Целувката на гепарда

* * *

Хамсинът[2] духаше вече пети ден. Прашните облаци се носеха към тях от мрачните простори на пустинята. Хектор Крос носеше увита около врата куфия на ивици и пустинни очила. Късата черна брада пазеше по-голямата част от лицето му, но незащитените места бяха изжулени от острите песъчинки. Въпреки рева на вятъра долови бумтенето на приближаващия хеликоптер. Не беше нужно да се оглежда, за да усети, че никой от останалите още не го е чул. Щеше да се огорчи ужасно, ако някой го бе изпреварил. Макар да беше с десет години по-възрастен от повечето, като техен водач просто трябваше да бъде най-бдителен и най-бърз. Секунда по-късно Утман Уадах леко се размърда и го стрелна с поглед. Кимането на Хектор бе едва забележимо. Утман беше един от най-доверените му хора. Бяха приятели от много години, от времето, когато Утман бе измъкнал Хектор от горящата кола на една багдадска улица. Все пак Хектор се беше отнасял с подозрение към мюсюлманина сунит, но с времето Утман успя да докаже, че е човек на място. Беше незаменим. Наред с другите си качества бе обучил Хектор до такава степен, че арабският му беше почти перфектен. Само опитен специалист можеше да познае, че не му е майчин език.

Поради някаква игра на слънчевата светлина високо горе, чудовищно разкривената сянка на хеликоптера потъмни краищата на облаците като в магическо светлинно шоу, но когато слезе под тях, огромният руски МИ-26, боядисан в аленото и бялото на „Банок Ойл“, изглеждаше незначителен на фона на пясъчната буря. Успяха да го различат ясно едва когато се озова на сто метра над площадката за кацане. Поради важността на единствения пътник Хектор се беше обадил на пилота още преди да излети от Сиди ел Рациг, седалището на компанията на крайбрежието, където свършваха тръбите, и му бе наредил да не лети при тези условия. Жената беше отменила заповедта му, а Хектор не беше свикнал да му се противоречи.

Макар още да не се бяха срещали, отношенията между Хектор и нея бяха доста деликатни. Стриктно казано, той не беше неин служител. Хектор бе единствен собственик на „Кросбоу Секюрити Лимитид“. Фирмата обаче бе сключила договор с „Банок Ойл“ за охрана на съоръженията и личния състав на петролната компания. Лично старият Хенри Банок бе избрал Хектор от многобройните конкуренти, жадни да му предложат услугите си.

Хеликоптерът кацна плавно на площадката и докато вратата се плъзгаше настрани, Хектор тръгна напред да посрещне жената. Тя се появи на изхода и спря, за да се огледа. Хектор я оприличи на леопард, дебнещ жертвата си от висок клон миг преди да скочи върху нея. Макар да си мислеше, че я познава достатъчно добре от разговорите си с нея, на живо тя се оказа надарена със сила и грациозност, за които се оказа неподготвен. В хода на проучването си беше видял стотици нейни фотографии, бе изчел купища доклади и бе изгледал часове видеозаписи. Най-ранните й снимки бяха от централния корт в Уимбълдън, когато изгуби тежкия четвъртфинал срещу Навратилова, или от три години по-късно, когато получаваше индивидуалната купа за жени на „Аустрелиън Оупън“ в Сидни. На следващата година тя се омъжи за Хенри Банок, шеф на „Банок Ойл“, екстравагантен милиардер, който бе с трийсет и една години по-възрастен от нея. Следваха снимки, на които тя и съпругът й бъбреха и се смееха с различни държавни глави, филмови звезди или други представители на шоубизнеса, стреляха по фазани в Сандрингам като гости на Нейно Величество и принц Филип или се наслаждаваха на ваканция на Карибите с яхтата си „Влюбеният делфин“. Имаше записи, на които тя седеше до съпруга си на подиума на годишното общо събрание на компанията; други, на които разговаряше отракано с Лари Кинг в телевизионното му предаване. Много по-късно носеше траур и държеше ръката на красивата си малка дъщеря, докато гледаха полагането на саркофага на Хенри Банок в мавзолея в ранчото му в планината Колорадо.

