Целувката на гепарда

* * *

Хектор се намираше в котвеното отделение на носа на танкера. Тарик застана зад него и провери оръжието му — положението на пистолета, резервните пълнители и ножа в канията. Трябваше да е сигурен, че всичко е здраво закрепено и леснодостъпно.

На бедрото на Хектор висеше малка двулитрова кислородна бутилка за спешни случаи с маска на края. Тя можеше да даде допълнителни двайсет минути на обгазен човек. Пади също носеше такава бутилка. Един от тях трябваше да стигне до Настя, преди въглеродният двуокис да я е убил.

Основният дихател „Дрегер“ беше голям и тромав. Нито Хектор, нито Пади бяха използвали подобно нещо преди. Един от хората на Сирил обаче познаваше добре оборудването и набързо ги бе запознал с начина му на действие. Шлемът приличаше на главата на извънземно и впечатлението се засилваше допълнително от изпъкналите очи на прибора за нощно виждане. Човекът от екипажа включи радиостанцията към микрофона вътре в шлема.

— Всичко е готово, сър — каза той на Хектор. — Запомнете, трябва да включите кислорода, преди да спуснете лицевата маска, а не след това. Ще се изненадате колко новаци го забравят.

Хектор кимна и се обади на Хейзъл:

— Сега ще се спусна през предния люк.

— Виждам те на екрана. Всичко пред теб е чисто. Целта продължава да стои на едно място в отделение две.

— Благодаря, Хейзъл — отвърна Хектор. — Сирил, чуваш ли ме?

— Съвсем ясно — отвърна капитанът от мостика.

— Пади, а ти?

— Мелодичният ти глас е като мехлем за ушите ми, Хек.

Настроението на Пади явно се оправяше покрай очертаващия се екшън и предстоящото спасяване на Настя.

— Стой на позиция, докато не ти кажа да действаш.

Хектор стъпи на горната скоба и вдигна палец към

Тарик и човека от екипажа. Бързо се спусна по стълбата на долното ниво. Пространството беше потискащо тясно, стоманените стени бяха боядисани в отровнозелено. Въпреки уверенията на Хейзъл, че тунелът пред него е чист, той извади пистолета от кобура, хвана го с две ръце и го насочи напред.

— Добре, Сирил, вече можеш да угасиш осветлението.

Макар сам да даде командата, тъмнината беше така внезапна и пълна, че едва не изпъшка от изненада. Включи нощното виждане и тунелът отново се появи в глух червеникав монохром.

— Хейзъл?

— Няма промяна, целта все още е на място в номер две.

Хектор тръгна по тесния тунел. Беше изумен от дължината на секциите. На бърз ход му трябваха повече от четири минути, за да стигне до първата херметична врата. Мина през нея и отново се обади на Сирил:

— Минах през люк номер осем. Затвори го.

Люкът се плъзна с хидравлично съскане и се затвори зад него.

— Да обгазя ли отсека зад теб, Хектор? — попита Сирил.

— Недей — спря го Хектор. — Отделението е празно, няма смисъл.

Мина покрай една от огромните помпи, която бумтеше и хриптеше, раздвижвайки газа. Над нея имаше тясна вентилационна шахта, която отвеждаше излезлия газ от помпата към горната част на основния резервоар. По шахтата имаше скоби, но тя беше задънена. Нямаше начин през нея да се измъкне човек.

Хектор подмина още осем подобни помпи и четири люка. На всяка врата се обаждаше на Хейзъл и тя му казваше, че целта още се намира във второто отделение. Той мина през люка на отделение четири и Сирил го затвори зад него. Когато стигна следващия люк и пристъпи в отделение три, настъпи внезапна промяна. Люкът още се плъзгаше зад Хектор, когато Хейзъл се обади по радиото:

— Хектор, внимание! Целта се разделя. Двама остават на място, но третият се движи по тунела към теб.

Хектор се изненада. Кой от тримата се беше отделил? Не можеше да е Камал; той никога не би изоставил заложницата си, за да продължи сам. Не можеше и да е. Настя поради същата причина — Камал никога не би й позволил да се измъкне. Оставаше единствено Адам. Какъв внезапен импулс го бе накарал да изостави закрилата на чичо си? Може би непрогледният мрак е гризал нервите му, докато не го е пречупил. Именно затова Хектор беше наредил на Сирил да изгаси осветлението.

— Добре! — изсумтя той. — Сирил, отвори люка зад мен. По-бързо!

Веднага щом люкът се отвори, Хектор се върна в предишното отделение.

