* * *

Първото, с което трябваше да свикнат хората на Пади, бяха огромните размери на кораба. Товарната палуба беше дълга колкото пет футболни игрища. Когато ги свалиха в тайната част на реконструирания първи товарен отсек, те се озоваха в лабиринт от свързани помежду си помещения и метални тунели. Тунелите бяха така слабо осветени, с толкова лоша вентилация, ниски и тесни, че по-високите мъже трябваше да вървят наведени. След като се озовеше в тях, човек губеше всякакъв ориентир и лесно можеше да се обърка. Например изкачването до мостика от сборния пункт на второто ниво изискваше клаустрофобично катерене на повече от двайсет и пет метра, през които трябваше да дишаш застоял въздух и да минаваш покрай едни и същи люкове на нивото на всяка следваща палуба. Накрая човек се озоваваше на палубата напълно дезориентиран и останал без дъх.

Хектор нареди на строителите да инсталират по-добро осветление и вентилация. Освен това поръча стените на тунелите да бъдат ясно означени с различни цветове за всяко ниво. След това насочи вниманието си към люковете. При оригиналния дизайн отварянето им отвътре изискваше завъртане на две дръжки. Това беше шумна и дълга процедура, която щеше да предупреди неприятеля от другата страна на преградата. Хектор измисли нова система. Пантите на люковете бяха с пружина и задържащ щифт, който можеше да се освободи само с един удар на чук, след което люкът рязко се отваряше навън и хората можеха незабавно да се изсипят навън и да изненадат напълно врага.

Когато „Златната гъска“ беше готова да отплава за Абу Зара, всички на борда вече познаваха като дланта си разположението на проходите и помещенията. Веднага щом излязоха в открито море и земята се скри от погледа им, Хектор нареди на капитан Стамфорд да изключи двигателите. Докато дрейфуваха и се поклащаха мудно на вълните, Сам Хънтър и екипажите на амфибиите заеха местата си и шофьорите включиха двигателите. От ситуационната зала в недрата на кораба отвориха люковете над машините и хидравличният подемник издигна първата амфибия на палубата, откара я до борда и я спусна във водата.

Мощните дизелови двигатели изреваха и амфибията се понесе напред със Сам в кулата, освобождавайки място за следващите машини. Една след друга те също бяха спуснати през борда. Паднаха във водата, изчезвайки за миг под повърхността, след което изплаваха сред клокочеща бяла пяна. Във формация трите амфибии направиха обиколка на танкера и се върнаха на изходна позиция, за да бъдат вдигнати отново на борда. Когато и последната беше закрепена и свалена под палубата, люкът над тях се затвори, а подемникът се прибра незабележимо на товарната палуба, докато не потрябва отново. Стрелците на амфибиите имаха възможност да изпитат тежките си картечници по плаващи мишени на различни разстояния, преди да се приберат на кораба.

Когато „Златната гъска“ се отдалечи на двеста и четирийсет километра от Тайван и на радара не се виждаха други кораби, Хектор организира учение с оръдията на палубата под мостика. По негова команда артилерийските капитани освободиха стоманените прегради, които скриваха платформите. Преградите паднаха на пантите си и дългите цеви се показаха навън.

Оръдията бяха заредени с осколъчни снаряди. Всеки от тях съдържаше стотици метални сачми. Електронният таймер на върха на снаряда се нагласяше от капитана за нужното разстояние с помощта на вградения компютър. Стрелецът прихващаше целта си с оптичен мерник и натискаше ръчката на спусъка. Компютърът изчисляваше непрекъснато разстоянието и предаваше информацията на снаряда. При отпускане на ръчката оръдието стреляше. Снарядът се пръскаше във въздуха точно над целта.

Хектор, Пади и двете жени гледаха от мостика как екипажът хвърля през борда празни петролни варели, които щяха да служат за мишени. Всяко оръдие изстреля залп от по пет снаряда по тях. Резултатът беше зрелищен. Облакът волфрамови топчета превърна морската повърхност във висока колона от пяна и пръски, която погълна варелите и всичко друго на трийсет метра около тях в буря от летящ метал. Когато всичко се успокои, на водната повърхност нямаше нищо освен вълнички.

— За бога! — възкликна Пади. — С нетърпение очаквам да видя как същото се случва с някоя от лодките на Адам.

— Бих казал, че сме почти готови за посещение в Ганданга — отбеляза Хектор.

— Адски си прав, мамка му! — съгласи се с усмивка Пади.

Хейзъл побутна Хектор.

— Той каза „мамка му“. Забелязал ли си, че Пади никога не ругае пред Настя? Можеш да вземаш уроци по добро поведение от него, момчето ми.

Пади ги изгледа потресен. До този момент твърдо беше вярвал, че неговата набираща сила връзка с младата рускиня е една от най-добре пазените военни тайни. Лицето на стоящата до него Настя беше неразгадаемо.

Загрузка...