После медиите по цял свят злорадо описваха битката й с акционерите, с банките и особено със злъчния й и злобен заварен син. Когато най-сетне успя да се пребори и да изтръгне наследството на Хенри от алчните лапи на заварения си син и да заеме мястото на съпруга си начело на борда на „Банок Ойл“, цените на компанията се сгромолясаха главоломно. Инвеститорите се изпариха, банковите заеми секнаха. Никой не искаше да заложи на някаква тенисистка и светска знаменитост, превърнала се в петролна баронеса. Те обаче не бяха взели предвид вродения й делови нюх и годините под наставничеството на Хенри Банок, които струваха повече от сто дипломи по бизнес администрация. Подобно на тълпите в някой римски цирк, хулителите и критиците й зачакаха с мрачен трепет да бъде погълната от лъвовете. Но дочакаха само разочарованието, което тя им донесе със „Зара 8“.

Списание „Форбс“ излезе със снимка на Хейзъл в тенис костюм и ракета в ръка на първа корица. Заглавието гласеше: „Хейзъл Банок бие противника. Най-големият петролен удар през последните шест десетилетия. Хейзъл надява мантията на съпруга си Хенри Велики“. Самата статия започваше по следния начин:

В брулената от ветровете вътрешност на затънтеното и бедно емирство Абу Зара има петролна концесия, притежавана навремето от „Шел“. Находището било изпомпано и изоставено в периода непосредствено след Втората световна война и потънало в забрава за почти шейсет години, докато на сцената не се появи госпожа Хейзъл Банок.

Тя купи концесията за жълти стотинки, докато експертите се побутваха тайно и се подсмиваха. Без да обръща внимание на съветниците си, вложи много милиони в сондиране на малка подземна аномалия в северния край на нефтеното находище — аномалия, която благодарение на примитивните техники на изследване в миналото била определена като придатък на основното находище. Геолозите от онова време били единодушни, че намиращият се в тази област нефт отдавна се е прелял в главния резервоар и е бил изпомпан от него, оставяйки целия район сух и безполезен.

Но когато сондата на госпожа Банок проби твърдия солен купол на диапира — огромната подземна кухина, в която се намират нефтените залежи, от дупката изригна газ с такава сила, че изхвърли почти 8 километра стоманени тръби като паста за зъби от туба. На десетки метри във въздуха бликна фонтан от първокачествен нефт. Накрая се оказа, че старите нефтени полета „Зара 1–7“, изоставени от „Шел“, са съдържали само нищожна част от общите резерви. Новото находище се намира на дълбочина 6664 метра и според предварителните оценки съдържа около пет милиарда барела първокачествена суровина.

След като хеликоптерът кацна, бордният инженер спусна стълбата и слезе, подавайки ръка на видната пътничка.

Тя подмина жеста му и скочи от метър и двайсет, приземявайки се с лекотата на леопарда, на който така приличаше. Беше облечена в елегантно ушит костюм за сафари в цвят каки, велурени пустинни боти и ярък шал на „Ермес“ около шията. Гъстата златна коса, нейната запазена марка, беше разпусната и се развяваше на пустинния вятър. Хектор се запита на колко ли е години. Като че ли никой не знаеше със сигурност. Изглеждаше на трийсет и няколко, но би трябвало да е най-малко на четирийсет. Стисна кратко протегнатата ръка на Хектор; здрависването й бе силно от стотиците часове на тенискорта.

— Добре дошли на вашата „Зара осем“, госпожо — каза той.

Тя едва го удостои с поглед. Очите й имаха онзи оттенък на синьото, който напомняше за слънчева светлина, отразена от стените на дълбока пукнатина на високопланински ледник. Оказа се далеч по-миловидна, отколкото му се бе сторило от фотографиите.

— Майор Крос — хладно отвърна тя.

Хектор отново остана изненадан от факта, че знае името му, но после си спомни, че Хейзъл има репутацията на човек, който не оставя нищо на случайността. Несъмнено беше проучила всеки от десетките си старши служители, с които можеше да се срещне при първото си посещение на новото нефтено находище.

„Ако наистина е така, би трябвало да знае, че вече не използвам военното си звание“ — помисли си той и в следващия момент осъзна, че тя най-вероятно е наясно с това и нарочно го дразни. Хектор потисна мрачната усмивка, която вече се изписваше на лицето му.

