Целувката на гепарда

* * *

Автобусът беше паркиран сред дузина други в края на откритото пространство. Беше як ТАТА, произведен в Индия преди много години. От пръв поглед му личеше, че е имал тежък живот. Почти по нищо не се различаваше от останалите автобуси около него, само дето не беше натъпкан с товари и пътници. Тарик представи Хектор на собственика. След като приключиха със сложните ритуални благопожелания, Крос обиколи машината. Три от прозорците бяха напукани, един липсваше напълно. Хектор коленичи и погледна под двигателя. Отдолу капеше черно масло, но не в големи количества. Капакът на двигателя се държеше на място благодарение на тел. Хектор го отвори и провери маслото. Беше почти догоре, както и водата в радиатора — явно бяха сменени специално за случая. Седна зад волана и пусна смукача. После завъртя ключа на стартера и зачака панелът да светне, след което отново завъртя ключа. Двигателят зави мудно, но не запали. Собственикът го беше последвал вътре.

— Ще позволиш ли, ефенди?

Хектор освободи мястото. Собственикът започна вещо да играе със стартера и газта. Накрая двигателят запали, закашля се, изръмжа и умря отново. Без да губи кураж, собственикът повтори процедурата и накрая двигателят запали по-убедително, почти умря, закашля се и заработи по-силно. Собственикът грейна тържествуващо. Хектор го поздрави и отново отиде зад автобуса. От ауспуха бълваше син пушек и капеше вода.

„Спукано гърне — помисли си Хектор и когато отново отвори капака, един от цилиндрите тракаше силно. — За африкански автобус е в почти идеално състояние. Би трябвало да издържи няколкостотин километра, повече не искам от него“.

Погледна собственика в очите и попита:

— Колко?

— Петстотин гущера — деликатно отвърна онзи.

— Двеста и петдесет — контрира Хектор и мъжът се завайка и се хвана за челото, сякаш беше обидил жестоко майка му и баща му.

— Петстотин — настоя той и след това позволи бавно да бъде убеден да свали на триста — цената, която и двамата вече бяха определили мислено. Плюха си на ръцете и плеснаха длани, за да подпечатат договора. После се качиха в автобуса и минаха по пътеката между седалките до дървения сандък отзад. Собственикът вдигна капака и тържествуващо показа съдържанието му — шест автомата АК-47 и петстотин патрона. Дървените приклади бяха очукани и издраскани, оксидацията беше паднала от стърчащите места и когато погледна през мерника на едно от оръжията, Хектор видя, че е толкова износен, че няма шанс да улучи нещо на повече от петдесет метра. Уговориха се за цена двайсет и пет долара за автомат. Преди да се разделят с най-дълбоки почитания, продавачът предаде документите на автобуса и спомена едва ли не между другото, че местната джихадска милиция издирва банда престъпни неверници, убили стария шейх и откраднали една от колите му. Човекът оставяше впечатление, че не скърби особено за смъртта на шейха. Добави също, че преди няколко часа откраднатата кола била намерена изоставена недалеч от градчето. Новият шейх, Аллах да го дари с дълъг живот и мъдрост, обявил вечерен час и предупредил, че ще се стреля по всяко превозно средство, което се движи от залез до изгрев-слънце или не спира за проверка.

— Помислих си, че трябва да ви предупредя — сви безразлично рамене той.

— Благодаря, братко — отвърна Хектор и добави сто доларова банкнота към пачката, която сменяше собствениците си.

Веднага щом онзи си отиде, Хектор се обърна към Тарик.

— А сега ни трябват малко пътници, с които да го напълним. Ако на покрива няма багаж и само девет души са се настанили като в първа класа, никой няма да ни повярва и за миг, че сме поклонници на път за Мека.

Междувременно слънцето беше залязло и Тарик тръгна да обикаля на лов за пътници, като обещаваше големи отстъпки за желаещите да стигнат до Бербера на брега. Трите жени и хората на Хектор се качиха, за да си запазят места и да поспят. Останалите седалки бързо се напълниха и час преди изгрев-слънце вътре имаше места само за правостоящи, а половин дузина закъснели бяха накацали несигурно върху закрепената планина от багаж на покрива. Ресорите на автобуса едва издържаха тежкия товар. Хейзъл, Кайла и Далия бяха притиснати на седалката отзад. Кайла бе успяла да се намести до прозореца без стъкло. Далия седна между тях, за да поеме евентуалните въпроси, които биха могли да им зададат на блокадите.

Кайла се наведе през Далия към майка си.

— Поне ще подишам малко чист въздух — прошепна тя. — Тук вони така, че чак очите ми се насълзяват.

Хейзъл беше почти погребана под разплутата маса на една изключително едра госпожа, която се настани на мястото до нея и постави на просторния си скут кошница сушена риба. Рибата беше опушена само наполовина и вонята й ожесточено си съперничеше с телесната миризма на въпросната дама. Хектор седна с кръстосани крака на пода в средата на пътеката с купчина багаж пред себе си и древния калашник в скута. Всеки, който се опиташе да стигне отзад до жените, трябваше първо да преодолее багажа и него. Тарик пое ролята на шофьор. При евентуални разпити на блокадите щеше да отговори с типичния за местните акцент. Останалите четирима агенти на „Кросбоу“ бяха разположени на стратегически места от Хектор, за да могат при напечени ситуации да покрият и защитават целия салон.

Когато новият ден настъпи и слънцето показа червения си купол над хълмовете, четиринайсетте автобуса, принудени от вечерния час да пренощуват в града, запалиха двигателите и надуха клаксони, за да съберат пътниците си. Подредиха се в дълъг конвой и докато хората вътре отправяха молитви към Аллах за благополучен път, излязоха на главния път и се насочиха на север. Тарик беше успял да намърда автобуса в средата на колоната.

— Не искаме да бъдем нито първи, нито последни — каза той на Хектор. — Именно те се радват на най-голямо внимание.

