Целувката на гепарда

* * *

Пъхнал полите на робата си между коленете, Утман Уадах клечеше на празното пространство в периферията на палатковия град над Ганданга. Беше долепил сателитния телефон до ухото си, а пред него се откриваше чудесен изглед към мястото, където бе хвърлил котва огромният кораб. Макар да го бе наблюдавал повече от час как тържествено и бавно влиза в залива и заема мястото си, още оставаше изумен от гигантските му размери. Изглеждаше невъзможно нещо с подобни размери да се държи на повърхността. Откритата му палуба сякаш беше по-голяма от новата писта, построена от Адам при Оазиса на чудото. Като че ли бе достатъчно просторна, за да може на нея да кацне „Боинг 737“, а освен това корабът се намираше на по-малко от километър от сушата. Утман започваше да приема много по-жизнерадостно заповедта, която му беше дал Адам. Слушаше гласа на Камал по телефона и от време на време отговаряше почтително.

— Както кажеш, благородни принце!… Ще му предам незабавно съобщението ти, твое кралско височество.

Титлите бяха екстравагантни за такава маловажна издънка на жалка фамилия разбойници, но Камал сякаш ги приемаше като нещо напълно естествено. Утман приключи разговора и стана. Нагласи патрондаша през рамото си, вдигна автомата и закрачи енергично към най-голямата шатра в лагера. Адам вдигна глава, когато той се просна пред него.

— Разговаря ли с чичо ми?

Беше се настанил на възглавница от снежнобяла агнешка вълна. Ослепително бялата му роба сякаш се стичаше по него. Тюрбанът беше от същата тъкан, а обръчът върху него представляваше осемнайсеткаратов златен филигран.

— Току-що! — отвърна Утман. — Поръча да те уверя, че всичко е наред. Контролира напълно кораба. Претърсил е всяка педя от него и никъде не е открил скрити врагове. Всички неверници са пленени, завързани и безпомощни. Но най-радостната за теб новина е, че Хектор Крос и неговата курва Хейзъл Банок също са сред пленените. Напълно са укротени и безпомощно очакват твоето правосъдие и екзекуцията си. Чичо ти смирено те умолява да отидеш при него и да вземеш най-голямото съкровище, което ти е донасял някога.

— Още ли си готов да ме откараш с хеликоптера до кораба, Утман?

— Готов съм и изгарям от желание да ти служа по всякакъв начин, господарю мой.

— Вчера и завчера не беше така ентусиазиран — напомни му Адам.

— Вчера корабът беше на стотици левги навътре в океана. Страхувах се единствено за твоята безопасност, господарю. Ако машината се беше повредила така далеч от сушата, щеше да се окажеш в смъртна опасност. Днес обаче корабът е на по-малко от километър от брега. Свещената ти персона е в пълна безопасност. Дори двигателят да се повреди, ще успея да приземя хеликоптера.

— Дълбоко съм трогнат от загрижеността ти за мен — подигравателно отвърна Адам и Утман отново се просна, за да скрие гнева в очите си. Шейхът обичаше да го дразни заради ужаса му от водата. Тази единствена слабост някак го сваляше на нивото на самия Адам и премахваше ореола му на дързък и неуязвим воин.

Шейхът държеше черното си кожено куфарче в скута си. То се бе превърнало почти в част от тялото му. Никога не се разделяше с него. Никога не го оставяше извън полезрението си. Не позволяваше на никого да го носи. От ръба му висеше верига с белезница накрая. Закопча я за лявата си китка. Утман знаеше, че оковата може да се свали само ако знаеш комбинацията на ключалката. Притиснал куфарчето към себе си, Адам се изправи и с дясната си ръка махна царствено към изхода на шатрата.

— Добре, Утман Уадах. Можеш да ме откараш при кръвния ми враг Хектор Крос. Отмъщението ми се забави твърде дълго.