко спря падането. Хеликоптерът се плъзна към брега и Хектор изкрещя по микрофона на Дейв да продължи да стреля. Отговор не последва. Гласът на Хектор сигурно бе заглушен от трясъка на оръдието. Дейвид Имбис не чуваше заповедта. Вместо това той бе сменил мишената и двете оръдия стреляха по кръжащите около танкера лодки.

Снарядите се пръскаха над тях, стоманените сачми превръщаха дървените корпуси в трески и разсичаха мъжете в тях. Оцелелите лодки обърнаха и с максимална скорост се понесоха към спасителния бряг. Хеликоптерът продължаваше да се плъзга към плажа, но пред очите на Хектор изведнъж рухна във водата, вдигайки огромен облак пръски. За няколко секунди машината изчезна, но после изплава на повърхността и се понесе във водата, килната на една страна.

„Дори Утман не би могъл да оцелее при подобно падане“ — помисли си Хектор, но тогава горната врата бавно се отвори и човешка фигура изпълзя навън и се вкопчи във фюзелажа. Беше твърде далеч, за да види лицето й, но Хектор знаеше, че това е Утман. Ръцете му бяха празни. Беше зарязал автомата в кабината, но пък и разстоянието беше шест- или седемстотин метра, твърде далеч дори за способностите на една „Берета“.

— Кучият син не може да плува и изпитва ужас от водата — каза на глас Хектор, но не особено убедено. Видя как далечната фигура се катурна от фюзелажа на хеликоптера и падна в морето. Очакваше да я види как потъва, но се оказа, че водата стига едва до подмишниците на Утман. Хектор безпомощно гледаше как онзи с френетични некоординирани движения се добра до брега и излезе, олюлявайки се, на сушата.

Погледна надолу към палубата точно когато екипите на Пади и Тарик изскочиха през вратите на надстройката и се втурнаха към арабите около Камал. Между двете групи незабавно започна бой. Бяха почти равни по численост и се завърза ръкопашна схватка. Никой не рискуваше да стреля от страх да не улучи някой от своите.

Хектор видя как в суматохата Пади се опитва да се добере до Настя, но дузина мъже му се нахвърлиха и той трябваше да се заеме с тях, за да се защити. От другата страна на мелето Камал бе хванал въжето около шията на Настя и я мъкнеше назад, като същевременно викаше отчаяно на Адам.

— Насам, господарю. Следвай ме! — крещеше на арабски. — Хеликоптерът и лодките ни изоставиха. Следвай ме!

Един от хората на Пади успя да се докопа до развилия се тюрбан на Адам, но шейхът се извъртя и заби извития си кинжал в окото му. Мъжът падна, стиснал плата в юмрук, и Адам побягна гологлав след Камал и Настя.

Хектор беше твърде високо над палубата, за да се намеси активно. Опита се да разбере какво се кани да направи Камал, после го видя да тича към люка в ъгъла на надстройката на кърмата. Арабинът много добре знаеше, че люкът води към сервизните тунели под газовите резервоари, в които се намираха огромните помпи, въртящи газа в трюмовете. Само няколко дни по-рано го бяха гледали от екраните в ситуационната зала как изследва тъмния заплетен лабиринт в недрата на корпуса. Явно беше решил да го използва като скривалище. Той замъкна съпротивляващата се Настя в люка, а Адам ги последва, като блъсна рускинята надолу по стълбата след чичо си, след което затръшна и залости люка отвътре.

— Пади! — извика Хектор по радиостанцията и го видя как поглежда нагоре към мостика. — Камал и Адам отведоха Настя в сервизния тунел с помпите. Камал има автомат, но Адам е само с нож. Сложи стража в двата края на тунела. Долу са в капан. Ще ги измъкнем по-късно. Първо обаче трябва да пуснем амфибиите на Сам и да ги пратим на брега да превземат селището и да освободят моряците от лагерите. Предавам ти командването на „Златната гъска“. Ще ида да се погрижа за Утман.

