Целувката на гепарда

* * *

Тарик клечеше под един скален перваз, гледащ на изток. Беше дошъл тук час след залез-слънце. Мислеше си за братовчедка си Далия. Още се чудеше на превръщането й от дете в млада жена. Мисълта за нея го караше да се чувства щастлив. Тази сутрин, преди да го остави и да измине шестте километра до Оазиса на чудото, тя бе докоснала ръката му с думите: „Ще те чакам“. Потърка ръката си там, където го беше докоснала, и се усмихна.

Мислите му бяха прекъснати от тихо бръмчене в небето. Погледна нагоре, но видя единствено звезди. Наклони глава настрани и се заслуша. Звукът се усили. Той стана, взе стария газеник със срязана горна част, който му бе дала Далия, и го изнесе на открито. Натрупа около него предварително събраните камъни, за да го закрепи по-здраво. Отново се заслуша; вече нямаше съмнение. Бученето на самолетни двигатели не можеше да се сбърка с нищо. Извади от торбата си морската сигнална ракета. Дръпна въжето за запалване, пусна ракетата в газеника и отстъпи назад. Съдът пламна и от него се надигна парлив пушек. Червеното сияние се отрази нагоре. Звукът на двигателите се засили, докато не се озова почти над главата му.

— Виждам червен сигнал — избоботи гласът на Нела от високоговорителя. — Две минути до зоната на скачане. Отварям рампата.

Хектор беше разделил хората си на две отделения по пет души. Той щеше да скочи с първото отделение, а Утман щеше да го последва незабавно с другите четирима. Всички бяха облечени в традиционни дрехи с черни шалове, покриващи по-голямата част от лицата им, но отгоре бяха с бронирани жилетки и бойни шлемове и носеха раници с вещи от първа необходимост, по десет пълнителя за автоматите на коланите и бойни ножове. Оръжейникът на „Кросбоу“ ги беше наточил достатъчно добре, за да могат да се обръснат с тях.

— Първо отделение на крак! — нареди Хектор и те станаха и се отправиха към рампата. — Включете сигналните си светлини!

Всеки имаше малка флуоресцентна лампа, закрепена с ластична лента за шлема. Светлината беше синя и толкова слаба, че беше малко вероятно да бъде забелязана от вражески наблюдател на земята, като в същото време щеше да ги ориентира къде се намират другите по време на свободното падане. Хейзъл седеше на пейката до Хектор и сега стана и го прегърна през врата.

— Обичам те! — прошепна му тя. Той беше първият мъж, на когото казваше тези думи от много време насам. — Върни се. Върни се при мен.

От високоговорителя гласът на Нела започна последното отброяване.

— И аз те обичам — каза той и я целуна, оставяйки петно камуфлажна боя на бузата й. Разтърка го нежно с палец. — Когато се върна, ще водя Кайла със себе си.

Тя се извърна бързо и изтича към вратата на кабината. Не искаше той да я вижда разплакана. Преди да стигне вратата, Нела даде команда за скачане:

— Първо отделение! Давай! Давай! Давай!

Хейзъл се обърна да го зърне за последно, но той беше изчезнал в черната паст на нощта.

Във фучащия вятър Хектор стабилизира падането си, заемайки позата на морска звезда, и се огледа за червения сигнал на Тарик. Забеляза го на три километра отдолу, под ъгъл около 45 градуса. После се огледа около себе си за сините светлинки на хората си. След като откри всички, с леки движения на крайниците и тялото си застана начело на формацията. Четиримата му другари бяха плътно до него, докато летяха към червения сигнал. Хектор погледна алтиметъра и хронометъра си. Времето за свободно падане беше малко повече от минута. Вече бяха стигнали пределната скорост и земята летеше устремно към тях. Намираха се на по-малко от четиристотин и петдесет метра над нея, когато той даде знак с ръка да отворят парашутите си и да се пръснат. Сега управлението беше по-лесно и те се плъзнаха на лекия ветрец и кацнаха като ято жерави на двайсетина крачки от горящата червена ракета, докосвайки земята почти едновременно и оставайки на крака, докато прибираха бързо парашутите си. Незабавно образуваха защитен кръг с насочени навън оръжия.