„Поради някаква причина не ме харесва и не си прави труда да го крие — помисли си той. — Тази дама е досущ като петролните си сонди, цялата стомана и диаманти“. Но тя вече се беше извърнала от него и гледаше към тримата мъже, които се изсипаха от големия „Хъмви“ с цвят на пясък, който наби спирачки до нея. Новопристигналите се подредиха в угодническа редица, като се усмихваха мазно и се суетяха като кутрета. Тя се здрависа с генералния си директор Бърт Симпсън.

— Съжалявам, че ви посещавам едва сега, господин Симпсън, но имах много работа в офиса.

Пусна му бърза ослепителна усмивка, но не изчака неговия отговор, а продължи нататък и бързо поздрави главния си инженер и старшия геолог.

— Благодаря, господа. А сега да се махнем от този гаден вятър. По-нататък ще имаме възможност да се опознаем по-добре.

Гласът й бе мек, почти мелодичен, но интонацията беше рязка и отчетливо южноафриканска. Хектор знаеше, че е родена в Кейптаун и е получила американско гражданство едва след като се е омъжила за Хенри Банок. Бърт Симпсън отвори вратата на голямата кола и тя се плъзна на мястото си. Докато той се настаняваше зад волана, Хектор вече беше заел позиция за ескорт във втория „Хъмви“ отзад. Трета кола водеше. И трите имаха герб със средновековен арбалет на вратите. Утман беше в първата и поведе малкия конвой по сервизната писта покрай наподобяващата огромен сребрист питон тръба, която пренасяше безценната черна гадост на стотици километри надолу при чакащите танкери. От двете им страни от жълтата мъгла изникнаха петролни сонди, подобно на скелетите на някакъв отдавна изгубен легион. Преди да достигнат пресъхналата уади, Утман отби от пътя и поеха нагоре по неприветливия каменист склон, който бе почернял, сякаш е бил обгорен. Основният комплекс беше кацнал на най-високата точка на хребета.

Двамата охранители в бойна екипировка отвориха портите и автомобилите профучаха покрай тях. Колата с Хейзъл Банок веднага се отдели и пресече двора, за да спре пред масивните врати, водещи към климатизирания лукс на директорските апартаменти. Собственичката бе въведена вътре от Бърг Симпсън и половин дузина униформени слуги. Вратите се затвориха тежко. На Хектор му се стори, че с изчезването й си бе отишло и още нещо — дори хамсинът духаше не така яростно — и когато спря пред вратата на централата на „Кросбоу“ и погледна небето, той видя, че прашните облаци наистина започват да се разкъсват и намаляват.

Прибра се в квартирата си, свали очилата и махна куфията от врата си. Изми мръсотията от лицето и ръцете си, капна капки в зачервените си очи и погледна отражението си в огледалото. Заради късата черна четина бе заприличал на пират. Кожата над брадата беше потъмняла от пустинното слънце с изключение на светлия белег над дясното око, останал му от близка среща с байонет, който бе разрязал кожата и беше одраскал черепа. Носът му бе голям и внушителен, очите — зелени, хладни, спокойни. Зъбите му бяха много бели — като на хищник.

— Друго лице няма да имаш, момчето ми. Но това не означава, че си длъжен да го харесваш — промърмори той и си отговори сам: — Но пък съм благодарен на Господ за многото дами с не толкова придирчив вкус.

Разсмя се тихо и тръгна към ситуационната зала. Щом влезе, разговорите секнаха. Хектор спря на подиума и погледна надолу към хората си. Тези десетима бяха водачите на екипите му. Всеки командваше отделение от десет човека и Хектор почувства лекия гъдел на гордостта. Това бяха изпитани и истински калени воини, усвоили занаята в Конго и Афганистан, в Пакистан, Ирак и по други кървави бойни полета из целия порочен стар свят. Беше му отнело много време да ги събере, те бяха банда абсолютни гадняри, негодници и изпечени убийци. Обичаше ги като свои братя.

— Къде са драскотините и следите от зъби, шефе? Само не казвай, че си се отървал леко — обади се един от тях.

Хектор се усмихна снизходително и им даде минута да излеят грубоватия си хумор и да се успокоят. Накрая вдигна ръка.

— Господа, ако позволите да се обърна към вас по този начин, на нашите грижи е поверена дама, която ще събуди живия интерес на всеки главорез от Киншаса до Багдад и от Кабул до Могадишу. Ако й се случи нещо гадно, лично ще откъсна топките на виновника. Заклевам ви се най-тържествено.