Около километър и половина извън града попаднаха на първия пост, на който имаше десет мъже. Конвоят спря, а шофьорът и пътниците на първия автобус бяха принудени под дулата на автоматите да слязат и да разтоварят багажа си на пътя. Хектор отиде напред и клекна до седалката на Тарик да гледа претърсването. Мина почти половин час, преди да пуснат първата кола. Втората им отне половината време. Някои от мъжете бяха принудени да слязат, а един беше пребит до безсъзнание с приклад без видима причина и хвърлен в каросерията на паркирания край пътя камион. На петия автобус милицията съвсем явно беше изгубила интерес към работата си. Трима мъже се качиха в автобуса, а останалите го наобиколиха, като надничаха към уплашените пътници през прозорците.

— Онзи е главният — кимна Хектор към висок мъж с огромна брада, който слизаше от автобуса и пъхаше нещо в кесията на колана си, преди да махне на шофьора да потегля. — Колко според теб?

— Десет долара? — предположи Тарик.

— Би трябвало да е достатъчно. Пробвай го.

Тарик кимна и Хектор се върна на мястото си на пода зад бариерата от багаж. Накрая бяха извикани напред от джихадистите, които майсторски размахваха оръжия и крещяха страховито. Шефът на претърсващите отново се качи пръв и се наведе над Тарик. От мястото си Хектор надуши миризмата на арак[13]. Предаването на десетачката мина като представление на фокусници, след което мъжът се изправи и тръгна по пътеката към Хектор. Насочи автомата си в лицето му.

— Кой си ти и накъде пътуваш? — попита той.

— Казвам се Сюлейман Багдади. Отивам в Бербера да хвана ферибота до Джеда, за да се поклоня в Мека.

— Говориш като саудитска свиня.

Мъжът го обиди великодушно и без зла умисъл, след което погледна зад него към дебелата госпожа на задната седалка. Поклати глава и й се изсмя без причина, после се върна по пътеката и скочи на пътя. Извика на Тарик, който подкара веднага. Спряха ги още два пъти, преди да изминат двайсет и петте километра до някакви пръснати колиби. Покрай пътя под опърпан навес бяха наклякали няколко старици и продаваха фъстъци, грудки и банани. Тарик спря и повечето пътници слязоха да пазаруват. Самият Тарик купи поднос печени фъстъци и даде бакшиш от един долар, което моментално спечели благоволението на продавачката. Двамата поговориха оживено няколко минути, след което Тарик се върна на мястото си и Хектор отново излезе напред и приклекна до него. Тарик му предложи фъстъци и Хектор си взе шепа.

— Е? Какво откри? — попита той, докато дъвчеше.

— Старият път към планините е малко по-нататък, отвъд първото сухо дере, което трябва да пресечем. Жената каза, че малцина знаят за съществуването на пътя, само старците като нея. Никой вече не го използвал. Дори не знаеше дали още е проходим.

— А знае ли дали има блокади нататък?

— Според нея едва ли.

Хектор се замисли за момент и взе решение.

— Добре, Тарик. Тук ще се наложи да се сбогуваме с пътниците. Знаеш какво да им кажеш.

Тарик слезе от автобуса и каза на всички пътници да направят същото, след което им съобщи лошата новина.

— Има теч на гориво в двигателя и голяма опасност от пожар, който да ви убие или най-малкото да унищожи вещите ви. Не можем да продължим безопасно по-нататък.

Пътниците нададоха тревожни и гневни викове, после гласът на дебелата госпожа с рибата се извиси над глъчката.

— Ами парите, с които платихме? — остро попита тя.

— Ще ви върна всички пари плюс десет долара отгоре, за да си платите за място на някой друг автобус.

Възмутените викове незабавно утихнаха и хората забъбриха доволно помежду си, докато дебеланата отново взе думата:

— Лесно се дават обещания. Покажи ни парите или няма да е нужно да се тревожиш за горивото. Сами ще подпалим автобуса.

Жената дръпна никаба, покриващ лицето й, за да направи заплахата още по-убедителна.

— Ти първа ще си получиш парите, стара майко — увери я Тарик и отброи сумата в месестата й лапа. Целият огън в нея моментално угасна. Жената загука като доволно бебе, докопало се до гръдта на майка си. Останалите се стълпиха около него и веднага щом получеха парите си, разтоварваха багажа си в прахта. След това всички радостно махаха на много по-лекия автобус, когато потегли. Останалите в него пътници също бяха в празнично настроение.

— Не мисля, че щях да изтърпя още дълго тази воня — каза Кайла, свали качулката на бурката си и подаде глава през счупения прозорец. Вдиша дълбоко и разроши потната си коса, за да изсъхне на вятъра.

— Наричаме я L'Eau d'Afrique — съчувствено обясни Хектор. — Ако решиш да я бутилираш и да я продаваш като одеколон на улица „Сен Оноре“ в Париж, едва ли ще направиш състояние.

Кайла сбърчи нос при мисълта за подобна перспектива.

— Мисля, че интересуващото ни дере е точно пред нас — каза Тарик и посочи през прашното предно стъкло.

— Всички нащрек! — тревожно извика Хектор. — Наближаваме още два камиона на милицията. Кайла, прибери главата си и я покрий.

Кайла се подчини моментално, Хейзъл я прегърна и двете се свиха на мястото си. Мъжете вдигнаха шаловете да покрият долните половини на лицата си. Тарик продължаваше да кара спокойно.

Около двата паркирали камиона имаше две групи джихадисти, които спряха да бърборят и насочиха вниманието си към приближаващия автобус. Един от тях излезе на пътя и свали автомата от рамото си. Вдигна ръка и Тарик послушно натисна спирачките. Мъжът заобиколи и спря под прозореца на шофьора.

— Накъде си тръгнал?

— Към Бербера.

— Защо си с толкова малко пътници?

— Имахме повреда в Ласканоод. Повечето не искаха да чакат и ни оставиха — обясни Тарик и мъжът изсумтя.