— Тарик! — тихо повика Хектор. — Покажи се!

— Аз съм, Тарик Хакам — подаде се той зад една купчина камъни. — Не стреляйте!

Изтича при Хектор и двамата бързо се здрависаха.

— Всичко наред ли е? — веднага попита Хектор. — Къде е онова момиче, братовчедка ти?

Тарик му беше обяснил набързо ситуацията тази сутрин по сателитния телефон.

— Вътре в крепостта е. Ще ни отведе на мястото, където държат момичето на Банок.

— Можеш ли да й се довериш? — попита Хектор. Свой човек в крепостта беше невероятен късмет, а той винаги се отнасяше подозрително към прекалено щастливите стечения на обстоятелствата.

— Тя е от моята кръв — отвърна Тарик и едва не добави „и част от сърцето ми“, но не искаше да изкушава Иблис, Дявола.

— Добре, ще приема това.

Хектор му даде резервния автомат и раницата, които бе взел. В същия момент Утман и четиримата му другари се спуснаха от черното небе и кацнаха недалеч от тях. Тарик обърна газеника и натрупа камъни върху сигналната ракета. Останалите прибираха и заравяха парашутите.

Минути по-късно се бяха прегрупирали.

— Тарик, ти водиш — нареди Хектор. — Движете се по двойки.

Последваха Тарик, като внимателно поддържаха разстоянието помежду си. С готови за стрелба оръжия се движеха бързо по неравната пътека, проправена от козите. След четирийсет и четири минути стигнаха първата палма на оазиса и отново се подредиха в отбранителен кръг, залегнали по корем и с вдигнати глави. Тарик даде знак, че теренът е чист, и Хектор махна на останалите да продължат. Тарик се запромъква между дърветата. Утман изпълзя до Хектор.

— Къде отива? — прошепна той. — Защо спираме тук?

— Тарик има свой човек в крепостта. Отиде да установи контакт, след което ще ни вкара през един от страничните входове.

— Не знаех за това. Кой е този информатор? Мъж или жена? Някой роднина на Тарик?

— Какво значение има?

Хектор усети леко напрежение. Утман беше прекалено настоятелен.

— Не ми каза за това, Хектор.

— Не беше нужно да научаваш до този момент — отвърна Хектор и Утман извърна поглед. По стойката му личеше, че е ядосан. Нима показваше негодуванието си, че не му се е доверил? Това не беше характерно за Утман. Хектор се запита дали приятелят му не е започнал да остарява за тези игри. Да не би да изпускаше нервите си? Не можеше да си представи по-мрачна възможност. Внезапно взе решение и докосна Утман по ръката, принуждавайки го да го погледне в очите.

— Утман, оставаш тук с хората си като резерва. Ако загазим вътре в крепостта, ще ни се притечете на помощ. Искам да ни прикривате. Ясно?

— Винаги съм бил до теб — горчиво рече Утман. Поведението и нацупеният му тон бяха прекалени и затвърдиха решението на Хектор да не го взема със себе си в леговището на Звяра.

— Не и този път, стари приятелю — отвърна той и без да каже нито дума повече, Утман се извърна и изпълзя обратно на мястото си при второто отделение. Хектор го изхвърли от мислите си и се загледа към дърветата на оазиса. Видя движеща се като нощна пеперуда сянка и тихо подсвирна два пъти. Отговорът последва незабавно и Тарик безшумно се материализира между дърветата. Водеше някого със себе си — стройна фигура, облечена в дълга черна абая.

— Това е братовчедка ми Далия — каза той, когато двамата залегнаха до Хектор. — Има тревожни новини. Казва, че сред хората на шейха имало голяма суматоха. Почти целият гарнизон бил пратен на север, оттатък джамията.

— Защо? — обърна се Хектор към момичето.

— Не зная.

Гласът й бе много тих.

Хектор се замисли за момент.

