Целувката на гепарда

* * *

Когато се върнаха в Хюстън, Хектор и Хейзъл се озоваха пред купища ангажименти, в това число една японска делегация, която желаеше да обсъди с „Банок Ойл“ евентуално дълбочинно сондиране в Марианската падина в Тихия океан. Едва месец след завръщането им се отвори възможност да отскочат до ранчото в Колорадо. На следващия ден след закуска двамата отидоха до мавзолея на Спайглас. Старият Том ги посрещна.

— Казаха ми, че идвате, госпожо Хейзъл и господин Хектор — рече той. — Приготвих цветята. Лилии за господин Хенри и рози за госпожица Кайла, както винаги.

— Ти си добър човек, Том.

Хектор гледаше от прага как Хейзъл подрежда цветята. Когато приключи, тя го повика. Коленичиха един до друг на пурпурните кадифени възглавнички, поставени от Том пред мраморния саркофаг на Кайла.

— Не ме бива много с молитвите — предупреди я меко Хектор.

— Знам. Остави тази част на мен — отвърна Хейзъл. Нея я биваше много в това. Очите на Хектор се насълзиха, докато я слушаше.

След по-малко от два часа се върнаха отново на поляната. Небето беше посивяло от плътните зимни облаци. Седнаха заедно на каменната пейка. Една снежинка меко кацна на носа на Хейзъл. Загьделичка я и тя я махна.

— Тази година зимата подранява — рече тя. — Дики каза, че гъските вече са отлетели на юг.

— Кайла и Хенри са заминали с тях — съгласи се Хектор. — Днес ги нямаше тук.

Погледна назад към мавзолея.

— И ти ли го усети?

— Няма да се върнат, Хейзъл. Отишли са си завинаги. Остава ни единствено споменът за тях.

— Зная.

— Не тъгувай, скъпа.

— Не тъгувам. Радвам се за тях. Най-сетне ги освободихме.

Примъкна се до него и той я прегърна. Вечерта наближаваше и изведнъж стана много студено.

— Хектор? — попита тя.

— Още съм тук — отвърна той. — Нямам намерение да отивам където и да било без теб.

— Този месец спрях хапчетата.

— Мили Боже, защо си го направила? — изуми се той.

— Искам друго дете. Това е последната ми възможност. Прехвърлих четирийсет. Скоро ще бъде твърде късно. Трябва да имам дете. Трябва да имам частица от теб в себе си. Това ще бъде върховното потвърждение на любовта ни. О, скъпи, не разбираш ли? Нуждая се от дете, което да заеме мястото на Кайла. Нима ти не искаш?

— По дяволите! Да! Разбира се, че искам — отвърна той.

— Значи не си ми сърдит?

По дяволите! Не!

— Той стана, хвана ръцете й и я изправи.

— Идвай, жено! — нареди той.

— Къде отиваме?

— Обратно в Татковината, къде другаде? Имаме важна работа за вършене.

Хванати за ръце, двамата се затичаха надолу от Спайглас, като се смееха през целия път до къщата при езерото.