— Жадни сме — каза той. Тарик бръкна под седалката и извади бутилка арак, която бе купил в Ласканоод специално за подобни случаи. Мъжът извади тапата със зъби и помириса огненото съдържание, после се отдръпна и им махна да продължават. Всички се отпуснаха, а Кайла свали качулката на бурката си и отново показа глава през прозореца.

Автобусът се спусна по отсамния бряг на дерето, пребори се с мъка с пясъка в сухото речно корито и с неохота се изкачи от другата страна. Най-неочаквано се натъкнаха на друго превозно средство, паркирано горе — този път светлосива „Тойота Хайлюкс“. Имаше човек зад волана и други двама, изправени в каросерията на джипа. Гледаха през бинокли към планините и етиопската граница на запад. Един от мъжете свали бинокъла си и се загледа в автобуса.

— Мамка му! — изсъска Хектор. — Това е Утман Уадах. Покрийте си лицата — предупреди той хората си.

Погледна назад към жените. Утман никога не бе виждал Далия или Кайла. Кайла беше прибрала главата си веднага щом видя джипа, но косата и лицето й не бяха покрити. Тя бързо придърпа гънка на робата върху главата си и се извърна да скрие светлата си кожа. Хейзъл не беше махнала бурката си. Единствените, които Утман би могъл да разпознае, бяха Хектор или някои от бившите му другарите по оръжие. Когато автобусът се изравни с тойотата, вторият мъж отзад също свали бинокъла си и го пусна да виси на гърдите. Постави ръце на кръста и се загледа в лицата през прозорците на автобуса. Беше по-млад от Утман и поразително красив. Чертите му бяха като изваяни от полиран абанос. Погледна право в лицето на Хектор. Хектор изведнъж го разпозна като главния герой от видеото с насилването на Кайла. Преди да успее да предупреди останалите, той видя как погледът на мъжа се премества към задната част на автобуса. Надменното му изражение моментално се промени, стана хищно и свирепо. Кайла не беше издържала на изкушението да надзърне за миг. Тя погледна право в очите на Адам.

— Това е тя! Невярната свинска курва! — изкрещя Адам на арабски. В същото време Кайла изпищя от ужас.

— Това е Адам!

Тя се хвърли на пода на автобуса и скри лице в дланите си. Трепереше, сякаш имаше тежък пристъп на малария. Хектор тупна Тарик по гърба.

— Карай! Карай като луд. Разкриха ни.

Тарик превключи скоростите и натисна педала до дупка. Хектор изтича към задния прозорец и разби стъклото с приклада на автомата.

— Погрижи се за Кайла — каза той на Хейзъл, без да поглежда към нея. — Накарай я да стои долу. Ще има малко игра на войници.

Хектор се взираше през задния прозорец. Видя, че Утман е останал в каросерията на тойотата, а Адам се е качил в кабината. Джипът Излезе на пътя и се впусна с рев след тях. С летящия си старт автобусът имаше преднина около сто метра пред тойотата, но Хектор знаеше, че по-малката кола е много по-бърза от тях. Адам се подаде навън през прозореца и насочи автомата си към тях. Разстоянието все още бе твърде голямо. Първият му залп беше толкова неточен, че Хектор не успя да определи къде попаднаха куршумите. Много по-опитният Утман не бързаше да открива огън. Дори от това разстояние с Хектор се наблюдаваха преценяващо. Познаваха се великолепно. И двамата бяха наясно, че другият няма очевидни слабости. И двамата бяха бързи и смъртоносни. С дясната си ръка Утман се държеше за една скоба на покрива на тойотата, хванал с лекота автомата си в лявата, но Хектор знаеше, че той борави еднакво добре с двете ръце и че може да стреля бързо и от двете рамена. Видя, че Утман все още носи своята произведена специално по поръчка на Банок „Берета“, най-доброто оръжие за пехотинци, създавано някога. Самият Хектор имаше древен и изтормозен АК-47, с който досега не беше стрелял. Утман имаше широкоъгълен оптичен мерник и от стабилна платформа можеше да улучи мишена с диаметър един сантиметър от двеста метра разстояние. Определено беше един от най-добрите стрелци, които Хектор бе срещал някога.

„С изключение на теб, естествено, а и каросерията на движещ се джип не е стабилна платформа дори за Утман — помъчи се да се успокои Хектор. — Стоманата на това работно конче би трябвало да издържи на лекия натовски куршум“. Самият Хектор пък имаше обикновен груб мерник. Цевта на автомата му беше толкова износена, че куршумите сигурно щяха да дрънчат из нея. Един Господ знаеше къде щяха да попаднат.

„По-добре пробвай“ — реши той и се прицели през прозореца в предната гума на тойотата, за да има фон, на който да определи точността на стрелбата си. Изстреля троен залп и видя как куршумите се забиват в прахта на около метър и осемдесет вляво от гумата. Представи си презрителната усмивка на лицето на Утман. Обърна се бързо към Хейзъл.

— Отивайте отпред и лягайте на пода. Всеки момент ще стане напечено.

Тя се подчини моментално и помъкна Кайла със себе си. Далия ги последва. Четиримата му бойци изпълзяха отзад и заеха позиции от двете страни на Хектор с готови автомати.

— Не стреляйте по хората — нареди им той. — Целете се в гумите. Те са най-лесната мишена. Готови? Бърз залп и залягате. Познавате Утман. Не му давайте да се прицели. Няма да пропусне.

Всички стиснаха автоматите, приклекнали под металната преграда.

— Огън! — извика Хектор.

Всички скочиха и стреляха на автоматичен. Куршумите полетяха из целия път, но нито един не улучи предните колела. От каросерията на тойотата Утман вдигна спокойно и уверено автомата си. Стреля два пъти един след друг толкова бързо, че гърмежите се сляха в един. Първият му куршум улучи в главата мъжа до Хектор и го уби моментално. Човекът се катурна през облегалката. Вторият куршум на Утман засегна тюрбана на Хектор и той усети ужилване по меката част на дясното си ухо. Скри се и притисна длан до ухото си. Видя кръвта и това го ядоса ужасно.

