Целувката на гепарда

* * *

— Най-накрая получихме искане за откуп — каза Хектор на хората си, събрани в ситуационната стая. Те следяха внимателно лицето му.

— Колко? — тихо попита Пади О’Куин.

— Няма значение колко — отвърна Хектор. — Не можем да го платим. Няма да го платим.

Пади кимна.

— Трябва да си адски луд, за да се вържеш. Но какво смяташ да правиш?

— Горещо изваждане — каза Хектор. — Ще измъкнем момичето.

— Знаеш ли къде я държат?

Всички се наведоха нетърпеливо напред като хрътки, надушващи следа.

— Не!

Те се облегнаха назад, без да си правят труда да скрият разочарованието си. Пади заговори от името на всички:

— В такъв случай изглежда, че имаме малък проблем.

— Тарик и Утман скоро ще се върнат. Те ще знаят къде я държат.

— Сигурен ли си? — попита Пади.

— Досега да се е случвало да се провалят?

Всички се умълчаха за известно време.

— Винаги има първи път — отбеляза накрая Пади.

— Виж какво, черногледецо, залагам десет срещу едно, ако сложиш на масата сто лири. Залагай или си затваряй устата.

— Откъде да извадя такива пари, като се има предвид колко ми плащаш?

— Така! Когато Тарик и Утман се върнат, трябва да сме готови да тръгнем незабавно. Където и да отиваме, има само един начин да влезем. Скачаме нощем от голяма височина.

Около масата закимаха одобрително.

— Няма да сме много, група от десет човека. Всички които говорят арабски и могат да минат за местни.

— Вместо да скачаме, защо не използваме хеликоптера на компанията? — попита Хейзъл.

— Ще ни чуят, че приближаваме. Пък и нощно кацане, дори с хеликоптер? Не, благодаря — грубо я сряза Хектор, но тя не се наежи.

— Добре, можете да използвате моя самолет.

— Никога досега не съм скачал от „Гълфстрийм“.

Хектор огледа присъстващите.

— Някой да го е правил?

Всички поклатиха глави и Хектор отново погледна към Хейзъл.

— Не мисля, че идеята е добра. Има проблем с херметизирания корпус, а и люкът е отпред. Крилото може да ти отреже главата при скока. А и скоростта на самолета… Не, мисля, че ще се наложи да предпочетем нещо не така екзотично.

— Какво ще кажеш за Бърни Восло? — предложи Пади.

— Точно това си мислех — кимна Хектор и се обърна към Хейзъл. — Бърни е бивш пилот от Южноафриканските военновъздушни сили. Той и жена му карат един очукан „Херкулес“ С-130 и мъкнат товари из Африка и Близкия изток. Не са много придирчиви към товара и си държат езика зад зъбите. Използвал съм ги неведнъж в миналото. Самолетът им е с частично херметизиран корпус и може да се издигне на шест хиляди и четиристотин метра, ако го сриташ по-енергично. На такава височина за слушател на земята ще вдига толкова шум, колкото пикаеща върху кадифе котка.

Хейзъл не беше чувала този израз и с мъка успя да се овладее и да потисне усмивката си, но очите й проблеснаха като сини фенерчета. Адски прекрасни очи, помисли си Хектор. И разсейващи. Извърна се от нея и погледна хората си.

— Ние обаче няма да скачаме толкова отвисоко, така че Бърни ще намали максимално оборотите и ще се спуснем на три хиляди метра. На тази височина ще можем да разхерметизираме кабината и да се изнесем. Както винаги, по време на спускането ще поддържаме контакт, така че да се приземим във формация и да бъдем в пълна готовност да се справим с евентуалните посрещачи.

— А после какво правим? — попита Дейв Имбис.

— Нe се безпокой за това, синко. Ти няма да си там с розовото си личице — каза му Хектор и продължи: — Това е лесната част. Трудната ще бъде връщането. Както обикновено, има три възможни начина — по земя, по море и по въздух. Първокласният ни билет е хеликоптерът на компанията.

Той кимна към Ханс Лагеган, който седеше на задния ред.

— Ханс ще чака с машината си на границата с най-близката цивилизована страна, готов да приеме сигнала, ни и да дойде да ни вземе. Това би могло да проработи… — замълча за момент — но всички знаем какво може да се случи и с най-добрите планове на мишките и хората, така че ще покрием и другите два начина за измъкване. Сигурен съм, че държат госпожица Банок или в Пунтленд, или в Йемен. Тези момчета са пирати, така че вероятно никога не са твърде далеч от брега.