Докато говореше, Хектор сваляше тежката си броня и цялата екипировка, която би му попречила във водата. Остави само ножа си, радиостанцията и пистолета „Берета“, всички закрепени за ремъците на гърдите му. Огледа се и видя Джако Макдъф до себе си.

— Слизам на сушата, Джако. Поемаш отделението. Работата ни тук приключи. Слез долу и предай хората си под командването на Пади О’Куин на палубата. Успех, Джако.

Докато говореше, обмисляше следващия си ход. Повечето щурмови лодки се бяха устремили към брега, спасявайки се от унищожителния огън на Дейв Имбис. Имаше обаче неколцина по-хитри пирати, които използваха корпуса на „Златната гъска“ като щит. Бяха се приближили толкова плътно до танкера, че намиращите се на високата кърма оръдия не можеха да ги обстрелват. В този момент една от тези лодки се криеше точно под стоящия на крилото на мостика Хектор. Макар височината да беше смразяваща, той не се поколеба. Отстъпи назад до пулта за управление в центъра на мостика. Бинго Макдъф току-що бе освободил Сирил Стамфорд и капитанът стоеше до конзолата. Той моментално разбра какво е намислил Хектор. Гласът му бе дрезгав и изпълнен с уважение:

— Имате чуден чифт топки, господин Крос.

— Кой го казва само! — усмихна се Хектор мрачно на Сирил и се затича.

Когато стигна парапета на мостика, вече се движеше с максималната си скорост. Метна се колкото може по-надалеч и инерцията от засилката го понесе. От тази височина не можеше да рискува да скочи надолу с главата. Ако се обърнеше във въздуха и паднеше по гръб във водата, гръбнакът му щеше да се прекърши като сламка. Вместо това се сви на топка веднага щом се озова във въздуха, прибра колене срещу гърдите си, наведе глава и сплете пръстите на ръцете си на тила. Червата му се озоваха под ребрата, докато падаше, а в следващия миг се вряза в морето. Ударът изкара въздуха от дробовете му и задникът му, който пръв докосна водата, стана безчувствен. Потъна със скоростта на изстреляно гюле. Погледна нагоре и видя над себе си трептящия силует на лодка. Потискайки желанието да си поеме дъх, той заплува нагоре към него. През последния метър се засили максимално и изскочи от водата до ниския корпус на лодката. Вкопчи пръсти в ръба й и се надигна през борда, като в същото време пълнеше дробовете си със сладкия въздух.

На борда имаше двама пирати — голи, ако не се броят мърлявите превръзки около бедрата и тюрбаните. Зяпнаха изумени Хектор. Единият скочи на крака с автомат в ръце. Преди да успее да вдигне оръжието, Хектор се вряза с рамо в него и го запрати през борда. За миг изпита съжаление, че онзи беше отнесъл и автомата си. Вторият пират клечеше на кърмата до сребристо-червения външен мотор с мощност 200 конски сили. Той започна да се изправя, но не бе достатъчно бърз. Хектор прескочи пейката, направи още две големи крачки към него и го изрита под вдигнатата брадичка, сякаш риташе футболна топка. Главата на мъжа рязко отлетя назад и той се просна върху капака на огромния двигател, след което се замята на дъното на лодката като риба на сухо. Хектор се наведе, хвана го за глезените и го метна през борда. Пиратът цопна с лице надолу във водата. Хектор насочи вниманието си към двигателя. Той още работеше, ауспухът гъргореше под кърмата. Хектор превключи на скорост и завъртя ръчката на газта. Лодката пое напред.

В същия момент обаче някой се хвърли от високия борд на танкера и падна във водата точно пред носа на лодката. Хектор позна човека, докато прелиташе пред очите му. Отпусна газта и изключи от скорост, след което изтича напред и надникна над носа към разпенената вода, където беше паднало тялото. Видя мъжа да изплува от дълбините и в следващия момент главата му се подаде на повърхността. Пое си дълбоко дъх.