— Копеле! — възкликна той. — Предателско копеле!

Въпреки гнева си обаче призна, че противникът му е великолепен стрелец. Две попадения в главата с два изстрела. Надникна отново и видя, че тойотата е много по-близо. Моментално се сниши и куршумът на Утман изсвистя над главата му. Премести се и отново бързо се подаде, изстреля три куршума и се скри миг преди Утман да отвърне с изстрел, който мина на косъм от него. Тойотата вече беше толкова близо, че ясно чуваше звука на двигателя й наред с ръмженето на автобуса. Най-отдалеченият от Хектор мъж скочи с вдигнат автомат, но Утман го уби, преди да успее да дръпне спусъка.

Хектор отново изскочи, възползвайки се от краткия момент, който бе необходим на Утман да заеме позиция след попадението си. Откри, че тойотата вече е на не повече от четирийсет метра зад автобуса, което означаваше стрелба от упор дори за разнебитения му калашник. Отново стреля в предната гума, като взе предвид отклонението наляво в мерника. Изкара късмет и видя как гумата експлодира. Изгубила управление, тойотата рязко поднесе и се заби в крайпътната канавка. Утман беше стрелял миг след Хектор, но бе изгубил равновесие в каросерията и не улучи. Тойотата се запремята в облак прах и камъчета. Хектор не успя да види какво стана с хората в нея и за миг си помисли, че това е шансът му да се върне и да убие Утман, докато все още е замаян и в безпомощно състояние. После видя прашните облаци на други два камиона, носещи се на висока скорост след разбития джип. Явно бяха чули стрелбата и се бяха втурнали да се включат във веселбата.

— Не спирай! — извика Хектор на Тарик. — Карай колкото се може по-бързо.

Тръгна по пътеката между седалките, но спря при Хейзъл и Кайла. Кайла беше в ужасно състояние — пребледняла, трепереща и разплакана. Погледна към него.

— Уби ли го, Хек?

— Съжалявам, скъпа, но май не успях. Следващия път ще го направя, обещавам ти.

Кайла захлипа сърцераздирателно и зарови лице в рамото на майка си. До този момент се бе представила като толкова силна, храбра и в добро разположение на духа, че Хектор си беше помислил (или по-скоро му се искаше да си мисли), че е преминала през ужасното изпитание без сериозни психологически травми. Сега вече знаеше, че това е илюзия. Травмата бе толкова дълбока, че беше разбила самите основи на съществото й. Предстоеше й дълга и тежка борба, за да се възстанови. Хектор знаеше, че Кайла ще се нуждае от цялата любов и грижи, които можеха да й предложат той и Хейзъл.

„Ще има време и за това — каза си той. — Първата ми работа обаче е да ги измъкна от зъбите на Звяра“.

Остави ги и изтича при Тарик.

— Не бива да пропускаме отбивката за стария път — тихо и напрегнато каза той.

— Старицата ми каза, че знака го няма, но стълбът му си е останал на място. Трябва да е ето онова там — посочи той почервенялата от ръжда тръба, стърчаща сред бурените от лявата страна на пътя. Наби спирачки и намали, за да завие. — Не виждам никакъв път.

— Ето там! Между двете скали. Те би трябвало да са оригиналната маркировка.

Автобусът подскочи в края на главния път и се понесе между камъните, като едва не остърга страните си в тях.

— Ето! Вече се виждат старите следи — посочи Хектор.

След като бурените останаха зад тях, пътят стана още по-ясен. Хектор продължаваше да се оглежда назад за преследвачи, като в същото време насочи Тарик към групата скали малко пред тях. Явно преследвачите бяха спрели да помогнат на преобърнатата тойота, защото вече не се виждаха. Отне им известно време, преди да се появят отново по главния път, а през това време Хектор беше скрил автобуса зад скалите. Преследвачите подминаха на висока скорост отбивката и продължиха нататък, без изобщо да намалят. Хектор ги наблюдаваше през бинокъла и разпозна Адам и Утман в каросерията на първата кола. Бяха оцелели при преобръщането, за съжаление.

Веднага щом изчезнаха в прахта и далечината, Хектор се обърна към Тарик.

— Скоро ще се усетят, че са се излъгали. Карай по-бързо.

Излязоха отново на остатъците от пътя и продължиха напред. На някои места летните бури и наводненията бяха изровили опасно земята и Тарик трябваше да отбива, за да заобиколи най-лошите места. Теренът постепенно се издигаше и нямаха почти никакво прикритие. Хектор се оглеждаше неспокойно назад. Знаеше, че когато се усети, Утман ще се върне да потърси къде са отбили от пътя. Веднага щяха да ги видят на голия хълм. Автобусът мудно се изкачваше нагоре, а сините планини на Етиопия се издигаха право пред тях. Когато приближиха хребета, Хектор изтича към задната част на колата и се загледа през прозореца.

— Мътните да го вземат — промърмори той.

Облаците прах показваха, че камионите на преследвачите се връщат от север по главния път. Хектор погледна напред и видя, че още са на голия склон, малко преди хребета на хълма.

— Няма да успеем — промърмори под нос той.

Нямаше смисъл да подканва Тарик; той караше с максималната възможна скорост по неравния терен. Преследвачите вече се виждаха ясно. Внезапно водещият камион спря. Все още бе твърде далеч, за да могат да се разпознаят хората в каросерията, но Хектор си представи как Утман насочва бинокъла си към автобуса. После двата камиона потеглиха толкова внезапно, колкото бяха спрели. Стигнаха мястото, където автобусът се беше отклонил от магистралата, намалиха скорост и бавно завиха по стария път.

— Ето ги и тях! — занарежда Хектор. — А ние нямаме и километър и половина преднина.

Гледаше ги как изкачват склона зад тях. Противниците обаче бяха принудени да се справят със същите опасни дупки по пътя. По-добрата им скорост вече не представляваше предимство. Автобусът стигна хребета. Нататък пътят се спускаше в друга долина с ширина около километър и половина, след което започваше последното изкачване към подножието на планинската верига. Автобусът с дрънчене се понесе надолу и преследвачите изчезнаха от поглед. В долината теренът беше по-добър и успяха да наберат по-сериозна скорост.