Хората му знаеха, че това не е шеговита заплаха. Смехът утихна и във възцарилата се тишина всички сведоха очи, а той ги гледа безизразно в продължение на няколко секунди. Накрая Хектор взе показалката от бюрото пред себе си обърна се към увеличената сателитна снимка на находището, която висеше на стената и започна последния брифинг. Раздаде им задачи и повтори предишните си заповеди. Не искаше никакви прояви на немарливост в тази работа. Половин час по-късно се обърна отново към всички:

— Въпроси?

Въпроси нямаше и Хектор ги освободи с думите:

— Ако нещо ви усъмни, направо стреляйте и гледайте да не пропускате.

Качи се в хеликоптера и нареди на пилота Ханс Латеган да поеме над тръбата до терминала на брега на Персийския залив. Летяха на много малка височина. Хектор седеше отпред до Ханс и оглеждаше пътя за подозрителни признаци — непознати отпечатъци от гуми или обувки, различни от тези на патрулните му коли или на инженерните екипи, които работеха по тръбата. Всички служители на фирмата му носеха боти с характерни грайфери във формата на стрела, така че дори от въздуха Хектор можеше да различи следите на своите от тези на потенциален зложелател.

Откакто бе станал шеф на охраната, вече бе имало три опита за саботаж срещу съоръженията на „Банок Ойл“ в Абу Зара. Досега никоя терористична група не бе поела отговорност за тези действия, може би защото нито една от атаките не се увенча с успех.

Емирът на Абу Зара, принц Фарид ал Мазра, беше твърд поддръжник на „Банок Ойл“. Петролните хонорари, които му изплащаше компанията, възлизаха на стотици милиони долари годишно. Хектор беше създал здрав съюз с принц Мохамед, началника на полицията в Абу Зара, който се падаше и зет на емира. Разузнаването на принц Мохамед беше добро и три години по-рано той бе предупредил Хектор за предстоящо нападение по море. Хектор и Рони Уелс, който командваше охраната на терминала, успяха да пресрещнат нападателите в открито море с патрулния катер на „Банок“ — бивш израелски торпедоносец с много висока маневреност и две картечници „Браунинг“ 50-и калибър, монтирани на носа и кърмата. На борда на платнохода имаше осем терористи и няколко десетки килограма семтекс. Рони Уелс беше бивш старши сержант от морската пехота, моряк с огромен опит и майстор в управлението на малки щурмови съдове. Изникна от мрака отстрани на платнохода и свари екипажа му абсолютно неподготвен. Когато Хектор им извика по високоговорителя да се предадат, те отговориха с автоматична стрелба. Първият залп на картечниците улучи пластичния експлозив в трюма на платнохода и осемте терористи едновременно се отправиха към райската градина, като не оставиха почти никаква следа от пребиваването си на този свят. Емирът и принц Мохамед бяха изключително доволни от тази развръзка и побързаха да го уверят, че медиите изобщо няма да надушат за инцидента. Абу Зара се гордееше с репутацията си на стабилна, прогресивна и миролюбива страна.

Хектор кацна на терминала Сиди ел Рациг и прекара няколко часа с Рони Уелс. Както винаги, тук всичко беше тип-топ и това засили допълнително вярата му в Рони. След срещата двамата излязоха и тръгнаха към чакащия в хеликоптера Ханс. Рони го погледна косо и Хектор чудесно разбра какво го тревожи. След три месеца Уелс щеше да навърши шейсет и пет. Децата му отдавна бяха изгубили интерес към него и той нямаше дом извън „Кросбоу“, може би с изключение на Кралския старчески дом в Челси, ако се съгласят да го приемат като пенсионер. Договорът му с „Кросбоу“ изтичаше няколко седмици преди рождения му ден.

— О, между другото, Рони, новият ти договор пристигна на бюрото ми — каза Хектор. — Трябваше да се сетя да ти го донеса за подпис.

— Благодаря, Хектор — ухили се Рони. Плешивата му глава лъщеше на слънцето. — Но нали знаеш, че през октомври навършвам шейсет и пет?

— Я, какъв дъртак си бил! — ухили му се в отговор Хектор. — Аз пък през последните десет години все си мисля, че си на двайсет и пет.