— Тарик! Глупак такъв, като едното нищо можех да те накълцам на кайма с витлото.

Пресегна се, сграбчи ръката на Тарик и го издърпа на борда. Изтича обратно при мотора и даде пълна газ. Лодката се стрелна напред и той я насочи към разбития хеликоптер, който все още се полюшваше във водата недалеч от брега. Погледна назад към „Златната гъска“ и с ужас видя как цевите на оръдието се завъртат към тях и започват да ги следят.

— Бързо! — извика той на Тарик през рева на двигателя. — Стани и махни на Дейв Имбис, че ще направи гаф и ще ни прати по дяволите!

Тарик скочи на крака, запази равновесие на подскачащата лодка и размаха ръце. Цевите на оръдието незабавно се вдигнаха и зад него се появи главата на Дейв. Той махна извинително с шлема си, след което изчезна зад преградата, а оръдието се завъртя надясно и продължи да стреля по другите лодки, които се бяха пръснали из залива и се мъчеха да се доберат до брега. Тарик запълзя несигурно към кърмата и Хектор.

— Какво става, Хектор? Бях още в тунела, когато те чух да казваш на Дейв да стреля по някакъв хеликоптер. Спомена, че Утман бил в него. Но когато с Пади излязохме на палубата, не видях никакъв хеликоптер. Завърза се схватката, после чух да предупреждаваш Пади по радиото, че Камал и Адам са избягали в помпения сервизен тунел. Междувременно се бяхме справили с останалите пирати. Нямаше смисъл да оставам, особено след като те видях да скачаш от мостика. Естествено, трябваше да те последвам.

Тарик го погледна тревожно.

— Правилно ли постъпих, Хектор?

— Абсолютно правилно, както винаги — отвърна Хектор на арабски и Тарик също превключи на този език.

— Благодаря, Хектор. Но къде е Утман? Какво стана с хеликоптера? Къде отиваме?

— Дейв свали хеликоптера и той се разби до брега — посочи Хектор напред. — Ето там, можеш да видиш останките му на прибоя.

— А Утман? Какво стана с него?

— Успя да се измъкне. Видях го да излиза на брега. И скочих от мостика, за да го спипам.

— Радвам се, че те последвах. Искам го повече и от теб — тихо рече Тарик.

— Знам — кимна Хектор. — Той е твой. Ще го гоним заедно, но ти ще си онзи, който ще си отмъсти.

— Благодаря, Хектор.

Тарик пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Сам ли е? Въоръжен ли е? И двамата сме без автомати.

— Да, Утман е сам. Имаше автомат, когато отлетя от палубата, но след като хеликоптерът се разби, го видях да излиза на брега. Беше твърде далеч, за да съм сигурен, но мисля, че е зарязал оръжието. Сигурно се е паникьосал във водата и е забравил за него. Единствената му мисъл е била как да се добере до сушата. Ще претърсим бързо кабината на хеликоптера, ако не потъне преди това.

Пореха водите на залива с осемдесет километра в час в посока към разбитата машина, оставяйки след себе си дълга следа от пяна. Колибите, от които се състоеше селището, се бяха разпълзели на около осемстотин метра по-нататък по брега. Хектор се изправи и огледа терена зад разбития хеликоптер, където се беше измъкнал Утман. Там нямаше никакви постройки, само пясъчни дюни, покрити с гъсти трънливи храсталаци.

„Лошо място за преследване на ранен лъв“ — реши той. Утман беше опасен като диво животно. Хектор намали скоростта, когато стигнаха останките от хеликоптера. Във въздуха се носеше тежката миризма на разлято авиационно гориво. Тарик скочи на очукания фюзелаж и коленичи, за да надникне през отворената врата.

— Ето го! — извика той и изчезна в кабината. Секунди по-късно се появи, размахвайки автомат „Берета“.

— Амуниции? — попита Хектор.

— Няма — отвърна Тарик. — Само онова, което е в пълнителя.

— Може би двайсет патрона, ако имаме късмет. Трябва да стигнат.