Хектор погледна напред над рамото на Тарик. Плътният планински масив пред тях изглеждаше непреодолим, докато не различи началото на тесен проход между намръщените скали. Показа се през прозореца и погледна назад точно когато първият противников камион се появи на хребета. Спря само за момент, докато Утман се ориентира, след което продължи надолу към долината след тях. Вторият камион го следваше плътно. Хектор знаеше, че на равния терен преследвачите ще имат по-голямо преимущество от стария автобус. Шансът рязко се беше наклонил в полза на Утман. Погледна напред към прохода. Щяха да стигнат до него малко преди камионите да ги настигнат. Хейзъл и Кайла го гледаха и той им се усмихна окуражаващо.

— Ще се обадя на Пади О’Куин по сателитния. Не може да е много далеч.

По изражението на Хейзъл разбра, че лъжата не е минала. Имаше най-малко дузина причини Пади да не е зад първия завой в прохода, облечен в бляскави доспехи и готов да се притече на помощ. Кайла обаче се посъживи и избърса сълзите си с опакото на дланта. Хектор не можеше да я погледне в очите, изпълнени с фалшива надежда. Върна се при задния прозорец и погледна приближаващите камиони, докато включваше телефона и го чакаше да намери най-близкия сателит. Впери поглед в малкия екран, но той показа съвсем слаба връзка, която просветна за момент и почти веднага изчезна.

— Планината ни блокира — уплаши се той.

Въпреки това набра номера на Пади и чу слабия прекъсващ сигнал. После му отговори някакъв неясен глас, който можеше да е колкото на Пади, толкова и на всеки друг.

— Пади, ако си ти, сигналът прекъсва. Ако можеш да ме чуеш, положението е такова — намираме се на стария планински път, но лошите са по петите ни. Не мисля, че ще успеем да им избягаме. Ще бъдем принудени да спрем и да се бием. Противниците имат голямо числено и огнево превъзходство. Води ги Утман. Ти си последната ни надежда. Идвай, ако можеш.

Повтори съобщението бавно и ясно, след което прекъсна връзката и видя, че Хейзъл и Кайла са чули всяка негова дума въпреки дрънченето и тракането на автобуса. Не можеше да ги погледне в очите и отново се обърна към счупения заден прозорец. Камионите ги настигаха. Вече можеше да разпознае Утман в каросерията на първата кола и до ушите му достигаха ликуващите викове на преследвачите, които размахваха оръжия. Погледна напред и видя, че проходът не е много далеч. Червеникавите скали се издигаха отвесно от двете страни на отвора. Взе автоматите и патрондашите на двамата убити от Утман и ги подаде на жените.

Знаеше, че Хейзъл е отличен стрелец с автомат и затова се обърна към Кайла:

— Знам, че те бива с пистолет, госпожице Банок. Можеш ли обаче да стреляш с калашник?

Кайла бе твърде шокирана и уплашена, за да говори, но поклати глава и се усмихна несигурно. Хектор извади пистолета изпод туниката си и й го подаде наред с два резервни пълнителя. — Кажи на майка ти да ти покаже как се зарежда пълнител на автомат. Можеш да й осигуряваш амуниции, когато кафявата гадост уцели вентилатора.

Зареждането на пълнители поне щеше да ги разсее от заплахата, която приближаваше зад тях. Хектор погледна към скалистия портал в началото на прохода.

— Е, дами, проклет да съм, ако не успеем да стигнем до прохода — с приповдигнат тон рече той и продължи да наблюдава врага през задния прозорец.

В същия миг всички се снишиха, когато противникът откри огън и куршумите затракаха по ламарината на автобуса; един влетя през задния прозорец и пръсна стъклото пред Тарик.

— Май започват да губят търпение — отбеляза Хектор и се усмихна окуражаващо на Кайла. Стигна до задния прозорец и надникна навън. Първият камион беше само на няколкостотин метра зад тях и вече чуваше съвсем ясно виковете на противниците, но те все още бяха твърде далеч, за да успее да ги свали със стария автомат. От пътя зад тях се вдигна прах, когато джихадистите отново откриха огън. Вече виждаше Утман, облегнат на кабината на камиона с готов за стрелба автомат, чакащ удобен момент за поредния точен изстрел. Имаше червена следа отстрани на лицето си и ризата му беше окървавена, вероятно от удара след преобръщането на тойотата. Хектор изпита удоволствие, че кучият син не се е отървал невредим от катастрофата.

Точно преди да стигнат прохода, последва нов автоматичен откос, който улучи едно от задните колела. Гумата се спука с гръм и задницата на автобуса се заклати като дебела жена, танцуваща хавайска хула. Миг по-късно влязоха с рев в гърлото на прохода и за известно време каменните му стени ги защитиха от неприятелския огън.

Хектор беше принуден да вземе бързо решение. Старият автобус вече едва креташе. Чуваше се плющенето на спуканата гума и скоростта им намаляваше бързо. Невъзможно беше да бягат още дълго. Трябваше да избере място, където да окаже отпор. Формата на прохода му даваше известна надежда. В това затворено пространство Утман нямаше да има възможност да ги обкръжи или да маневрира. Щеше да му се наложи да атакува фронтално. Хектор подаде глава от страничния прозорец и видя, че проходът напред не е много широк. Вероятно можеше да използва автобуса като преграда, а стоманеното шаси щеше да послужи като бариера, иззад която да защитават позицията си.

Погледна червените скали от двете страни на пътя. От този ъгъл беше невъзможно да прецени височината им. Стените бяха издълбани през вековете от стичащата се вода и бяха гладки и вдлъбнати. Надвисваха над дъното на прохода като покриви на гледащи една срещу друга веранди. На Утман щеше да му е трудно да прати хора горе, които да стрелят в прохода. Разбира се, вместо това те можеха просто да метнат ръчни гранати. Това щеше доста да разведри положението, но какво пък! Нищо в този живот не е лишено от дребните си проблеми.