— Добре, Сирил. Отново съм в номер четири. Сега затвори.

Остана да чака мълчаливо почти шест минути, след което Хейзъл се обади отново:

— Хектор, третият стигна твоята позиция. Намира се от другата страна на люка. Като че ли го проверява и се опитва да намери начин да го отвори.

— Добре, Хейзъл. Сигурен съм, че това е Адам Типоо Тип. Пипнахме го. Сирил, затвори люка зад Адам и ми кажи, когато си готов.

Минута по-късно Сирил се обади:

— Люкът е затворен, Хектор — докладва той. — Адам е в капан в трето отделение.

— Добре, Сирил. Сега пусни въглеродния окис.

Последва нова дълга пауза и Сирил обясни забавянето:

— Нужно е време газът да изпълни цялото отделение.

Известно време никой не каза нищо, после Хейзъл наруши мълчанието:

— Действа! Адам тича обратно в посоката, от която дойде. Явно е изпаднал в паника. Въглеродният двуокис го задушава.

— Сирил, отвори люка да мина.

Хектор включи кислорода и спусна лицевата маска. Пристъпи през люка в пълната с въглероден двуокис секция и се затича след Адам. Трябваше да стигне до него, преди газът да го е убил. Намери го свлечен в молитвена поза при една от помпите и разпозна бялата роба, преди да види лицето му. Когато го преобърна, видя, че Адам вече е в безсъзнание, но продължава да диша дълбоко. Забеляза черното кожено куфарче, закопчано за лявата му китка. Опита се да го освободи, но веригата беше от стомана, а ключалката бе първокласна, подобна на използваните от дипломатическите куриери. Щеше да му е нужен оксижен, за да се справи с нея. Нямаше време за губене, така че замъкна Адам до една от зелените тръби, които минаваха хоризонтално по дължината на тунела, и го положи по очи върху нея. Провеси крайниците му заедно с куфарчето от двете страни и върза китките и глезените му със свински опашки за стягане. Адам беше прикован към тръбата като парче свинско на шиш.

— Това ще те държи на едно място — тихо рече Хектор и посегна към кислородната бутилка на колана.

Постави полиуретановата маска на лицето му и завъртя крана. Кислородът засъска тихо в устата на Адам. Хектор закрепи маската с ластика и се обади на Сирил:

— Потвърдено, беглецът е Адам. Пипнах го. Още е в безсъзнание, но му дадох кислород. След няколко минути би трябвало да дойде на себе си. Включи осветлението в това отделение и пусни вентилаторите, за да разкараш въглеродния двуокис.

Кислородът започна да действа. Адам преглътна и се намръщи. Отвори очи и изстена, крайниците му се свиха и той се помъчи да се освободи. Погледна към Хектор с неговия чудовищен шлем и изпищя диво. Опита се да свали маската, но когато откри, че не може, започна да хлипа.

— Къде съм? Какво става?

Хектор не му обърна внимание. Изчака още десет минути по часовник, след което вдигна маската на шлема и предпазливо подуши. В ниски концентрации въглеродният двуокис няма миризма, но при високи мирише остро и оставя кисел вкус на езика. Вентилаторите бяха пропъдили отровния газ. Въздухът ставаше за дишане.

Хектор свали кислородната маска от лицето на арабина, затвори вентила и закачи бутилката на колана си.

— Кой си ти? Какво ще правиш с мен? — с треперещ глас попита Адам.

— Ще обсъдим това по-късно — обеща му Хектор на арабски, докато проверяваше свинските опашки на глезените и китките му.

— Знам кой си! Ти си убиецът, Хектор Крос! — гласът на Адам се повиши до пронизителен писък. — Ти уби баща ми и дядо ми, а сега ще убиеш и мен.

— Да. Има голяма вероятност това да се случи — съгласи се Хектор, изправи се и отново се обади на Сирил. — Адам е вързан и дойде в съзнание. Отвори люка към второто отделение. Отивам за Камал и Настя. Затвори след мен.

Люкът се отвори пред него. Хектор прекрачи прага и се озова в следващото отделение. Спря.

— Хейзъл, къде е Камал? — попита той.

— Не е помръднал. Още е в номер две, точно пред теб. Мисля, че се е сврял в някаква дупка и те чака.

— В такъв случай не бива да го разочароваме — каза Хектор. — Добре, Сирил, затвори двата люка на второ отделение и бъди готов да го обгазиш по моя команда.

— Разбрано, Хектор. Камал е в капана. Няма начин да се измъкне.

— Пади, чуваш ли ме?