Качи се на хеликоптера и полетяха обратно покрай тръбата, като едва не докосваха пясъка. Хамсинът беше излизал всичко като някаква неуморна чистачка, така че дори следите на пустинните дропли и африканските антилопи се виждаха съвсем отчетливо. На два пъти кацаха, за да може Хектор да разгледа по-неясните отпечатъци и да определи дали не са оставени от неканени гости. Оказаха се безобидни — следи на бедуин, вероятно тръгнал да търси залутала се камила.

Кацнаха за трети път на мястото, където преди три години беше устроена засада от шестима неизвестни, успели да проникнат на територията на концесията от юг. Бяха изминали сто километра пеша през пустинята, за да се доберат до тръбата. Когато пристигнаха, натрапниците направиха грешката да атакуват патрулния джип, в който пътуваше Хектор. Той забеляза нещо подозрително по склона на дюната до пътя, покрай която минаваха.

— Спри! — извика на шофьора.

Бързо се изкатери на покрива на колата и впери поглед в предмета, който бе привлякъл вниманието му. Нещото се раздвижи отново — едва доловимо, подобно на пълзяща червена змия. Именно движението го бе накарало да застане нащрек. В тази пустиня обаче нямаше червени змии. Единият й край стърчеше от пясъка, а другият изчезваше под жилавите клони на някакъв бодлив храст. Хектор се загледа в него. Храстът беше достатъчно гъст, за да скрие залегнал човек. Червеният предмет не му приличаше на нищо познато. Точно тогава той потрепна отново и движението накара Хектор да вземе решение. Вдигна карабината си и стреля три пъти в храсталака. Мъжът, който лежеше зад него, скочи на крака. Беше с тюрбан и наметало, с преметнат през рамо калашник и с малка черна кутия в ръце, от която висеше тънък червен кабел.

— Бомба! — изкрещя Хектор. — Залегни!

Мъжът на дюната взриви бомбата и на сто и петдесет метра пред колата пътят изригна в колона от прах и огън. Ударната вълна едва не свали Хектор от покрива, но той успя да се хване и да се задържи на място.

Бомбаджията беше почти на върха на дюната и хукна като пустинна газела. Хектор беше още ослепен от взрива и първият му залп вдигна пясъчни фонтанчета около краката на арабина, който не спря и за миг. Хектор задържа дъх и се прицели. Видя как следващият залп улучва арабина в гърба, от робата му се разхвърча прах, когато куршумите намериха целта си. Човекът направи пирует като балетист и се строполи. В следващия момент Хектор видя как петимата му другари изскачат от прикритията си в храсталаците. Прекосиха хребета и изчезнаха, преди той да успее да открие огън.

Измери с поглед дюната. Тя продължаваше четири или шест километра в двете посоки от сегашното им местоположение. По цялата й дължина склонът бе твърде стръмен и мек за автомобил. Налагаше се да преследват натрапниците пеша.

— Втора фаза! — извика Хектор на хората си. — По петите им! Давай! Давай! Давай!

Скочи от покрива и поведе четиримата на бегом нагоре по дюната. Когато я изкачиха, петимата нападатели още тичаха в рехава група по равното, на около осемстотин метра напред. Бяха набрали преднината, докато Хектор и хората му бъхтеха нагоре по склона. Той се загледа след тях и се усмихна мрачно.

— Голяма грешка, красавици! Трябваше да се пръснете, всеки да тръгне в различна посока! А сега сте ми в кърпа вързани.

Знаеше с абсолютна сигурност, че още не се е родил арабин, способен да надбяга хората му.

— Хайде, момчета. Не се мотайте. Трябва да спипаме кучите синове преди свечеряване.

Отне им четири часа; „кучите синове“ се оказаха мъничко по-жилави, отколкото бе предположил. Накрая обаче направиха последната си грешка. Решиха да окажат отпор. Избраха една падина, естествена удобна позиция с чудесна видимост във всички посоки, и залегнаха. Хектор погледна към слънцето, което беше на двайсет градуса над хоризонта. Трябваше да приключват бързо. Докато хората му държаха терористите под обстрел, той изпълзя на място, откъдето имаше поглед върху цялата обстановка. Незабавно си даде сметка, че една фронтална атака срещу позицията на арабите няма изгледи за успех. Щеше да изгуби повечето, ако не и всичките си хора. Остана да изучава терена още десет минути и набитото му око на боец намери слабото място. Зад позицията на арабите минаваше малко дере; беше прекалено плитко, за да заслужи името уади или донга, но достатъчно, за да скрие пълзящ по корем човек. Хектор присви очи срещу залязващото слънце и прецени, че дерето минава на четирийсет крачки зад вражеския редут. Кимна доволно и изпълзя обратно при хората си.

