Целувката на гепарда

* * *

През деня Хейзъл носеше смартфона на шнур под блузата си. Закрепяше го с лепенка между гърдите си, така че дори докато тича, скача с парашут и тренира с останалите, да може да стигне до него, преди да е иззвънял втори път. Нощем го държеше под възглавницата и често се будеше и откриваше, че го държи в ръка. Той бе единственото, което я държеше близо до Кайла.

Когато най-сетне апаратът иззвъня, тя седеше на масата в ситуационната зала с Хектор Крос, който провеждаше ежедневния инструктаж на старшите си агенти. „Кросбоу“ продължаваше да изпълнява задачите си по охраната на обекта. Хектор много добре си даваше сметка, че врагът може да се възползва от суматохата около отвличането на Кайла и по всяко време да предприеме поредната изненадваща атака. Срещата приключи и Хектор погледна присъстващите.

— Въпроси? Добре! Няма да ви задържам повече… — млъкна насред изречението, когато телефонът под ризата за сафари на Хейзъл иззвъня.

— О, Господи! — прошепна тя, трескаво разкопча копчетата, бръкна отдолу и извади апарата.

— Оставете ни! — нареди Хектор на хората си. — Излизайте! Веднага!

Те се подчиниха моментално и Пади О’Куин ги изведе и затвори вратата след себе си. Хейзъл вече беше доближила телефона до ухото си и викаше в микрофона.

— Ало! Кой е? Говорете. Моля ви, говорете!

Хектор се пресегна, докосна рамото й и я разтърси леко.

— Хейзъл, това не е обаждане. Получила си текстово съобщение или файл.

Във вълнението си тя не бе забелязала различните позвънявания. Трескаво затърси съобщението и го откри.

— Прав си — изломоти тя. — Файл е. Като че ли някаква снимка или видео. Да, видео е! При това дълго… дванайсет мегабайта.

— Чакай! Не го отваряй! — опита се да я спре Хектор. Имаше усещането, че предстои нещо зло. Искаше да я подготви за това. Тя обаче сякаш изобщо не го чу. Вече беше пуснала видеото направо на малкия екран на устройството.

— Кайла е! — радостно възкликна Хейзъл. — Още е жива. О, слава Богу! Ела да я видиш, Крос!

Той заобиколи бюрото и застана до нея.

— Милото ми дете, изглежда толкова красива дори и в нещастието.

На екрана Кайла вървеше към някакъв мъж, седнал на килим в центъра на кръг от маскирани и въоръжени араби. Лицето на мъжа също беше покрито. Камерата обаче се насочи към него, докато главата и раменете му не изпълниха обектива. Тогава той свали кърпата, скриваща чертите му.

— Кой е този човек, Крос? Познаваш ли го? — развълнувано попита Хейзъл.

— Не, досега не съм го виждал. Но никога няма да го забравя — тихо отвърна Хектор. Адам започна да изнася кратката си реч и двамата заслушаха мълчаливо и се взираха в екрана, сякаш там имаше някакво отровно влечуго.

— … Платете откупа и прекрасната ви дъщеря незабавно ще ви бъде върната — тихо завърши Адам.

— Ще го платя — прошепна Хейзъл. — Ще платя каквото поискат, само да си я върна.

— Съжалявам, госпожо Банок, но той лъже — меко каза Хектор. — Всяка негова дума е лъжа. Това е Звярът, а той е майстор на лъжата.

Картината се смени и арабинът с ножа пристъпи към Кайла.

— Той ще я нарани. Не, не бива да я наранява. Ще платя. Ще платя каквато и да било сума, само да престанат да нараняват детето ми! — надигаше се истерично гласът на Хейзъл.

— Бъди храбра! Заради Кайла, бъди храбра.

— Но това са човешки същества, а не животни — рече тя. — Няма да наранят едно невинно момиче, което не им е направило нищо лошо.

— Не, не са животни. И най-свирепите животни са добри и благородни в сравнение с тези твари.

Арабинът на екрана застана над Кайла и извади гротескния си член. Хейзъл захлипа, хвана ръката на Хектор и мълчаливо загледа развиващия се ужас. Трепереше като обхваната от силна треска.

— Изключи го! — нареди й Хектор, но тя поклати твърдо глава и стисна ръката му като в менгеме. Хектор не можеше да повярва на силата й. Не се опита да се освободи; въпреки че очите му се насълзиха от болка, не можеше да й откаже малката утеха, която бе в състояние да й предложи. И на двамата им се струваше, че множеството изнасилвания продължават цяла вечност. Хектор почувства как в гърдите му се надига ярост, каквато не бе изпитвал никога досега. Когато на екрана отново се появи образът на Адам, той го използва като фокус на омразата си. Впери поглед в лицето, сякаш се опитваше да запечата завинаги образа му в ума си. Накрая ужасното видео свърши и екранът угасна. В стаята се възцари тягостно мълчание. Двамата продължаваха да се взират в празния екран.

— Бих им платила, ако можех — прошепна Хейзъл.

— Нямаш сумата, която искат. Десет милиарда долара — каза Хектор и думите му бяха твърдение, а не въпрос. Тя поклати глава и най-сетне пусна ръката му.

— „Банок Ойл“ не е моя собственост. Компанията принадлежи на акционерите. Седемдесет и три процента от капитала е собственост на тръста на Хенри. Аз имам пълномощно да управлявам тези акции, но не и да се освободя от тях. Притежавам на мое име едва около два и половина процента от целия капитал в ценни книжа. Ако продам тези акции и цялото си друго имущество, сигурно ще събера около пет милиарда, може би пет и половина. Може би ще се съгласят да преговаряме за цената.

— Изобщо не си го помисляй! — отвърна Хектор. — И двайсет милиарда да имаше, пак нямаше да са достатъчни. Те искат нещо друго от теб.

— Какво друго можем да направим?

— Трябва да протакаме, докато Утман и Тарик се върнат. Кажи им, че събираш парите, но това ще отнеме време. Кажи им каквото и да било. Отговори на лъжите им с лъжи.

— А после?

— Не зная — призна той. — На този етап има само едно, което знам със сигурност.

Хейзъл се обърна към него за първи път от пускането на видеото. Сякаш го виждаше за първи път. Лицето му беше като изваяно от блед непреклонен мрамор. На него нямаше нито следа от човешка емоция, ако не се брои омразата. В очите му горяха зелени пламъци. Чертите му бяха като маска на Немезида.

— Какво знаеш със сигурност?

— Че ще измъкна това дете оттам и ще убия всеки, който се опита да ме спре.

Хейзъл усети как в гърдите й се надига странно чувство, подобно на прииждащ поток през пролетта. Това беше мъж, първият истински мъж, когото срещаше, откакто Хенри Банок си бе отишъл от този свят. „Точно него чаках. Искам го — помисли си тя. — Нуждая се от него. Господи, само колко се нуждая от него“.