Целувката на гепарда

* * *

На следващата сутрин Хектор потърси Хейзъл и я откри да закусва в малката столова на компанията. Погледна купата мюсли и чашата черно кафе на масата пред нея. Нищо чудно, че беше в такава добра форма.

— Добро утро, госпожо Банок. Надявам се, че сте спали добре.

— Това да не беше опит за остроумие, Крос? Разбира се, че не спах добре.

— Очертава се денят да бъде дълъг. Малко е вероятно веднага да получим някакви новини. Ще взема някои от момчетата да поскачаме с парашут преди голямото представление. Някои не са скачали повече от година. Трябва да се стегнат.

— Ще се намери ли парашут и за мен? — попита тя.

Хектор примигна. Беше си помислил, че ще поиска да ги гледа, за да се разсее от тревогите си, но и през ум не му бе минавало, че ще пожелае да участва. Запита се какъв ли опит има.

— Скачали ли сте някога? — тактично се поинтересува той.

— Съпругът ми много обичаше да скача и често ме мъкнеше със себе си. Имаме доста скокове от норвежките фиорди при Тролстиген.

Хектор я зяпна за момент и накрая си върна дар слово.

— Това е самата крайност — призна той. — Няма по-екстремно скачане от това в шестстотинметрова пропаст.

— О! И вие ли сте скачали от фиорди? — с жив интерес попита тя.

— Храбър съм, но не и луд — поклати глава той. — Госпожо Банок, спечелихте възхищението ми и за мен ще бъде чест да скачате с нас тази сутрин.

Хектор беше събрал петнайсет от най-добрите си хора, сред които Дейв Имбис и Пади О'Куин. Направиха три скока от хеликоптера. Първият беше от 3000, а последният — от 120 метра; парашутът едва имаше време да се отвори, преди краката им да докоснат земята. Тази техника не даваше особени възможности на стрелящия отдолу неприятел да ги елиминира, докато висят безпомощни на въжетата. След третия скок всички бяха втрещени от Хейзъл. Дори Пади О’Куин не успя напълно да скрие възхищението си.

Изядоха сандвичите с шунка и сирене и пиха кафе от манерка, седнали на една дюна. След това Хектор търкулна стара гума на камион от върха и докато тя подскачаше надолу, всички се редуваха да стрелят с автоматите си „Берета“ SC 70/90 по картонената мишена, закрепена за вътрешната страна на гумата. Хейзъл беше последна. Тя взе оръжието на Хектор и бързо и уверено провери пълнителя и баланса. После зае позиция и порази елегантно мишената, като стреляше плавно пред гумата като ловец, целещ се по летящ фазан. Дейв изтъркаля гумата обратно горе, където всички се събраха и се загледаха в дупките по мишената. Никой не проговори.

— Защо се изненадваме толкова? — учуди се Хектор. — Та тя е атлет от световна класа. Разбира се, ужасно е борбена и има координацията на леопард.

Обърна се към нея и продължи съвсем сериозно:

— Нека позная, госпожо Банок. Съпругът ви е обичал да стреля и ви е мъкнел със себе си. Прав съм, нали?

Последвалият смях бе спонтанен и заразителен и не след, дълго Хейзъл също се присъедини към веселбата. Смееше се за първи път, откакто беше изгубила Кайла. Подейства й пречистващо. Усети как част от изсмукващата силите й мъка бе изхвърлена от душата й.

Преди смехът да замре, Хектор плесна с ръце и извика:

— Доообре, момчета и момичета! До терминала има само към десетина километра. Последният черпи.

Пясъкът затрудняваше бягането. Когато минаха през портала на оградения с бодлива тел периметър на терминала, Хектор беше на няколко крачки зад Хейзъл. Тя тичаше сигурно и гладко, но гърбът на ризата й беше потъмнял от пот. Хектор се ухили.

„Съмнявам се, че мадам ще има проблеми със съня довечера“ — помисли си той.