— Ще се промъкна зад тях и ще метна граната. Атакувайте веднага щом гръмне.

Наложи се да заобиколи отдалеч, за да не бъде забелязан, а след като стигна дерето, трябваше да се движи много бавно, за да не вдига пушилка и да се издаде. Когато се приближи максимално близо до падината, оставаха десетина минути, преди слънцето да се скрие зад хоризонта. Надигна се на колене и извади със зъби предпазната игла на гранатата. После скочи и прецени разстоянието. Беше на самата граница — можеше да хвърли тежката осколъчна граната на четирийсет, може би петдесет метра. Вложи цялата си сила в рамото и запрати гранатата по висока траектория. Макар и прилично, мятането не беше от най-добрите му; гранатата тупна на ръба на редута и за миг му се стори, че се е забила в пясъка. После обаче тя се търкулна и се озова сред приклекналите араби. Хектор чу писъците, когато онези осъзнаха какво е това. Скочи на крака, извади пистолета си и се втурна напред. Гранатата експлодира точно преди да стигне редута. Той спря на ръба и се вгледа в касапницата. Четирима от нападателите бяха станали на кървави парцали. Последният беше отчасти защитен от телата на другарите си, но въпреки това един шрапнел бе разкъсал гърдите му и се бе забил в белия дроб.

Мъжът кашляше и плюеше кръв, мъчейки се да си поеме последен дъх, когато Хектор застана над него. Нападателят го погледна и Хектор остана поразен, когато онзи го разпозна. Човекът заговори през хриповете, думите му бяха тихи и завалени, но Хектор разбра какво говори.

— Името ми е Анвар. Запомни го, Крос, прасе на голямата свиня. Дългът още не е уреден. Кръвната вражда продължава. Ще дойдат други.

Сега, три години по-късно, Хектор стоеше на същото място и отново се замисли над онези думи. Все още не можеше да ги проумее. Кой беше умиращият? Откъде го познаваше? Накрая поклати глава, обърна се и тръгна обратно към чакащия хеликоптер. Качи се и продължиха нататък. Денят се стопяваше бързо в пустинната жега и когато се върнаха в комплекса, до залеза оставаше само един час. Хектор използва останалата светлина да отиде на стрелбището и да изстреля по сто патрона от своята „Берета“ М9 и автомата SC 70/90. От хората му се очакваше да изстрелват най-малко по 500 патрона седмично и да предават мишените си на оръжейника. Хектор редовно ги проверяваше. Подчинените му бяха точни стрелци, но той не искаше да позволи появата на самодоволство или немарливост. Бяха добри, но трябваше и да останат такива.

Когато се върна от стрелбището, слънцето вече беше залязло и нощта бързо измести краткия пустинен здрач.

Хектор отиде в добре оборудваната фитнес зала и посвети един час на пътеката, след което завърши с трийсетминутно вдигане на тежести. Взе горещ душ в квартирата си, смени прашните маскировъчни дрехи с чисти и изгладени и най-сетне слезе в стола. Бърт Симпсън и другите старши служители се бяха събрали в частния бар. Всички изглеждаха уморени и измъчени.

— Ще пийнеш ли нещо с нас? — покани го Бърт.

— Много любезно от твоя страна — отвърна той и кимна на бармана, който му сипа двоен осемнайсетгодишен скоч „Обан“. Хектор вдигна чаша към Бърт и двамата пиха.

— Е, как е нашата шефка? — попита Хектор.

Бърт завъртя очи.

— По-добре не питай.

— Питам.

— Това не е човешко същество.

— На мен пък ми заприлича съвсем на човек — отбеляза Хектор.

— Това е илюзия, дърто момче. Създадена от някакви проклети огледала или нещо подобно. Повече няма да обяснявам. Сам ще се убедиш.

— Какво означава това? — поинтересува се Хектор.

— Ще тичаш с нея, друже.

— Кога?

— Рано сутринта вдругиден. Среща точно в пет и половина на портала. Шестнайсет километра, така каза. Рискувам да предположа, че темпото няма да е като при разходка. Не й позволявай да ти избяга.