Целувката на гепарда

* * *

Платноходът на Камал още беше на осемдесет километра от брега, когато той прати кратко съобщение по късовълновата радиостанция.

— Рибата се натъква на шестнайсеткилометровия риф.

Отговорът дойде незабавно. Очакваха обаждането.

Час по-късно десетметров катер излезе от пристанището и се понесе да посрещне платнохода. Когато двата съда се срещнаха, екипажите размахаха оръжия с ликуващи викове.

— Аллах акбар! — врещяха те и танцуваха по палубите.

Когато разстоянието се скъси, моряците от катера се изсипаха на платнохода и всички започнаха да се прегръщат и да думкат с боси крака по дъските. Кайла се беше свила в ъгъла на кабината върху купчината парцали, служещи й за легло, и слушаше с ужас врявата. Цели единайсет дни не й бяха позволили да се изкъпе или да смени дрехите си. Получаваше по една паница ориз и лютива рибена чорба с чили на ден, а водата беше застояла и вонеше като от отходен канал. Страдаше от разкъсваща червата диария и повръщане, комбинация от хранително натравяне и морска болест. За тоалетна й служеше една мръсна кофа в другия ъгъл. Позволяваха й да излезе от кабината само когато се налагаше да изхвърли съдържанието й в морето. Сега вратата на помещението се отвори широко и силуетът на Камал се очерта на ослепително ярката светлина зад него.

— Ставай! Ела! — заповяда й той на английски със силен акцент.

Кайла нямаше сили да се съпротивлява. Опита се да стане, но беше много слаба. Олюля се и се подпря на стената, за да не падне. Камал сграбчи ръката й и я изведе на палубата. Кайла се опита да закрие очите си от слънцето със свободната си ръка, но Камал я перна.

— Нека видят грозното ти бяло лице! — извика той и се изсмя.

Тя беше бледа като труп, очите й бяха хлътнали, с тъмни кръгове около тях. Косата й бе сплъстена от пот, дрехите й бяха изпоцапани и вонящи на повръщано и изпражнения. Моряците се насъбраха плътно около нея, закрещяха религиозни и политически лозунги в лицето й, задърпаха косата и дрехите й, смееха се и се подиграваха, тропаха с крака и пееха. На Кайла й се зави свят. Щеше да падне, но плътната тълпа около нея я задържа на крака.

— Моля ви! — прошепна тя и по бледите й бузи потекоха сълзи. — Моля ви, не ме наранявайте повече.

Не я разбираха. Помъкнаха я към катера, прехвърлиха я като чувал сушена риба от единия съд на другия и я тикнаха в кабината. Роже я чакаше там. Пристъпи веднага към нея.

— Съжалявам, Кайла. Не мога да ги контролирам. Не бива да се опитваш да се съпротивляваш. Ще направя всичко възможно да те защитя, но трябва да ми помогнеш.

— О, Роже! — изплака тя. Беше го виждала от време на време на платнохода, но не успя да говори с него. Сега той я прегърна. Тя се притисна в него. Увереността и нежността в изражението му я сломиха напълно. В нейния ужас и объркване той бе единственото, на което можеше да се уповава. Спомените за майка й и за целия сигурен и комфортен свят, от който бе изтръгната, се бяха превърнали в нереални сънища. Той беше единственото, което й бе останало. Изцяло зависеше от него.

— Бъди храбра, Кайла. Всичко почти свърши. Скоро ще стъпим на сушата и ще бъдеш в безопасност. Щом стигнем там, ще мога да те защитавам и да се грижа за теб.

— Обичам те, Роже. Толкова много те обичам. Ти си така силен и добър с мен.

Той я поведе към дървения нар в дъното на кабината и я сложи да легне на него. Започна да гали мръсната й коса и тя най-сетне заспа от изтощение.

Два часа по-късно сушата се появи като ниска тъмна линия на хоризонта. Измина още час преди катерът да влезе в пристанището. Ганданга представляваше нос, който се извиваше от основната суша като лъвски нокът и образуваше дълбок залив, защитен от постоянните пасати, които неуморно брулеха тези брегове. Катерът заобиколи носа и заливът се разкри пред него.