— Чувам те, Хектор.

— Тръгни напред и чакай при люка от твоята страна. Аз ще чакам тук. Сирил ще вкара въглеродния двуокис и веднага щом Камал излезе от строя, тръгваме едновременно да измъкнем Настя, преди газът да я е довършил.

— Трябва да си адски бърз, за да ме биеш, Крос. Правиш си опити с моето момиче.

Всичко ще бъде наред, Пади. Прекалено е яка и хубава, за да умре млада.

— Стига си дрънкал, Крос. Да действаме!

— Хейзъл, последна проверка. Къде е целта?

— Не са помръднали, Хектор. Все още са в средата на отделението. Това не ми харесва. Подозирам, че Камал е скрил някакъв последен номер в тюрбана си. Чака те. Моля те да бъдеш внимателен, любов моя.

— Внимателен е презимето ми — увери я Хектор. — Но си мисля, че полъх въглероден двуокис може да направи Камал мъничко по-дружелюбен. Дай му да подиша газ, Сирил.

— Разбрано, Хектор. Отварям цилиндрите сега!

— Пади, тръгваме точно след четири минути. Дотогава Камал би трябвало да е извън играта.

— Както и Настя — горчиво отбеляза Пади.

Хектор се направи на глух и загледа светещия секундарник на ролекса си. Пълзеше по циферблата с отмереността на алпийски глетчер. Стигна зенита и започна втората си обиколка, когато Хейзъл се обади отново. Гласът й бе напрегнат от безпокойство.

— Изгубихме контакт! Камал и Настя изчезнаха от екрана.

— Невъзможно. Инфрачервеният сензор в тунела работи ли? Може би Камал го е открил и го е извадил от строя.

Точно когато си мислеше, че владее ситуацията, всичко започваше да отива по дяволите.

— Потвърдено. Още работи, но Камал го няма. Изгубихме контакт! — тревожно повтори Хейзъл. Хектор се стегна да посрещне паниката, която се надигаше, за да го отнесе.

„Мисли като лисицата! — заповяда си той. — Мисли като Камал! Какво прави кучият син?“ Интуицията му се задейства и той намери отговора на собствения си въпрос.

— Пади, Камал вероятно е надушил газа — каза той в микрофона. — Миризмата не може да се сбърка. Знае, че е въглероден двуокис, знае също, че е по-тежък от въздуха. Наясно е, че за да оцелее, трябва да бъде над него. Но как да го направи?

Нужни му бяха няколко секунди, преди да се сети.

— Вентилационната шахта на отделението! Проклетникът се е изкатерил по нея и е взел Настя със себе си. Горе няма инфрачервен сензор и чистият въздух се е издигнал в шахтата. Там той може да диша и използва Настя като щит. Не можем да стреляме нагоре, без да я улучим.

— Трябва да тръгваме веднага, Хектор! — вече почти крещеше Пади. — Пусни ме! За Бога, пусни ме да ида при нея.

— Прав си, Пади. Трябва да действаме! — решително рече Хектор. — Сирил, отвори люковете! После спри газа и започни да проветряваш отделението.

Пое дълбоко дъх и продължи:

— Хейзъл, прати доктора тук долу. Някой ще пострада.

— Идвам с него — отвърна Хейзъл.

Хектор помисли да възрази, но от опит знаеше, че е безполезно. Освен това люкът се отваряше и трябваше да тръгва. Мушна се през отвора и спринтира напред. Нямаше време за предпазни мерки. Знаеше точно къде се намира Камал. Вентилационната шахта се издигаше от центъра на секцията над газовата помпа; с това темпо щеше да я стигне за две минути. Без да го забавя, той се обади отново по радиостанцията:

— Пади, когато стигнеш, заеми позиция зад газовата помпа. Аз ще бъда от другата й страна. Кажи ми, когато си готов. Трябва да работим заедно. Не ми се прави на самотен рейнджър.

Пади не отговори и той видя тъмната маса на газовата помпа да се издига непосредствено пред него. Над нея входът на шахтата зееше като пастта на беззъбо чудовище. Хектор се плъзна под прикритието на помпата и остана на колене. Пистолетът беше в ръцете му, насочен към отвора на шахтата.

— Добре, Пади, на позиция ли си? — тихо попита той. Отговорът последва незабавно.

— На позиция, Хектор!

— Сирил, чуваш ли?

— Чувам, Хектор.

— Броя до пет и включваш осветлението. Едно. Две. Три. Четири. Светлина!