— Има ли порта в северната част, където са отишли мъжете? — попита той.

— Има — потвърди Далия, — но не е главната.

— През нея ли смяташе да ни вкараш в крепостта?

— Не! — поклати глава тя. — На източната стена зад кухните има друг вход. Съвсем малък, през който може да мине само един човек. Почти не се използва и малко хора знаят за съществуването му. Оттам смятах да ви въведа.

— Вратата заключена ли е?

— Заключена е, но намерих ключ. Тази сутрин го отмъкнах от джоба на главния готвач. Така и не забеляза.

— Охрана? Входът охранява ли се?

— Никога не съм виждала стража. Тази вечер излязох оттам. Пътят беше открит и наоколо нямаше никого.

— Тарик, братовчедка ти се оказа храбра и интелигентна жена.

Хектор се вгледа в нея, но не успя да различи нищо зад покривалото.

— Известно ми е — сериозно отвърна Тарик.

— Омъжена ли е?

— Още не, но може би скоро ще го направи — отвърна Тарик. Далия скромно сведе глава, но не каза нищо. — Съветва ни да изчакаме тук, преди да приближим крепостта. Докато суматохата не утихне.

— Колко ще трябва да чакаме според нея? — попита Хектор и Тарик показа почти кръглата луна, която се издигаше зад палмовата горичка — до пълнолуние оставаха пет дни.

— Докато не се изравни с най-високата палма. Дотогава стражите ще са се успокоили и някои може дори да са заспали.

— Значи около час и половина — прецени Хектор и погледна часовника си.

Изпълзя назад към Утман и с няколко думи обясни плана, след което се върна при своето отделение. Лежаха безмълвно и неподвижно, докато голямата стрелка пълзеше по циферблата. Внезапно мъртвешката тишина бе разкъсана от воя и крясъците на два чакала под стените на крепостта. Моментално последва яростен лай на глутница хрътки оттатък стената.

— Господи, колко кучета има вътре, Далия?

— Много. Ханът обича да ловува с тях.

— Какво ловува… газели, антилопи, чакали?

— Всички тези животни, да — отвърна Далия. — Но най-вече обича да ловува хора.

— Хора ли? — дори Хектор беше шокиран. — Човешки същества ли имаш предвид?

Тя кимна и сълзите в очите й блеснаха на звездната светлина през цепката на шала.

— Именно. Мъже или жени, които са го разгневили. Някои от тях бяха мои роднини или добри приятели. Хората му ги откарват в пустинята и ги пускат. После ханът и синовете му ги преследват с кучетата. Наслаждават се на лова и се смеят, докато хрътките разкъсват жертвите си на парчета. Позволяват им да се хранят с месото на убитите. Ханът вярва, че това ги прави по-свирепи.

— Ама че очарователен дядка бил този хан. С нетърпение очаквам да се запозная с него — промърмори Хектор.

Изчака лаят да утихне и луната да се издигне над палмите. Едва тогава се размърда отново.

— Време е да вървим, Тарик. Кажи на Далия да води. Ще я следваме от разстояние. Ако срещне някого от крепостта, трябва да се опита да го разсее и да ни даде възможност да се погрижим за него, преди да е вдигнал олелия. Тръгни след нея, а аз ще бъда след теб с останалите.

Девойката тръгна бързо и уверено напред. Последваха я извън дърветата и нагоре по склона. Едва сега Хектор можеше да разгледа ясно крепостта. Извисяваше се над тях масивна и черна. Не се виждаха никакви светлини и тя изглеждаше безжизнена като изгряващата зад нея луна. Пътеката се изкачваше стръмно. Момичето не забавяше крачка. Каменните стени надвиснаха над тях, злонамерени като някое допотопно чудовище, дебнещо плячката си от засада. Неочаквано Далия сви от главния път и пое по едва различима пътека, минаваща под бойниците. Останалите минаха покрай вонящи купчини отпадъци, изхвърляни от стените. Чакалите ровеха сред боклука, но се разбягаха заради приближаващите мъже. Накрая Далия спря до една канавка, започваща от нисък отвор в стената. Той беше преграден с решетка с ръждиви железни пръти. От канала течеше отходна вода и вонята бе нетърпима. Далия прескочи канавката и внезапно изчезна в друг тесен проход в стената, през който можеше да мине само един човек. Останалите я последваха в колона. Изкачиха няколко грубо изсечени стъпала и видяха Далия, която ги чакаше горе, до ниска яка дървена врата, обкована с желязо.