Забеляза, че наближават завой. Погледна назад. Противникът не се виждаше още. Старият автобус стигна завоя и го взе с дрънчене. Хектор се опули от ужас. Малко по-нататък пътят беше напълно блокиран. Дясната скала се беше разцепила и се бе изсипала в прохода, преграждайки го от единия край до другия. Някои от канарите бяха по-големи и от автобуса. Умът на Хектор трескаво затърси изход от положението. И изведнъж си даде сметка, че вместо смъртоносен капан преградата може да се окаже спасение. Ако успееха да изкатерят стената, преди да се появят Утман и Адам, това щеше да промени всичко. Купчината скали щеше да се превърне в непреодолим редут. Адам и разбойниците му щяха да се принудят да изоставят камионите и да се катерят, за да се доберат до тях, а така щяха да бъдат открити на всяка стъпка.

— Тарик! Закарай ни колкото можеш по-близо до камъните — извика той, след което се обърна към трите жени и заговори бързо, като същевременно превеждаше на Далия. — А сега ме слушайте. Хейзъл! Ти и Далия излизате първи и вземате Кайла между вас. Виждате ли ниското място отляво между онези две канари? Трябва да минете през него. Не е много далеч. Не спирайте, докато не стигнете горната част. Останалите ще ви следваме. Всеки мъж да носи оръжието си. Аз ще взема сандъка с боеприпасите.

Сандъкът тежеше близо четирийсет и пет килограма и Хектор беше единственият, който имаше силата да се справи с лекота с него.

Тарик наби спирачки и спря автобуса успоредно на преградата, всички се изсипаха навън и се втурнаха към камъните. Ревът на преследващите ги камиони се усилваше от високите стени, караше горещия въздух да вибрира и с всяка секунда приближаваше все повече и повече. Засилващият се шум ги пришпори да ускорят крачка. Кайла падна точно пред цепнатината между двете големи скали, поваляйки със себе си Хейзъл и Далия. Хектор пусна сандъка с патроните, изправи Хейзъл на крака и преметна дъщеря й през рамо. Изтича с нея и я прехвърли от другата страна на каменната бариера. Хейзъл и Далия я последваха. Без да спре нито за миг, той се плъзна обратно по склона към изоставените амуниции.

— Не, не! — изпищя Хейзъл след него. — Остави ги. Връщай се.

Хектор не й обърна внимание и взе сандъка. Вече беше единственият, останал от тази страна на стената. Вдигна сандъка на рамо и отново тръгна нагоре. Ревът на камионите отекваше още по-силно в стените на прохода. Хектор чу виковете зад себе си, последвани от автоматичен пукот. Един куршум се заби в дървения сандък на рамото му. Ударът го извади от равновесие и той се прекатури през върха на стената в обятията на Хейзъл.

— Господи, помислих си, че ще те изгубя — изхлипа тя.

— Съжалявам — прегърна я бързо. — Няма да се отървеш така лесно от мен.

Обърна се да ръководи отбраната. Камионът на Утман наби спирачки толкова рязко, че поднесе долу в прохода. Вторият камион го блъсна отзад. Джихадистите се изсипваха от двете коли и тичаха напред, стреляйки по Хектор и хората му. Утман обаче още не си беше възвърнал контрола. Хектор, Тарик и двамата оцелели агенти от „Кросбоу“ се проснаха по корем на стената и откриха огън по тях. Противниците започнаха да падат по склона. Атаката им бе осуетена и те започнаха да отстъпват безредно. Неколцина останаха да лежат в прохода. От това разстояние дори раздрънканите калашници бяха доста ефективни.

Някои от оцелелите се скриха зад двата камиона. Останалите побягнаха назад към завоя. Шофьорите забързано разделиха колите и обърнаха, за да побягнат назад, а куршумите от калашниците се забиваха в ламарините им. Когато камионите изчезнаха, Хектор преброи телата на шестима души на пътя. Две от тях още мърдаха. Единият викаше другарите си на помощ, а другият пълзеше към завоя на лакти, явно с парализирани крака. Мъжете на стената откриха с удоволствие огън по тях. Преди Хектор да успее да ги спре, двамата ранени джихадисти се простиха с живота.

„Не е точно крикет, но пък по тези краища никой не е чувал за тази игра“. Не изпитваше никакво съжаление към убитите. Знаеше, че самият той едва ли щеше да срещне повече милост и съчувствие, ако ролите им бяха сменени — нещо, което можеше и да се случи в близкото бъдеще.

— Тарик, един от хората да събере празните пълнители и да ги даде на жените да ги заредят. Утман ще се върне всеки момент, бъди сигурен.

През следващия час Утман направи още два опита да атакува бариерата. И двата пъти плати скъпо — на пътя пред позицията на Хектор вече се търкаляха четиринайсет трупа.

— Адам е повикал подкрепления. Сега там долу сигурно има двеста души — каза Хектор на Хейзъл. — Колко боеприпаси са ни останали?

— Около триста патрона в сандъка, който донесе. Изразходвате ги доста бързо.

След кратка пауза тя попита:

— Защо непрекъснато гледаш нагоре към скалите?

— Опитвам се да преценя какъв ще бъде следващият ход на Утман, след като вече разполага с повече хора.

— И какво ще направи?

— Ще изпрати трийсет или четирийсет души горе, за да стрелят по нас. След като заемат позиции, ще ни притиснат и тогава Утман ще предприеме нова фронтална атака срещу бариерата. Този път няма да можем да ги отблъснем.

— И какво ще правим в такъв случай? — попита тя.

Ще се изтеглим под скалния навес, така че онези над нас да не могат да ни виждат — обясни той. — После ще направим нещо като каменна барикада, която да ни пази от фронталния огън.

