Целувката на гепарда

* * *

— Преди да напуснем оазиса, трябва да се обадя на Ханс Латеган да ни вземе с хеликоптера — каза Хектор на Тарик и извади сателитния телефон от раницата си. Разпъна антената и включи апарата. Ханс отговори на първото позвъняване. Хектор се усмихна. Сигурно беше чакал с пръст на копчето.

— Тук е Куду — идентифицира се Ханс с позивната си.

— Сирене „Стилтън“! — отвърна Хектор. Това беше уговореният код, че са излезли от крепостта с Кайла и са тръгнали към мястото на срещата. Първоначално Хектор мислеше да остави хеликоптера наблизо във въздуха, но звукът на двигателите можеше да ги издаде на враговете.

— Разбрано! Херцогинята е във възторг.

Ама че дърдорко е Ханс, гневно си помисли Хектор. Херцогинята беше кодовото име на Хейзъл Банок. Тя чакаше в Сиди ел Рациг; как би могла да знае, че Кайла е спасена от крепостта? Пропъди мисълта. Уговореното място за среща бе от другата страна на клисурата на север. Ханс щеше да дойде от пистата Жига-Жига и да полети по дължината й, докато не забележи знака им — червена сигнална ракета. Беше изчислил, че полетът от Жига-Жига ще му отнеме около два часа и десет минути. Според преценката на Хектор южният край на дълбоката клисура се намираше на около шест километра оттук или може би малко по-близо. Преследвачите им щяха да се движат с високопроходими камиони. Макар теренът да беше пресечен и осеян със стърчащи скали и дерета, камионите щяха да се движат поне два пъти по-бързо от малкия отряд. Болната и недохранена Кайла тежеше около четирийсет и пет килограма. Хектор знаеше, че в идеални условия хората му биха стигнали до клисурата за около час и петдесет минути, но не и в тъмното, не на такъв терен и не когато той трябваше да носи Кайла. „Ами ако пуснат кучетата? — запита се и сам си отговори: — Майната им на кучетата!“

Тарик го наблюдаваше внимателно и Хектор заговори на глас:

— Знам какво искаш да ме попиташ — дали съм казал на Утман, че ще се насочим на север към клисурата. Отговорът е не, не му казах. Макар да знае началната ни точка, той няма представа в каква посока ще продължим. В тъмното няма да му е лесно да ни проследи.

Не искаше дори да споменава кучетата.

— Така че да не губим повече време.

Стана.

— Всички да пият толкова, колкото могат. Ще спрем едва когато чуем звука на хеликоптера.

Докато говореше, беше закопчал три ремъка така, че да направи седалка за Кайла. Изправи момичето на крака.

— „Транспортни и евакуационни услуги Хек“ е на вашите услуги, госпожице Банок.

— Това ли е истинското ви име? Хек?

Гласът й бе слаб и треперлив.

— Абсолютно.

Помогна й да се пъхне в импровизираната седалка и я вдигна така, че тя се намести на бедрата му, а краката й висяха назад.

— Хвани ме през врата и се дръж здраво.

Тя покорно изпълни нареждането и Хектор се затича с нея, като започна с умерена скорост, за да издържи разстоянието. Тарик изпрати двама души напред да намерят най-лекия път, докато другите двама трябваше да заличат следите им в пустинния пясък. След километър и половина на Хектор му се отвори второто дишане и крачките му станаха по-дълги.

— Казахте, че името ви е Хек. Това съкратено от Хектор ли е? Майка ми споменаваше за вас. Вие трябва да сте Хектор Крос.

— Надявам се да е казвала добри неща за мен.

— Не много. Каза, че сте арогантен и надут и че щяла да ви уволни при първа възможност. Но не се безпокойте, ще поговоря с нея.

— Кайла Банок, моята закрилница.

— Можете да ме наричате Кай. Всички приятели ме наричат така.

Хектор се ухили, когато тя стегна хватката си около врата му. Винаги си беше мислил, че когато му дойде времето, ще има син.

„По дяволите, и дъщеря ще ми се отрази чудесно“ — реши той. Продължиха да тичат още четирийсет минути преди да спре и да погледне назад. Беше му се сторило, че чува нещо. Сега беше сигурен. Звукът беше слаб, но не можеше да се сбърка.

— Какво има, Хек? — Кайла отново трепереше и в гласа й се долавяше паника. — Мисля, че чувам кучешки лай.

— О, няма за какво да се безпокоиш. Тук е пълно с бездомни кучета.

Обърна се към Тарик.

— Чуваш ли?

— Да, чувам. Имат кучета и най-малко една кола. Ще ни настигнат преди да се доберем до клисурата.

— Не, няма — отвърна Хектор. — Вече е време наистина да потичаме.

— Какво си казахте? Не разбирам.

Двамата разговаряха на арабски и безпокойството на Кайла растеше.

— Страх ме е, Хек.

Няма от какво да се страхуваш. Ти ще се погрижиш за мен, а аз — за теб. Споразумяхме ли се?

Погледна към полярната звезда, която се виждаше ниско над хоризонта, и се затича. Тичаше с всяка глътка въздух в дробовете си и ударите на сърцето отекваха в ушите му като ритъм на бойни барабани. Когато нозете му започнаха да поддават, захвърли раницата и автомата си и продължи напред. Краката му се успокоиха и Хектор откри резерви от сила, за които не бе подозирал. Пробяга километър и половина, после още толкова. Накрая реши, че е изтощен, че не е в състояние да направи още една крачка. Краката му обаче продължаваха да работят. Тарик и Далия тичаха до него. Далия носеше автомата на Хектор, а Тарик беше взел раницата му.

