Целувката на гепарда

* * *

Чакането винаги е най-трудната част, беше й казал Хектор Крос в самото начало. Постепенно Хейзъл научаваше колко е прав. Всеки ден прекарваше много часове в конферентни разговори по Скайп и ръководеше делата на компанията със старшите директори на „Банок Ойл“ по целия свят. През останалото време тренираше с хората на Хектор — тичаше, скачаше и стреляше, докато не постигна физическата форма и съсредоточаването от онзи ден, когато излезе на корта във Флиндърс Парк, за да спечели световната слава.

Но нощите, тези ужасни нощи минаваха в душевна агония. Спеше малко, а когато успяваше, сънуваше Кайла. Кайла, препускаща до нея на своя светлокафяв кон из поляните на ранчото. Кайла, пищяща от възторг, докато отваряше екстравагантния подарък, който й бе поднесла Хейзъл за единайсетия рожден ден. Кайла, заспиваща с глава на рамото й, докато гледаха стари филми по кабелната телевизия. После в сънищата й се появяваха мъже, маскирани мъже с оръжия в ръце, и я обземаше безкраен ужас. Кайла! Кайла! Името отекваше все по-силно в главата й, измъчваше я, докарваше я до самия ръб на лудостта.

Всеки ден разговаряше с Крис Бесел и полковник Робъртс в Щатите, но те не бяха в състояние да й предложат кой знае каква утеха. Всяка нощ се молеше сама в стаята си, както се бе молила като момиче — на колене, със сълзи на очи. Но следата беше изстинала. Нито силата на молитвите й, нито мощта на ЦРУ бяха в състояние да открият Кайла или „Цветовете на исляма“. Прекарваше много часове всеки ден с Хектор Крос, черпейки сили от компанията му.

— Но вече близо цял месец нямаме никаква вест, Крос! — казваше тези думи поне веднъж дневно.

— Те са безкрайно умели в играта на котка и мишка. Упражнявали са се години наред — отвърна той. — Няма защо да бързаме. Трябва да ги изчакаме. Но не забравяйте, че Кайла е още жива. Дръжте тази мисъл близо до сърцето си.

— Ами Тарик и Утман? Досега със сигурност би трябвало да са открили нещо.

— Това е смъртоносно бавна игра — натърти той. — Ако Тарик и Утман направят и най-малката грешка, краят им е неизбежен. Те са в много дълбоко прикритие, живеят, ядат и спят със Звяра. Не можем да ги караме да бързат. Всъщност не мога дори да се свържа с тях. Да се опитам да го направя е все едно лично да им пръсна черепите.

— Просто ми се иска да можехме да сторим нещо — жално занарежда тя.

— Има нещо, което можете да направите, госпожо Банок.

— Какво е то, Крос? — нетърпеливо попита тя. — Ще направя всичко, което предложите.

— В такъв случай ви предлагам да престанете да пращате съобщения на Звяра по мобилния телефон на Кайла.

— Как…?

Гласът й замря, после тя поклати глава и се предаде.

— Само повтарям съобщението, което ми казахте да изпратя първия път. Че чакаме.

Тя отново млъкна.

— Откъде знам какво правите ли? — завърши въпроса й той. — Понякога не си толкова умна, за колкото се смяташ, Хейзъл Банок.

— А пък ти, Хектор Крос, се смяташ за най-умния пич в целия шибан свят — озъби му се тя.

— Хубаво е от време на време да изпуснеш парата, нали, Хейзъл?

— Да не си посмял да ме наричаш Хейзъл, проклет арогантен кучи син!

— Добре, госпожо Банок! Езикът ви става все по-добър. Може би скоро ще започнете да отговаряте на високия ми стандарт.

— Мразя те, Хектор Крос! Наистина те мразя.

— Не, не ме мразиш. Твърде си проницателна за подобно нещо. Запази омразата си за момент, когато ще ти бъде най-много от полза.

Той се разсмя — приятен и заразителен смях, мек и изпълнен с разбиране. Тя също се разсмя въпреки волята си, но в нейния смях се долавяше истерична нотка.

— Непоправим си — каза тя, без да престава да се смее.

— След като вече ме разбирате, можете да ме наричате Хектор или дори Хек, ако решите.

— Благодаря — опита се тя да овладее смеха си. — Но не това е проклетото ми решение, Крос.