Трите жени застанаха на пост горе на бариерата, докато Хектор и останалите издигнаха преграда под скалния навес. Работеха бързо и трупаха усилено камъните един върху друг. Когато приключиха, всички се върнаха на позициите си до жените в очакване на следващата атака.

Хейзъл наблюдава мълчаливо приготовленията им известно време.

— Това няма да свърши работа, нали? — тихо попита тя, за да не я чуе Кайла.

— Не — призна Хектор. — Поне не за дълго.

— Какво ще правим след това?

— Бива ли те в молитвите? Защото аз нямам абсолютно никакъв опит.

— Можеш да се опиташ отново да се свържеш с Пади О’Куин — предложи тя.

— Това няма да ни навреди. Поне ще има с какво да си запълня времето — съгласи се той и включи сателитния телефон. — Междувременно искам ти и останалите жени да се скриете зад парапета, преди да са открили огън отгоре.

Гледаше ги как се отдалечават, докато вървеше напред-назад по преградата и се опитваше да улови сигнал. Накрая се отказа.

— Все едно сме в дъно на кладенец — промърмори той. Слезе при жените зад преградата и седна до Хейзъл.

— Затишието преди буря — тихо й каза той.

— Да не го пропиляваме. Прегърни ме.

— Така е добре — каза той.

— Да, определено. Но знаеш ли, ще бъде ужасна загуба, ако всичко приключи тук, по този начин. Имах толкова много чудесни планове…

— Аз също.

— Ако решиш да ме целунеш сега, ще срещнеш много малко съпротива — призна тя.

— Кайла ни гледа.

Двамата се усмихнаха на момичето и то им отвърна неуверено.

— Нещо против да целуна майка ви, госпожице Банок? — попита Хектор и този път Кайла поклати глава и се изкиска.

— Вие двамата сте адски палави! — загледа ги тя с интерес. Целувката се проточи, но накрая беше прекъсната от гласове, отекващи от скалите над тях. И тримата погледнаха нагоре.

— Не си отивай — прошепна Хектор на Хейзъл. — Ще се върна да продължим оттам, откъдето спряхме.

Стана и посегна към автомата си. Видя, че Тарик и останалите вече гледат нагоре в очакване на първия неприятел. Хейзъл и Кайла клекнаха в краката му зад преградата и се загледаха с трепет към скалите. Хейзъл беше опряла автомата си върху парапета, готова за стрелба, а Кайла държеше пистолета в скута си, стиснала дръжката с две ръце. Далия клечеше зад тях.

— Можеш ли да стреляш, Далия? — попита Хектор.

Тя поклати глава и сведе поглед.

— Тогава се грижи за Кайла — каза й той и тя кимна и се усмихна, но пак без да го поглежда.

Хектор ги остави и се върна при хората си, като клекна до Тарик. Вече чуваха и гласовете на мъжете зад завоя под тях. Отвесните скали отразяваха звука и Хектор разпозна гласа на Утман Уадах, който се мъчеше да повдигне бойния дух.

Хектор знаеше, че онези горе ще се покажат първи, и затова насочи вниманието си натам. Видя леко помръдване на синия фон на небето и зачака. Движението се повтори и той вдигна автомата и се прицели. Главата на мъжа се показа над ръба на скалата и Хектор стреля три пъти. Отгоре се разлетяха парчета камък и главата бързо се скри. Хектор си помисли, че е пропуснал. Изчака няколко секунди, готов за следващата мишена, после най-неочаквано един автомат се плъзна през ръба и падна в прохода. Оръжието изтрака върху камъните недалеч от Хектор. Секунди по-късно безжизнено тяло се претърколи през същото място. Полетя надолу с плющяща като знаме бяла роба и тупна върху автомата. Мъртвецът лежеше по гръб и се взираше в небето с единственото си око и с изненадана физиономия. Другото му око беше отнесено от куршума на Хектор.

Хектор отиде до тялото и го обърна, за да освободи автомата. Взе оръжието и го претегли в ръка с удоволствие. Беше „Берета“ SC 70/90. За момент се зачуди откъде се е озовала у противника, но после си спомни хората от „Кросбоу“, които Утман беше убил в оазиса. Несъмнено това беше едно от техните оръжия. Едноокият труп имаше патрондаш през кръста. Хектор го свали, погледна джобовете и намери пет пълнителя с по трийсет патрона. Преметна патрондаша през рамо.

Бързо провери дали оптичният мерник не се е повредил при падането. Преди да успее да реши какво е състоянието му, отново забеляза движение горе. Вдигна инстинктивно автомата и главата на противника се появи точно на мерника. Стреля. Куршумът улучи директно там, където се беше прицелил. Джихадистът се прекатури през ръба и падна в краката на Хектор.

Удоволствието, че разполага с истински автомат, не продължи дълго. Почти в същия миг десетки глави с тюрбани се показаха през ръба и куршумите заплющяха като тропически дъжд по камъните около тях. Бойните викове на враговете отекваха в скалите. Надаваха ги онези от щурмовата група, която Утман Уадах събираше долу в прохода.

— Хайде! — извика Хектор на Тарик и двамата си оцелели бойци. — Не можем да останем тук, ще ни свалят като бълхи по корема на куче. Трябва да се скрием под навеса!

Всички скочиха и се втурнаха по обратния склон на бариерата. Почти веднага един от тях беше улучен от стрелците отгоре. Човекът падна отпуснат като парцалена кукла, така характерно за смъртта. Въпреки това Хектор спря насред дъжда от куршуми, за да се увери, че няма с какво да му помогне. После скочи отново на крака и се затича след другите двама. Преди да стигнат скалния навес, Тарик също беше улучен и се просна на земята. Хектор видя ярката кръв по гърба на туниката му и за миг му причерня пред очите.

— Не и Тарик. Моля те, Господи, не него.

Прехвърли автомата в лявата си ръка и тичешком награби падналия си приятел. Тарик не беше тежък и Хектор с лекота го понесе и го пусна зад каменния парапет.

— Погрижете се за него, доколкото можете — каза той на Хейзъл.