— Дай аз да нося момичето — помоли го Тарик. Хектор поклати глава. Тарик беше жилав дребен мъж, но нямаше яките бичи мускули за подобен товар. Хектор знаеше, че ако спре да тича дори за секунда, няма да е в състояние да продължи. Измина още километър и половина и накрая разбра, че всичко е свършено, напълно и окончателно свършено.

„Тук ще умра — помисли си той. — А нямам дори автомат. Животът е гаден“.

Спря и свали Кайла на земята. Едва стоеше на крака. Лаят на кучетата се чуваше по-близко, по-силно. Все още имаше пистолет на колана.

„Не мога да им позволя да вземат Кайла. Няма да допусна отново да попадне в лапите им. Накрая ще споделя пистолета с нея, по един куршум за двама ни“. Това бе най-трудното и най-тъжно решение в живота му. То вцепени ума му и когато долови да викат името му, не можеше да разбере какво му казват. Чуваше единствено кучетата. „В пустинята звукът се разпространява надалеч — каза си той. — Не са толкова близо, колкото изглежда“.

— Стигнахме клисурата, Хектор — викаше му Тарик и думите най-сетне проникнаха през изтощението и мъката. — Хайде, Хектор, успя. Ръбът на клисурата е само на двайсет метра пред нас. Хайде, приятелю!

Хектор вече не можеше да мисли логично. Умът му казваше, че с него е свършено и не може да продължи, но въпреки това отново взе Кайла на ръце и се затича. Спря едва когато земята изчезна под краката му и той полетя, като се плъзгаше и търкаляше по първия стръмен участък на склона. Смееше се, а Кайла седна до него на земята. Тупаше прахта от лакътя си, едната й буза беше ожулена. Изгледа го изумено и се разкиска.

— Трябва да идеш на лекар, Хек. Ти си луд, човече. Скачаш от стени като абсолютно побъркан, да знаеш. Но пък лудостта ти отива.

Като продължаваше да се смее, Хектор се опря на стената на клисурата и се изправи.

— Тарик! — извика той. — Не бива да позволяваме кучетата да ни заварят тук. Трябва да стигнем до северната страна на каньона, за да може Ханс да ни вземе. Събери момчетата.

Обърна се към Кайла.

— Хайде, Кай. Още малко остава.

— Караш ме да си мисля, че всичко е възможно. Оттук нататък ще продължа сама.

Тя тръгна надолу по склона. Препъна се и едва не падна, но запази равновесие и продължи. Хектор я настигна, сложи ръка на рамото й и я поведе надолу, като се подхлъзваше и пързаляше.

— Ще се справиш! — окуражи я той. — Имаш добри гени, Кай Банок.

Тарик се плъзна по склона зад тях, оставайки на крака като скейтбордист. Останалите го следваха. Когато стигна Хектор, той му подаде автомата и раницата.

— Изпусна си нещата, Крос.

— Колко нехайно от моя страна.

Хектор метна екипировката на гръб и ги поведе към недрата на клисурата. Стигнаха дъното и северната стена се извиси пред тях. Кайла беше толкова задъхана, че не бе в състояние да говори, но нямаше време за почивка. Хвана я за ръката и я помъкна към отсрещната страна. Слонът бе стръмен и тежък, но накрая изпълзяха през ръба на равно. Хектор се загледа назад към южната страна. Първата светлина разкъсваше мрака на изток. Врагът не се виждаше никакъв, но лаят на кучешката глутница се чуваше съвсем ясно.

— Тарик, трябва да намерим място, където да окажем отпор до пристигането на хеликоптера.

Огледа се и набитото му око на войник се спря върху една удобна позиция.

— Виждаш ли онази скала отляво? Изглежда ми подходяща. Хайде, Кай.

Затичаха към скалите. Инстинктът на Хектор се оказа верен. Тук щяха да имат известно предимство. Държаха под контрол ръба на клисурата, която кучетата и Утман трябваше да пресекат, за да стигнат до тях, но по терена имаше пръснати големи канари. Хектор знаеше, че кучетата са обучени да преследват хора. Щяха да действат на глутница, но щяха да се разделят, за да преодолеят препятствията, и нямаше да могат да атакуват заедно. Хектор нареди на Кайла да се скрие под най-голямата скала и да седне с гръб към камъка. Остави раницата си до нея и й подаде пистолета.

— Можеш ли да стреляш?

Тя кимна. Тъп въпрос, каза си той и мислено се усмихна. Все пак е дъщеря на Хенри и Хейзъл Банок. Разбира се, че може да стреля.

— В цевта има патрон. Предпазителят е свален. Не искам много от теб. Просто убий проклетите животни, ако се доберат до теб.

Зае позиция до Тарик. Двамата едновременно погледнаха към небето. Изгревът наближаваше.

— Оставих един човек на ръба на клисурата — посочи Тарик напред. Мъжът беше приклекнал зад една канара. — Той ще ни предупреди, когато се появят кучетата.

— Добре. Слънцето ще изгрее след десетина минути — каза Хектор. — Ханс би трябвало да пристигне по същото време. Трябва да издържим само докато хеликоптерът се добере до нас.

Зачакаха, а светлината се засилваше.

— Кучетата идват. Много са — извика съгледвачът на арабски. Напусна поста си и се затича към тях.

— Видя ли хора с тях? — извика му Хектор.

— Не, само кучета. Много, много кучета.

Мъжът зае позиция до тях. Ловният хор на кучетата стана още по-силен и премина в свиреп проточен вой.