Хектор извика картата на екрана на стената и посочи с курсора района.

— Каквото и да се случи, Рони Уелс ще ни чака край брега с торпедния си катер.

Погледна към Рони, който седеше отзад до Ханс.

— Какъв е обхватът на старото ти корито?

— С новите помощни резервоари на палубата мога да измина доста повече от хиляда морски мили — отвърна Рони. — И ти благодаря, че го нарече старо корито. Може да развие четирийсет възела, ако го придумам.

— Извинявай за неподходящия избор на думи — с усмивка рече Хектор. — И тъй, Рони ще осигури на всеки, който стигне до плажа, приятен безплатен круиз по Червено море на връщане у дома.

— А какво правим, ако нито Ханс, нито Рони не успеят да си свършат работата? — попита Пади.

— А! Точно тук е твоята роля, Пади. Ти ще чакаш на най-близката сухопътна граница с конвой. Ако целта е в Йемен, ще бъдеш на границата или със Саудитска Арабия, или с Оман. Ако е в Пунтленд, ще чакаш в Етиопия и ще дойдеш да ни вземеш. Бърни Восло и добрата му жена могат да те откарат с джиповете на място, след като разберем накъде тръгваме. Между другото, гледай да се погрижиш да вземеш доктор със себе си. Някой със сигурност ще пострада, ако бъдем принудени да пътуваме през Етиопия.

Хектор огледа лицата им.

— И тъй, всички имате работа за вършене. Искам да бъдете готови за тръгване в рамките на двайсет и четири часа след откриването на целта, а това може да стане всеки момент. Размърдайте си задниците!

След като те излязоха от помещението, Хектор се обади по сателитния телефон на Бърни Восло. Хейзъл слушаше с допълнителната слушалка.

— Бърни, Хектор Крос се обажда. Къде си с твоята чудна госпожа?

— Здрасти, Хек. В Найроби съм, но няма да се задържа много. Още ли мърдаш? Чернилките са кофти стрелци, а?

— Целят се чудесно, просто се научих да се снишавам. Виж, Бърни, имам работа за теб.

Бърни се изкиска.

— Както и всички други в Африка, Хек. Двамата с Нела разхождаме страхотните си задници ден и нощ. Утре отлитаме за Демократична република Конго, както иронично са кръстили онази отходна яма.

— Ела в Абу Зара. Времето и бирата са страхотни.

— Съжалявам, Хек. Имам да изпълнявам договор. Голям клиент. Не мога да го разочаровам.

— За каква сума е договорът?

— Петдесет хиляди.

Хектор закри микрофона с длан и погледна към Хейзъл.

— Колко мога да предложа максимално? — прошепна той.

— С кого си говориш? — остро попита Бърни.

— С прекрасната дама, за която работя. Задръж малко, Бърни.

— Колкото е нужно, за да го убедиш — прошепна в отговор Хейзъл, надраска „$ 1 000 000?“ в бележника си и го обърна към него.

— Това е лудост! — поклати глава Хектор и заговори в слушалката: — Предлагаме ти четвърт милион.

Бърни се умълча за известно време.

— Наистина ми се иска да ти помогна — каза най-сетне той. — Съжалявам, Хек, но е заложена репутацията ми.

— Нела там ли е? — попита Хектор.

— Да, но…

— Никакво но! Дай ми я.

— Ja, Хектор Крос — разнесе се гласът на Нела със силен южноафрикански акцент. — Каква кретения си забъркал последно, човече?

— Просто се обадих да ти кажа, че те обичам.

— Цуни ме отзад, Крос!

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие, Нела. Но първо трябва да се разведеш с онзи дръвник мъжа ти. Знаеш ли какво направи току-що? Отказа офертата ми за половин милион за десет дни работа.

— Колко? — замислено попита Нела.

— Половин милион.

— Долари? А не пари от африканско „Монополи“?

— Долари — потвърди Хектор. — Чудесни зелени гущерчета.

— Къде си?

— В Сиди ел Рациг в Абу Зара.

— Вдругиден ще минем за закуска. И аз те обичам, Хектор Крос.