Отново беше вбесен. Изправи се и пусна дълъг откос по скалите горе. Трима противници се претърколиха през ръба и тупнаха върху камъните. Останалите побързаха да потърсят прикритие. Хейзъл и Далия вече се суетяха над Тарик. Хектор видя, че Далия плаче, и въпреки екстремната ситуация това го изненада.

— Защо реве? — изтърси той.

— Ама че тъп въпрос. Защото го обича, разбира се — отвърна Хейзъл, без да вдига глава.

— Боже мой! Всички сме влюбени — ухили се безразсъдно Хектор. Кръвта му беше кипнала от бойната лудост. — Лошо ли е ударен?

Стреля два пъти по главите от другата страна на прохода и уби още един противник.

— Не зная. Раната е в гърба. В кръвта обаче няма мехурчета, така че вероятно белият дроб не е засегнат.

— Притиснете раната. Опитайте се да спрете кървенето. Засега можем да направим само толкова. И в името на всичко свято, дръжте главите си ниско. Ти също, Кайла. Не можеш да ги улучиш с пистолета — подчертаваше думите си Хектор с единични изстрели.

Вражески откос улучи парапета и ги засипа с прах и парченца камък. Хектор приклекна и изплю камъче, после вдигна глава и се заслуша. Откъм входа на прохода се носеха пронизителни ислямски бойни викове. Хората на Утман изкатериха другата страна на бариерата и стигаха до върха, без да срещнат съпротива. Хектор се завъртя по корем зад парапета, докато не зае позиция за стрелба, без да се открива за онези на върха на скалите. Беше готов, когато първият противник вдигна глава над бариерата, но изчака да се появят и други. Първата глава бързо се скри и когато не последва огън, отново се показа предпазливо. Последваха я други. Хектор ги чакаше да станат непредпазливи. Трима врагове се изправиха в цял ръст, припявайки „Аллах акбар“.

Хектор стреля пет пъти толкова бързо, че прозвуча като автоматичен откос. Мъжете паднаха или се проснаха с изненадани викове и болезнени писъци. В цялата врява беше невъзможно да се прецени със сигурност, но Хектор реши, че може би е улучил и тримата.

— Не е чак толкова зле — тихо се поздрави той. — Още не сме изгубили съвсем форма.

Останалите врагове реагираха незабавно и изсипаха оловен порой върху навеса от върха на скалите и от бариерата. Куршумите къртеха камъни и изпълниха въздуха с бяла прах и вой на рикошети. Хектор прегърна Хейзъл с едната си ръка и Кайла с другата и ги притисна към земята. Лицата на всички станаха мъртвешки бели от прахта. Насред хаоса на стрелбата и бойните крясъци той долови далечния рев на множество двигатели?

„Какъв номер е измислил още Утман? — запита се той. — Не е достатъчно луд, за да се опита да прекара колите си през преградата, колкото и да ми се иска да видя това“. Ръмженето на двигатели обаче се засилваше и вече почти заглушаваше крясъците на джихадистите. Изведнъж Хектор осъзна, че звукът не идва от другата страна на преградата през пътя, а отеква от прохода зад тяхната позиция. Стрелбата на арабите оредя и стана по-колеблива. Хектор се претърколи и продължавайки да притиска двете жени към земята, надникна назад към завоя.

В този момент колона от три огромни камиона „Дженеръл Мотърс“ се появи на завоя и се понесе право към тях. Отстрани се виждаше логото на „Кросбоу“, в предната част на каросериите имаше монтирана двойка тежки картечници „Браунинг“ 50-и калибър. Зад картечниците на първия камион стоеше Пади О’Куин. Усмихваше се щастливо, докато завърташе цевите към джихадистите, които продължаваха да прииждат по бариерата, блокираща прохода. Във втория камион Дейв Имбис се целеше нагоре към скалите.

— Пади О’Куин и неговата банда ще изсвирят прочутото си парче специално за нас! — разсмя се Хектор и прегърна двете жени.

Картечниците откриха унищожителен огън и изпълниха прохода с грохот. Трасиращите куршуми на Пади разкъсаха върха на преградата и изпълниха въздуха с прах. Бягащите араби, мъчещи се да се спасят от другата страна, изчезнаха в огнената буря, разкъсани, преди да намерят прикритие. Дейв пък помете върховете на скалите. Човешки тела заваляха в прохода като презрели плодове, падащи от клоните на дърветата под напора на вятъра. Само за няколко секунди всички видими цели бяха поразени и картечниците замлъкнаха. Пади се огледа, забеляза сгушените зад парапета под навеса фигури и им махна весело.

— Добро ти утро, Хектор! Каква приятна изненада, че те виждам в добра форма. Мога ли да те хвърля до дома?

— Направо съм омагьосан — извика му в отговор Хектор. — Чак сега си давам сметка, че изобщо не съм оценил по достойнство слънчевата ти усмивка.

Той внимателно повдигна Тарик.

— Как си, братко? — попита го той, докато го носеше към първия камион.

— Ще бъда с теб още много години. Двамата трябва да убием онзи син на Шейтан, Утман Уадах — отвърна Тарик.

Гласът му беше слаб, но поне в устата му нямаше кръв. Хектор знаеше, че ще се оправи. Положи Тарик на задната седалка и жените се настаниха до него.

— Грижете се добре за него — каза той на Хейзъл. Беше повече молба, отколкото заповед.

— Не се безпокой, Хектор — отвърна Хейзъл. — Двете с Далия няма да позволим да му се случи нищо лошо.

— Къде са останалите? — с приповдигнат тон попита О’Куин, докато Хектор се качваше при него.

— Каквото виждаш, това получаваш, Пади — тъжно отвърна Хектор. — Вече няма никакви други.

Усмивката изчезна от лицето на Пади и поредната весела забележка замря, преди да е стигнала до устните му.

— Бог да спаси душите им — сериозно рече той.

— Амин.

— Но виждам, че си успял да спасиш момичето.

— Не е спасена, докато не я отведем у дома. Да вървим, Пади!