— Нататък трябва да вървим в плътна група. Много е лесно да се изгубите, след като се озовете вътре — прошепна тя и извади стар железен ключ изпод дрехата си. Пъхна го в ключалката и го завъртя с усилие. Натисна вратата с рамо и я отвори. Наложи се да се наведе, за да мине под каменния праг. Останалите я последваха. Далия затвори зад тях.

— Не заключвай. Може да се наложи да се изнасяме бързо — тихо й рече Хектор.

Мракът бе толкова плътен, че сякаш ги смазваше с тежестта си. Хектор включи флуоресцентната лампа на шлема си и другите последваха примера му. Далия ги поведе в лабиринта от криволичещи коридори и свързани една с друга стаи. Чуваха се тихи звуци — жени разговаряха и се смееха в една от стаите, в друга шумно хъркаше мъж. Накрая девойката им направи знак да спрат.

— Чакайте тук — прошепна тя на Тарик. — Изгасете светлините и не вдигайте шум. Ще ида да проверя дали всичко е наред.

Изчезна в тесния коридор. Останалите клекнаха да починат, но продължаваха да държат оръжието в готовност. Не след дълго Далия се върна безшумно и бързо.

Двама мъже пазят пред вратата на момичето. Това е странно. Обикновено са петима или шестима. Явно останалите са били изпратени на северната порта. У някого от двамата трябва да е ключът за килията. Не издавайте никакъв звук. Следвайте ме.

Хектор и Тарик тръгнаха от двете й страни. След малко тя отново спря и посочи напред. Коридорът се разширяваше изведнъж и завиваше под прави ъгли. Чуваха гласовете на мъжете зад ъгъла, по страничната стена и тавана играеше жълта светлина на фенер. Хектор се заслуша напрегнато и различи монотонните гласове на най-малко двама мъже, мърморещи думите на молитвата Еша. После видя сенките им на стената, когато коленичиха и отново се изправиха. Хектор вдигна два пръста и Тарик кимна. Хектор потупа гърдите му и показа един пръст, после потупа своите и показа втори пръст. По един за двамата — кимна Тарик.

Подадоха автоматите си на мъжете зад тях, развиха струните от пиано, които Хектор извади от джоба си, и ги опънаха в ръце. Хектор се промъкна до ъгъла. Тарик го следваше плътно. Изчакаха двамата пазачи да коленичат и да опрат чела в пода, излязоха безшумно зад тях и когато онези се надигнаха в седнало положение, Хектор и Тарик преметнаха гаротите около гърлата им и стегнаха с всички сили. Арабите заритаха и заразмахваха ръце, но не издадоха и звук. Хектор опря коляно между лопатките на жертвата си и дръпна с двете си ръце. Мъжът се вцепени и ритна конвулсивно за последен път, след което се чу клокоченето на изпуснати черва и той остана да лежи неподвижно. Хектор бързо го преобърна и го претърси. Напипа големия ключ под дрехата и го извади. Далия стоеше на ъгъла. Очите й зад кърпата бяха огромни и блестяха от ужас; може би не беше очаквала да стане свидетел на убийство.

— Коя врата? — попита Хектор; на отсрещната стена имаше три врати, но Далия беше твърде сащисана, за да отговори. Тарик скочи, хвана я за раменете и я разтърси.

— Коя врата?

Момичето дойде на себе си и посочи средната.