Хектор превключи на скорост и бавно продължи към брега. И двамата видяха отпечатъците, оставени от Утман по жълтия пясък. Следите вървяха от водата нагоре по склона на първата дюна и изчезваха в гъсталака на хребета й. Не си направиха труда да изтеглят лодката на брега. Хектор само изключи двигателя и я остави да дрейфува. Двамата скочиха в дълбоката до коляно вода и той поведе на бегом към дюната. Спряха за момент в подножието й, за да разгледат следите и да проверят оръжията си.

— Ето, вземи това! — каза Тарик и му подаде автомата. — Ти си по-добър с него от мен. Дай ми пистолета си.

Размениха оръжията. И автоматът, и пистолетът бяха мокри. Изтръскаха водата от пълнителите и се увериха, че в цевите няма пясък и други боклуци.

— Това е най-доброто, което можем да направим. Изработени са така, че да действат и в най-екстремни условия — изсумтя Хектор. — Води, Тарик. Проследяването е твой специалитет. Ще бъда от лявата ти страна.

Изкатериха се на първата дюна и откриха мястото, където Утман бе лежал сред храстите. Тарик коленичи до отпечатъка от тялото му. Сухите песъчинки още се сипеха в него. Явно ги беше гледал как стигат до брега и бе продължил напред. Хектор забеляза и нещо друго — чифт сандали, захвърлени под най-близкия храсталак. Още бяха подгизнали и каишката на едната се беше скъсала. Утман явно ги беше изоставил и бе продължил бос. Следите му потвърждаваха това.

— Не е много далеч пред нас — прошепна Тарик. — Може би в момента ни наблюдава.

— Отваряй си очите на четири. Може и да е изгубил автомата си, но винаги носи нож — предупреди го Хектор. За момент и двамата си помислиха за четиримата си другари, чиито трупове бяха оставили в Оазиса на чудото. После се съсредоточиха изцяло върху сегашната си задача. Тръгнаха напред, прикривайки се един друг, така че всеки държеше под контрол единия фланг и терена отпред. Не можеха да позволят на омразата си да надделее над уважението им към Утман като боец. Не смееха да му позволят да ги приближи достатъчно, за да използва ножа си.

Храстите бяха гъсти, закривените им тръни се вкопчваха упорито в дрехите им. Трябваше да се движат много внимателно и да вдигат колкото се може по-малко шум. Нужни им бяха шест минути и десет секунди по часовника на Хектор, за да изминат първите сто метра. Там попаднаха на нова следа от Утман — отново беше легнал и ги бе изчакал да приближат. Хектор и Тарик знаеха, че ако бяха показали и най-малка небрежност или му бяха предложили някакво друго предимство, щеше да ги нападне тук. Той обаче отново беше отстъпил. Следите, които беше оставил, бяха съвсем пресни.

„Сега знае, че няма да му се нахвърлим слепешком — мрачно си помисли Хектор. — Следващият му номер ще бъде да заобиколи и да се опита да ни излезе в гръб“. Тихо щракна с пръсти и Тарик се озърна към него. Хектор му направи кръгов знак, за да го предупреди. Тарик кимна; разбираше опасността. Продължиха напред. Още два пъти намираха места, където Утман беше залягал. И всеки път безмълвно бе продължавал пред тях.

„Вече сигурно си мисли, че ни е прилъгал с тези повторения. И сега ще ни заобиколи“. Хектор промени тактиката си. След всеки двайсет крачки спираше и бавно се обръщаше, за да огледа от нов ъгъл терена, по който вече бяха минали. След това клякаше и изучаваше същия терен от по-ниска перспектива, като се съсредоточаваше в стъблата на храстите и плетеницата корени, зад които би могъл да се скрие човек с нож.