Напълно тъмното досега отделение се озари от ослепително електрическо сияние. В горната част на шахтата имаше 180-ватова крушка, която освети Камал и Настя като прожектор на сцена. Камал беше приклекнал на тесен стоманен перваз. Настя стоеше върху скоба на стълбата под него. Ръцете й бяха вързани отпред. На шията й имаше примка. Арабинът държеше другия край на въжето в едната си ръка, а автомата в другата. Целеше се надолу и веднага щом видя Хектор и Пади в шахтата на десет метра под него, изстреля един откос. Миг преди да дръпне спусъка, двамата се скриха зад помпата.

Трясъкът на автомата беше оглушителен в затвореното пространство. Куршумите рикошираха в стоманените стени и тежките газови тръби, сипейки дъжд от искри. Веднага след като стрелбата спря, Хектор рискува да надзърне зад купола на помпата. Нямаше шанс да стреля по Камал. Тялото на Настя го скриваше напълно, но той видя, че тя някак е успяла да усуче примката около китките си. Камал вече не можеше да използва въжето като гарота. Настя балансираше опасно на скобата, без да се държи за нищо. Хектор моментално разбра какво е намислила, още преди да изкрещи диво: „Хвани ме Бабу!“. После тя се хвърли назад в шахтата. Въжето рязко се опъна, но тя пое затягането с китките си вместо с шията. Краят му се изплъзна от ръцете на Камал и едва не го събори от парапета. Той задрапа, мъчейки се да запази равновесие.

„Кой е Бабу, по дяволите?“ — разсеяно се запита Хектор. Неизреченият му въпрос намери отговора си моментално — Пади се бе втурнал от прикритието си и застана под отвора на шахтата с широко разперени ръце, загледан към летящата към него Настя. Тя бе свила тялото си на кълбо, а падането беше почти десет метра. Ускоряваше се до смазваща скорост, но Пади не трепна. Успя да я хване във въздуха и беше съборен от инерцията й на стоманения под, поемайки с тялото си по-голямата част от сблъсъка. Ударът прозвуча като торба въглища, хвърлена от каросерията на камион върху паваж. Хектор чу хрущенето на счупена кост. Пади обаче не пусна Настя нито за миг, а продължи да я притиска към гърдите си.

Хектор напълно игнорира преплетените тела в краката си и съсредоточи и последната си капка ум и сила във фигурата, която се мъчеше да запази равновесие. Първият му изстрел рикошира в стоманената скоба точно под Камал. Деформираният куршум изгуби съвсем малко от скоростта си и се запремята нагоре, за да попадне между краката на арабина, пронизвайки перинеума му и забивайки се дълбоко в червата. Цялото тяло на Камал се сгърчи. Той се вкопчи с мъртвешка хватка в стълбата, но не успя да задържи автомата. Оръжието падна, като тракаше в стените и отскачаше от скобите на стълбата. Хектор се дръпна, когато прелетя покрай главата му, след което бързо стреля още три пъти. Всеки негов куршум разкъса плът, кост и органи. Пръстите на Камал бавно се отвориха, накрая той изпусна скобата и полетя надолу в шахтата с развени роби, докато не се стовари в краката на Хектор. Хектор се наведе над него и стреля още два пъти в главата му, след което се обърна към лежащите на земята Пади и Настя.

Вентилаторите все още не си бяха свършили напълно работата и в тунела имаше доста въглероден двуокис. Настя беше изложена на риск. Той коленичи до нея и свали двулитровата кислородна маска от колана си. Отвори вентила и сложи маската на носа и устата й.

— Първо се погрижи за Пади! — нареди тя с приглушен от маската глас.

Пади се опитваше да седне, но беше ранен. Нещо във формата на тялото му не беше наред; едното рамо беше увиснало.

„Счупена ключица, вероятно и едно-две ребра — помисли си Хектор. — Със сигурност навяхвания и разкъсани мускули, но дали има мозъчни поражения?“

— Хайде, Бабу — каза на глас той. — Дамата нареди да се погрижа за теб.

— Някой ден ще отидеш твърде далеч, Крос — предупреди го Пади, но без злоба. Лицето му се изкриви в смесица от болка и удоволствие, когато Настя коленичи до него и той погледна в очите й.

— Няма мозъчни поражения. Момчето още е горещо като пистолет! — ухили се Хектор и включи микрофона на радиостанцията. — Чуйте ме всички! Камал е извън играта. Утман Уадах също. Адам е заловен. Пади е леко потрошен, но е яко момче и ще се оправи. Двамата с Настя сме напълно добре. Няма място за притеснения!