— Прикривай ме — каза Хектор на Тарик и тръгна към вратата. Отключи я с ключа на пазача и бавно и безшумно я отвори. Килията не беше осветена, но той включи лампата на шлема си. Лъчът освети малкото помещение. Липсваха прозорци и вентилация. В единия ъгъл имаше клозетна кофа и стомна с вода. От кофата се носеше воня. В средата на пода малка детска фигура се беше свила на кълбо върху сламеник. Беше облечена само в мръсна риза, достигаща до кръста й, така че нямаше съмнение за пола й. Хектор коленичи над нея и нежно я обърна, за да види лицето й. Това беше лицето на момичето от бруталното видео, момичето, чиято снимка му бе показала Хейзъл. Това бе Кайла, но толкова бледа и отслабнала, че кожата й сякаш бе станала прозрачна.

— Кайла! — прошепна той в ухото й и тя се размърда. — Събуди се, Кайла.

Тя отвори очи, но в първия момент не успя да ги фокусира.

— Събуди се, Кайла. Дойдох да те отведа у дома.

Очите й внезапно се разшириха и сякаш изпълниха цялото й лице. В тях се спотайваха сенки на ужасни спомени. Тя отвори уста да изпищи, но той бързо я запуши с длан и зашепна настойчиво:

— Не се страхувай. Аз съм приятел. Майка ти ме изпрати да те прибера у дома.

Тя бе оглушала от страх, не разбираше думите му, съпротивляваше се с цялата си нищожна сила.

— Майка ти ми каза, че имаш „Бугати Вейрон“, което наричаш Господин костенурка. Майка ти се казва Хейзъл Банок. Тя те обича, Кайла. Помниш ли кобилката, която ти подари за последния рожден ден? Кръстила си я Млечен шоколад.

Тя спря да се съпротивлява и го загледа с огромните си очи.

— Сега ще сваля ръка от устата ти. Обещай да не крещиш.

Кайла кимна и Хектор махна ръката си.

— Не млечен шоколад — прошепна тя. — А просто шоколад.

Захлипа безмълвно и цялото й тяло се разтресе. Хектор я взе на ръце. Беше лека като птичка и гореше от треска.

— Хайде, Кайла. Връщам те у дома. Майка ти те чака.

Тарик го прикриваше на вратата. Хектор кимна към труповете на двамата араби.

— Заключи ги в килията.

Хванаха ги за краката и ги замъкнаха вътре, главите им се удряха и подскачаха по неравните камъни на пода. Хектор заключи вратата и прибра ключа в джоба си.

— Така! А сега кажи на братовчедка си да ни изкара от тази воняща дупка, Тарик.

Далия ги поведе обратно по същия път. На всеки ъгъл Хектор очакваше някой да изкрещи или да открие огън. „Прекалено лесно е. Задава се лайняна буря, чувствам го в червата си“ — мрачно си каза той. Накрая обаче излезе през малката врата в тесния проход и усети полъха на нощния въздух на пустинята.

— Сладък като целувката на девица — промърмори той и вдиша дълбоко.

Кайла трепереше в обятията му. Отнесе я в началото на прохода, откъдето имаше пряк път за отстъпление надолу по склона. Положи я внимателно върху камъните и коленичи над нея. Хейзъл беше приготвила чист камуфлажен комбинезон, чифт гуменки нейния номер и гащета. Хектор ги извади от страничния джоб на раницата си и я облече, сякаш беше бебе. Отмести поглед, докато й слагаше гащетата. Изпитваше странна бащинска привързаност към нея, но отначало му беше трудно да разпознае чувството. Никога не беше имал деца и никога не бе искал да има. Животът му бе пълен с прекалено много други неща и в него просто не оставаше място за хлапета. Сега си помисли, че сигурно е хубаво да има. Това беше детето на Хейзъл и следователно, по някакъв шантав начин, и негово. Болното малко създание дърпаше струните на дълбоко стаени чувства, за чието съществуване не бе подозирал. Намери пластмасовото шишенце в раницата си и я принуди да глътне три капсули широкоспектърен антибиотик и голяма глътка вода от бутилката, която задържа до устните й.

— Можеш ли да вървиш? — нежно я попита той.