Изведнъж Хектор примигна — нещо необичайно за това място привлече вниманието му. Загледа се съсредоточено в него. Нещото леко помръдна и изведнъж цялата картина се намести на фокус. Гледаше към гол човешки крак, който стърчеше зад някакви оплетени корени. Петата беше мръснорозова, а кожата нагоре — кафява като тютюн. Хектор усети как косъмчетата на тила му настръхват. Господи, Утман беше съвсем близо. За малко да стъпят отгоре му.

Лежеше на не повече от пет дълги крачки от мястото, на което се намираха. Хектор знаеше, че онзи може да преодолее това разстояние със скоростта на ловуващ гепард. Почти усещаше върху себе си как погледът му го следи през малка пролука в гъсталака. Утман имаше номер да следи врага с притворени очи, така че черните му мигли да скриват издайническия блясък на бялото на очите му. Крос видя как сухожилията на левия му крак се напрягат, докато забиваше пръсти, за да намери опора и да се хвърли към жертвата си.

Хектор беше приклекнал и автоматът бе на скута му. В цевта имаше патрон, предпазителят беше свален. Дясната му ръка бе на дръжката, но той знаеше, че няма да може да вдигне приклада до рамото си, преди Утман да е преодолял разстоянието и да му се е нахвърлил. Ако това станеше, автоматът щеше само да пречи. Трябваше да стреля сега, при това бързо. Кракът на Утман бе единствената му мишена и трябваше да я порази, без да вдига оръжието от скута. Не можеше да се прицели. Трябваше да остави абсолютно всичко на инстинкта си. Това е отплатата за всички онези стотици часове на стрелбището, каза си мрачно Хектор. Помръдна едва-едва, сякаш се канеше да се изправи, но цевта на автомата леко се насочи надолу и се завъртя в къса дъга към целта. Стреля напълно машинално. Видя как босата пета на Утман избухна в парчета кост, летяща тъкан и кръв.

Утман изръмжа диво като прострелян лъв и скочи иззад храста, но осакатеният крак го задържа на място. Болката го принуди да рухне на коляно. Хектор видя ножа в ръката и отчаянието в очите му. Знаеше, че е изгубил, но продължаваше да се бори. Изправи се отново и се опита да приближи на куц крак до Крос, за да използва оръжието си. Хектор обаче вече бе скочил на крака и се носеше към него. Замахна, стовари приклада право в лакътя на арабина и усети как ставата се счупи. Този път Утман изкрещя и ножът се изплъзна от обездвижените му пръсти. Раненият му крак се подгъна и той се просна на пясъка. Тарик му се нахвърли отзад и (сграбчи китката на безполезната му ръка. Изви я рязко и счупените кости застъргаха една в друга. Постави крак върху врата на Утман и натисна лицето му в земята. Пясъкът напълни очите, устата и носа му. Утман започна да се задушава.

— Чакай! — изведнъж го спря Хектор.

— Каза ми, че отмъщението е мое! — запротестира Тарик. Хлипаше неудържимо от ярост и омраза.

— Това е прекалено добър край за него, Тарик — дръпна го Хектор назад. — Твърде бърз край. Това създание изгори жена ти и сина ти. Уби наши другари. Предаде ни на Звяра. Трябва да плати изцяло за греховете си.

Тарик поклати глава, вдигна пистолета си и опря дулото в тила на Утман.

— Не съществува подобаващо наказание. Каквото и да направим с него, няма да е достатъчно.

Натисна още по-силно дулото на зареденото оръжие в тила му, но макар лицето на Утман да бе изкривено от болка и агония, той не издаде нито звук.

— Ти подпали дома ми — задъхано рече Тарик. — Ти изгори Далия и сина ми! Отречи го, ако можеш, Утман Уадах.

Утман се опита да се усмихне, но не се получи. Гласът му трепереше от болка. Изплю пясък от устата си.

— Смърдяха на свинско, докато се пържеха — прошепна той. — Но въпреки това се наслаждавах на вонята им.

Тарик изхлипа и погледна към Хектор. Сълзите се стичаха по бузите му.

— Чу го! С какво можем да отговорим на подобно зло?

