Целувката на гепарда

* * *

Морето под корпуса на „Златната гъска“ промени цвета и темперамента си с приближаването на кораба към Африка. Искрящият сапфирен цвят на дълбоките води се смени с мрачен сивокафяв, вълните станаха по-високи и бягаха по-начесто пред вятъра. По течението безцелно се влачеха водорасли и плавеи, птици се рееха и се гмуркаха към ятата малки риби. Докато залязващото слънце гасеше пламъците си във водите, системата за глобално позициониране показа, че разстоянието до устието на залива Ганданга е шейсет и осем морски мили.

През нощта — четвъртата от превземането на кораба — Хектор и Хейзъл бяха на вахта в ситуационната зала. Една от скритите камери показваше мостика и двамата чуха как Камал нарежда на Сирил Стамфорд да намали скоростта и да коригира курса с четири градуса на запад. Откакто Сирил бе успял да преметне капитана на американския военен кораб и го бе отпратил по живо, по здраво, отношението на Камал към пленниците беше станало ако не точно великодушно, то поне малко по-милостиво. През последните четирийсет и осем часа не беше слизал в каютата на Винсънт Удуърд да го ругае, рита и блъска с приклад в главата. Дори беше позволил на стражите да му дадат чаша вода и чиния с помия. Никой не посмя да занесе храна или напитки на Настя. Вратата на апартамента си оставаше заключена и барикадирана, но зад нея рускинята се бе разположила напълно комфортно. Беше открила няколко големи консерви хайвер в хладилника на кухненския бокс, пакетчета сушено месо от скоклива антилопа, пушена сьомга и швейцарски шоколад.

На мостика Сирил предложи на Камал да изпрати някого от хората си до корабния лазарет за аптечка; той се съгласи и Сирил дезинфекцира и превърза остатъка от кутрето му и го накара да глътне шепа антибиотици и силни обезболяващи. Настроението на Камал се подобри драматично. Той дори пое вахтата от Сирил Стамфорд и му позволи да поспи няколко часа на койката при радиостанцията. Когато изпрати човек да го събуди и да го доведе обратно, вместо да го принуждава с оръжие, той му позволи да седне в капитанското кресло и забъбри приятелски с него за плавателните характеристики и управлението на „Златната гъска“, за работата с навигационната конзола и конфигурацията на двигателите. Особен интерес прояви към модерния ехолот. След като нареди промяната на курса и скоростта, той благоволи да обсъди това със Сирил:

— Вече сме съвсем близо до целта, но не искам да пристигаме през нощта. Подходите и устието на пристанището са трудни за минаване в тъмното. Освен това любимият ми шейх и хиляди от хората ми ще се съберат да ни посрещнат. Когато видят размерите и важността на този кораб, ще се преизпълнят с щастие. Не желая да ги лишавам от това удоволствие. Те трябва да видят великолепието на плячката, която им нося, на светло, с изгряващото слънце зад нас. Трябва да докарам кораба колкото се може по-близо.

— Много се радвам за вас, сър.

Сирил не беше направил фаталната грешка да се издаде пред Камал, че знае кой е той.

— Все пак можете ли да ми кажете какво ще се случи с кораба ми, с пътниците, с екипажа и със самия мен, след като стигнем?

— Пътниците ще бъдат почетни гости на моя шейх — усмихна се Камал хладно при тези думи. — Ти, екипажът и корабът ще останете при нас за известно време, но само докато се договорим със собствениците и застрахователните компании. След това ще можете да продължите пътуването си живи и здрави, без да падне косъм от главата ви. Иншаллах!

— Ако е рекъл Господ — съгласи се Сирил.

Камал го погледна сепнато, после се усмихна.

— Компанията ти ми беше приятна, янки. Жалко, че ще трябва да се разделим.

— Ако е рекъл Господ, може би ще се срещнем отново? — усмихна му се Сирил.

Един от предните му зъби беше избит, когато пират на Камал го беше ударил с приклада на автомата си. Дупката на това място му придаваше доста вулгарно изражение.

— Обичам този човек! — усмихна се Хейзъл, докато гледаше Сирил на екрана. — Супер як е, както би казала Кайла.

— Костелив орех е момчето ни — съгласи се Хектор. Беше доволен, че Хейзъл споменава името на Кайла така естествено. Може би най-сетне започваше да приема факта, че дъщеря й я няма?

„Не! — отговори си сам. — Нищо няма да е свършило нито за Хейзъл, нито за мен, докато не приключим с онова, за което сме тук“.