— Да, разбира се!

Тя стана, направи две несигурни стъпки и се свлече.

— Добър опит, но май ще ти трябват малко упражнения — отбеляза той. Взе я отново на ръце и затича с нея. Тарик и Далия водеха, останалите от отделението ги прикриваха. Следваха стената по тясната пътека, докато не излязоха на пътя и продължиха право надолу. Нощта беше притихнала, сякаш цялото мироздание бе притаило дъх. Забавиха крачка, когато влязоха в оазиса, и тръгнаха между палмите към мястото, където бяха оставили Утман и хората му.

„Прекалено е тихо“ — помисли си Хектор. Адски тихо, мамка му. Цялото това място вонеше на Звяра. Изведнъж Тарик и Далия отпред се хвърлиха на земята. Тарик дръпна братовчедка си и двамата изчезнаха от погледа на Хектор, сякаш бяха стъпили във вълча яма. Хектор залегна почти в същия миг, като внимаваше да не удари Кайла.

Тя изскимтя.

— Тихо, миличка, тихо! — прошепна й той и се загледа напред, като полека сваляше автомата от рамото си.

Погледна през мерника за нощно виждане, но не откри нищо, което би могло да обезпокои Тарик. После видя приятеля си да вдига предпазливо глава. След цели пет минути той тихо изсвири. Отговор не последва. Тарик се обърна бавно и погледна назад към Хектор в очакване на заповед.

— Стой тук и не мърдай! — каза Хектор на момичето.

— Страх ме е. Моля ви, не ме оставяйте.

— Ще се върна. Обещавам.

В следващия миг беше на крака и тичаше. Залегна до Тарик и се претърколи, за да избегне прицела на евентуален противник. Тишината беше тежка и зловеща.

— Къде? — попита той.

— Зад онази палма. Там има човек, но не помръдва.

Хектор различи тъмната фигура и остана да я гледа цяла минута. Лежеше абсолютно неподвижно.

— Прикривай ме.

Отново се хвърли напред. Дори бронираната жилетка не би могла да спре куршум от карабина от такова разстояние. Стигна до тъмната човешка фигура и коленичи до нея. Лицето на мъжа беше обърнато към Хектор и той видя, че това е Халил, един от наистина добрите му хора.

— Халил! — прошепна му той, но отговор не последва.

Посегна да провери пулса на врата му. Кожата на Халил беше топла, но пулс нямаше. Едва тогава Хектор усети нещо мокро по пръстите си. Знаеше какво е; през живота си сигурно беше виждал толкова кръв, колкото всеки хирург. Затърси с пръсти раната. Намери я точно там, където очакваше — зад челюстта, точно под ухото. Малка дупка — тънко, много остро оръжие, достигнало през ушния канал до мозъка. Призля му. Не искаше това да е вярно. Познаваше само един човек, който би могъл да убие с такава прецизност. Даде сигнал на Тарик да дойде. Той се промъкна бързо до Хектор и моментално забеляза кръвта по пръстите му. Обърна тялото на Халил и докосна раната зад ухото. Не каза нищо.

— Намери останалите — нареди Хектор.

Три трупа лежаха в отбранителен кръг, гледайки навън. Явно бяха имали доверие на убиеца си, за да го допуснат толкова близо до себе си. Всички бяха умрели моментално. Всички имаха почти една и съща рана.

— Къде е Утман?

Въпросът беше ненужен, но Хектор трябваше да го зададе.

— Няма го. Отишъл е там, където е сърцето му.

Тарик погледна към тъмния масив на крепостта.

— Знаел си, Тарик. Защо не ме предупреди за него?

— Знаех го със сърцето си, но не и с главата си. Щеше ли да ми повярваш? — попита Тарик.

Хектор се намръщи.

— Утман беше мой брат. Как бих могъл да ти повярвам? — каза той.

Тарик отмести поглед.

— А сега трябва да напуснем това място, преди любимият ти брат да се е върнал — каза той. — С другите си братя, тези, които той наистина обича и които не обичат теб, Хектор Крос.