— С вода — тихо отвърна Хектор. — Само морската вода ще отмие това мръсно петно от лицето на земята.

На лицето на Утман се изписа ужас и Тарик заликува.

— Ама разбира се! Прав си, Хектор. Морската вода ще свърши работа. Хайде, Утман Уадах! Изправяй се на крака. Последната ти разходка ще бъде до плажа и в морето.

Тарик свали пистолета и хвана китката му. Изви я жестоко и Утман отново изкрещя. Свирепото му непокорство и безразсъдната смелост бяха разядени от единственото нещо, от което се страхуваше ужасно.

— Направи го тук, ако ти стиска, Тарик. Застреляй ме и сложи край на всичко, безгръбначен страхливец такъв!

— Много прибързваш — каза му Тарик. — Това е последният епизод от отвратителното ти съществувание. Трябва да се насладиш на всеки миг. Вкусът на солената вода в гърлото, как пари дробовете ти, докато ги изпълва, как щипе очите ти, докато зрението ти помръква.

Дръпна счупената му ръка, Утман не можеше да се съпротивлява на болката. Остави се да го вдигнат на крака и се опита да се задържи на здравия си крак, но Хектор хвана другата му ръка и двамата го повлякоха обратно към плажа. Накрая спряха върху хребета на последната дюна и погледнаха към залива.

„Златната гъска“ стоеше на котва там, където беше последния път, но повечето от оцелелите пиратски лодки бяха изоставени по брега като изхвърлени от буря плавеи. Оръдията стреляха от време на време по невидими за Хектор и Тарик цели, откъм селището се чуваха автоматични изстрели. Някои постройки горяха и пушекът се стелеше над водата в залива. Точно отдолу изоставената от тях лодка беше заседнала в пясъка.

— Хайде, Утман — изви жестоко ръката му Тарик. — Още малко остава.

Утман падна на колене и този път ужасът го овладя напълно. Бръщолевеше, думите му едва се разбираха.

— Не, Тарик! Застреляй ме тук. Сложи край на това. Искам да ти разкажа нещо. Първо хвърлих джеремето ти в огъня. После изчуках жена ти. Мислех си за теб с всеки тласък. Когато свърших, я хвърлих върху копелето. Дългата й коса пламна като факла. Сега трябва да ме застреляш. Не го ли направиш, този спомен ще те преследва до края на дните ти.

Гласът му се надигна в отчаян вой. Хектор сграбчи ръката му и двамата с Тарик повлякоха по корем скимтящия и виещ арабин надолу по склона и в морето. Когато нагазиха до колене, Хектор го обърна с лице надолу и вдигна двата му глезена. Тарик възседна раменете му и с цялата си тежест натисна лицето му под повърхността. Утман се мъчеше да задържи дъх във водата и в същото време да даде пълен израз на ужаса си. Движенията му ставаха все по-яростни и некоординирани, след което започнаха да отслабват. Устата му се отвори и от нея излязоха сребристи мехурчета. Кашляше, давеше се и повръщаше, но звуците се заглушаваха от водата. Когато всичко изглеждаше почти приключило, Хектор го измъкна навън и го остави да лежи по лице на мокрия пясък. Тарик скочи върху гърба му. Морска вода и повръщано бликнаха от гърлото на Утман и той успя да поеме няколко глътки въздух, преди цялото му тяло да се сгърчи в поредния пристъп на кашлица. Повърна отново и половината жълта жлъчка се върна в дробовете му при следващото вдишване. Бавно, много бавно той успя да изчисти дробовете си от водата и повръщаното, но бе твърде изтощен, за да седне или да говори. Хектор и Тарик клекнаха от двете му страни и го загледаха как се бори за живот.

— Чу ли го как се фукаше какво е направил на Далия и момчето ми? — прошепна Тарик.

— Чух.

— Трябва да има нещо, което да отговаря на подобно ужасно зло. Простото давене е прекалено милостив край.

— Сещам се нещо — кимна Хектор. — В лодката има въже. Вържи единия край за халката на напречната греда и донеси другия край тук.

