Целувката на гепарда

* * *

Тарик намери дупка на мравояд и напъха парашута и шлема си в нея. Нави тюрбана около главата си и нагласи кожената торба през рамо. По време на скока внимателно си беше отбелязал посоката, в която се намираше селото. Издаваха го само три мъждукащи светлинки и той бе изумен от острото зрение на Нела Восло, която успя да ги забележи от три километра височина. Тръгна към Амеера и след по-малко от километър надуши пушека на огньовете и силната миризма на кози и хора. Когато приближи, някакво куче се разлая и към него се присъедини второ, но селото продължаваше да спи. Бяха минали десет години от последното му идване тук, но почти пълната луна светеше достатъчно силно, за да се ориентира, докато вървеше тихо между колибите с тръстикови покриви. Леля му живееше в третата след кладенеца. Почука на вратата и след малко отвътре се чу тих женски глас.

— Кой е? Какво искаш в такъв късен час? Аз съм почтена жена. Върви си!

— Аз съм Тарик Хакам, търся сестрата на майка си, Тахеера.

— Чакай! — извика невидимата жена.

Тарик чу някакво движение от другата страна, последвано от драскане на кибрит. Меката жълта светлина на газен фенер се разля между пролуките на стената от кал. Накрая вратата се отвори, като стържеше пода. Жената стоеше на прага и го гледаше.

— Наистина ли си ти, Тарик Хакам? — попита тя и вдигна фенера, за да освети лицето му. — Да, ти си — прошепна свенливо и пусна непохватно покривалото си.

— Коя си ти? — Тарик се вгледа в лицето й. Беше млада и много красива. Чертите й му се сториха смътно познати.

— Тъжна съм, че не ме познаваш, Тарик. Аз съм братовчедката ти Далия.

— Далия! Колко си пораснала само!

Тя се изкиска срамежливо и отново скри устата и носа си с покривалото. Само преди десет години беше хлапе, което се мъкнеше след него по най-вбесяващ начин с парцаливата си къса пола, рошава коса и мухи, пълзящи по засъхналите сополи над горната й устна.

— И ти си пораснал — рече тя. — Мислех си, че никога вече няма да те видя. Често се питах къде се изгуби и какво правиш.

Дръпна се настрани и задържа вратата отворена. Той се наведе и мина покрай нея. Затаи дъх от лекото им докосване при разминаването.

— Леля ми тук ли е, Далия?

— Майка ми е мъртва, Тарик, дано Аллах спаси душата й. Върнах се в Амеера да я оплача.

— Дано намери щастие в рая — тихо рече той. — Не знаех за смъртта й.

— Беше много болна дълго време.

— Ами ти, Далия? Има ли кой да те пази? Баща ти, братята ти?

— Баща ми е мъртъв от пет години. Братята ми се пръснаха. Отидоха при муджахидините да станат бойци във войската на Аллах. Сама съм тук.

Тя замълча за известно време, после продължи:

— Тук има мъже, груби, жестоки мъже. Страх ме е. Затова се поколебах да ти отворя.

— Какво ще стане с теб?

— Преди да умре, майка ми уреди да работя като прислужница в крепостта на Оазиса на чудото. Върнах се оттам само за да я погреба и оплача. Дните на траура вече отминават и ще се връщам обратно.

Тя го заведе в малката кухничка в задната част на колибата.

— Гладен ли си, братовчеде? Имам малко фурми и безквасен хляб. А също и извара от козе мляко.

Чудеше се как да му угоди.

— Благодаря, Далия. Нося малко храна. Можем да си я поделим.

Той отвори торбата си и извади пакет военна дажба. Очите й грейнаха, когато го видя. Тарик предположи, че от доста време се е хранила съвсем оскъдно. Двамата седнаха по турски на пръстения под един срещу друг с малки грубо изработени купички помежду си и той я загледа как яде с удоволствие. Тя знаеше, че я следи, и свенливо гледаше надолу, но от време на време се усмихваше едва-едва. Когато приключиха, изплакна купите и отново се настани срещу него.

— Казваш, че работиш в крепостта? — попита Тарик.

Далия кимна утвърдително.

— Имам работа там — каза той и тя го погледна с интерес.

— Това ли те води насам?

Той сведе глава и тя продължи:

— Какво търсиш, братовчеде?

— Едно момиче. Младо момиче със светла коса.

Далия ахна и закри устата си с длан. Очите й се изпълниха с изненада и страх.

— Познаваш я! — уверено каза той.

Тя не отговори, а сведе глава и се загледа в земята помежду им.

— Дойдох да я върна обратно при семейството й.

Тя поклати тъжно глава.

— Внимавай, Тарик Хакам. Опасно е да приказваш открито за това. Боя се за теб.

В колибата се възцари мълчание и той забеляза, че се е разтреперила.

— Ще ми помогнеш ли, Далия?

— Познавам това момиче. Млада е колкото мен. Те обаче я дадоха на мъжете да се забавляват с нея.

Гласът й едва се чуваше.

— Тя е болна. Болна от нараняванията, които й причиниха. Болна от самота и страх.

— Заведи ме при нея, Далия. Или поне ми покажи пътя.

Тя дълго време не отговори.

— Ако го направя, ще разберат, че аз съм те завела. Ще ми сторят същото, което сториха с нея. Ако те заведа, няма да мога да остана в двореца. Ще ме вземеш ли със себе си, когато си тръгнеш, Тарик? Ще ме защитиш ли от гнева им?

— Да, Далия. Ще те отведа със себе си, при това с радост.

— В такъв случай ще го направя, Тарик Хакам, братовчеде мой.

Тя се усмихна срамежливо и тъмните й очи заблестяха на светлината на фенера.