Тарик сякаш се канеше да попита нещо, но премълча и изтича до лодката. След няколко секунди се върна, развивайки въжето по мокрия пясък. Утман се опита да се надигне, но Тарик го изрита и погледна към Хектор.

— Вържи китките му — каза Хектор и Утман отново започна да се гърчи и да пищи.

Тарик изви счупената му ръка, за да го укроти, а Хектор преметна примката през китките му и я стегна, докато въжето не се впи в плътта.

— Знаеш ли какво представляваш сега, Утман Уадах? — тихо го попита Хектор и отговори на собствения си въпрос: — Жива стръв.

— Не разбирам — призна Тарик и Хектор обясни:

— Всички онези заловени кораби лежат на котва от месеци в залива. Живеещите на борда им изхвърлят всичкия си боклук и отпадъци през борда. Това привлича акули, много големи акули, предимно тигрови, защото те се хранят с отпадъци, но също така и други — бронзови, замбезийски и черноноси акули.

Тарик се усмихна и в черните очи на Утман се изписа див ужас.

— Доста силно кървиш, Утман — изрита Хектор ранения му крак и онзи изстена. — Знаеш ли, че кръвта привлича акулите? Хайде да половим риба!

Избутаха заседналата лодка от пясъка, докато Утман се съпротивляваше слабо в края на въжето. Всеки път, когато той успяваше да се изправи на колене, Тарик дърпаше рязко въжето и го събаряше отново. Веднага щом лодката се освободи, Хектор скочи в нея и включи двигателя. Обърна кърмата към брега и плавно увеличи оборотите. Утман се повлече по корем по мокрия пясък, като пищеше от болка и страх.

Тарик настигна лодката и се набра през борда й. Двамата с Хектор погледнаха назад към Утман, който се носеше по корем през слабите вълни. Въжето го повлече под водата, но после той изплува сред пръски като кит, след което отново се потопи. Солената вода влезе в носа и гърлото му. Той успя да изкашля част от нея, преди да се потопи отново, но тогава налягането на водата спука тъпанчето на дясното му ухо. Болката беше унищожителна, но той вече нямаше дъх да крещи. Оставяше дълга кървава диря след себе си и когато лодката навлезе в дълбокия канал, първата акула подаде перка над водата и се понесе по следата. Хектор видя ивиците по широкия й гръб.

— Утман, зад теб има тигрова акула — извика той. — Не е много голяма, малко под три метра. Все пак достатъчно, за да отхапе солидно парче от теб.

Акулата не се хвърли веднага, а продължи да следва предпазливо Утман, докато от зелените води не се появи друга, по-голяма. Двете сякаш се окуражиха една друга и атакуваха. По-голямата отвори зейнала паст и захапа разбития глезен на Утман. Той изпищя, когато осъзна какво му се случва. Акулите го завлякоха под водата и Хектор спря двигателя и остави лодката на дрейф. Не искаше Утман да се удави, преди акулите да са приключили с него. Не отне много време. Всеки път, когато Утман се появяваше на повърхността, съпротивлението му бе по-слабо, а писъците — по-немощни. Водата около него бе потъмняла от кръвта му. Парцали от собствената му плът се носеха наоколо. После потъна за пореден път и повече не се появи. Когато Тарик измъкна въжето, откъснатите ръце на Утман още бяха привързани за края му. Той ги метна през борда и клекна до Хектор, който обърна лодката и се понесе с рев към „Златната гъска“. Двамата мълчаха известно време, накрая Хектор заговори на висок глас, надвиквайки шума на двигателя:

— Не можех да те попитам преди, но как се казваше синът ти?

— Табари.

— Направихме, каквото трябваше да направим. Но това не помага особено, нали? — замислено рече Хектор. — Отмъщението е безвкусна гозба.

Тарик кимна и се извърна. Не искаше дори Хектор да поглежда твърде дълбоко в душата му, където духовете на Далия и Табари щяха да живеят до края на дните му.