Целувката на гепарда

* * *

Роже занесе на мостика подноса с вечерята на господин Джетсън. Подреди приборите върху безупречно бялата покривка на масичката до задната стена и остана, докато Джетсън се хранеше бързо. Той не си направи труда да седне и да се наслади на ястието, а продължи да крачи напред-назад, докато дъвчеше. Погледът му непрекъснато обхождаше смрачаващия се хоризонт отпред и се стрелкаше към радара. На екрана му светеше мъничка точка. Посоката беше 268 градуса, разстоянието — 3,8 морски мили.

— Кормчия, дръж под око онзи съд.

— Разбрано, господин Джетсън.

— Какво мислиш за него, Стивънс?

Кормчията присви очи към хоризонта.

— Прилича ми на арабски доу. Пълно е с тях в тези води, сър. Говори се, че използват пасатите и могат да прекосят океана и да стигнат чак до Индия. Правели го от времето на Христос, или поне така казват.

Роже следеше незабележимо разговора им. Завъртя глава към прозореца на левия борд и присви очи към стоманеносивия неспокоен океан на изток. Слънцето залязваше зад гърба му, но въпреки това му трябваха само няколко мига да различи мъничката сива пирамида на платната, които със сигурност принадлежаха на кораба на чичо му Камал. Корпусът не се виждаше дори от височината на мостика и изглеждаше, че съдът се движи успоредно на яхтата. След това Роже видя как далечното триъгълно платно се отпусна без вятър, когато платноходът спря за момент.

„Чичо Камал най-сетне пуска катерите“ — помисли си той. После платното се изду отново, платноходът обърна на юг и започна да се слива със сумрака, докато не изчезна от поглед.

Джетсън се върна при радара.

— Промениха курса си с трийсет градуса на юг. Едва ли развиват повече от четиринайсет възела и с тази скорост и курс ще минат на двайсет мили зад кърмата ни.

Той погледна към Роже.

— Благодаря, стюард. Вече можете да разчистите масата.

Роже събра чиниите и ги отнесе в кухнята.

— Всичко е готово, Готве — извика той на готвача, след като приключи с миенето. — Сега мога ли да се омитам?

Готвачът седеше на малката си масичка до килера за провизии с кристална чаша вино и отворена зелена бутилка пред себе си.

— Накъде си се разбързал, Роже? Ела да ми правиш компания и да опиташ това чудесно „Шато Ньоф“.

— Не и тази вечер, Готве. Като пребит съм. Едва си държа очите отворени.

Тръгна си бързо, преди готвачът да продължи с увещанията си.

В каютата си отправи извинение към Аллах и Пророка:

— Знаете, че положението е отчайващо. Моля да ми простите, че ще пропусна вечерната молитва. След като се отзовах на призива ви за джихад, ще се реванширам напълно утре вечер.

Облече неофициалните си тъмни дрехи и се качи на задната палуба. Застана на релинга и се загледа назад към следата на кораба. Виждаше единствено черните вълни, които се разбягваха в мрака. Катерите бяха конструирани така, че да не стърчат над водата. Скрити сред гребените на вълните, те оставаха извън обхвата на радара на „Делфин“. Освен това не се намираше на боен кораб и вахтите не бяха засилени. Както лично се бе убедил, цялото внимание на офицерите беше насочено напред. Никой не очакваше, че друг съд ще развие нужната скорост, за да ги изненада отзад. Роже обаче знаеше, че катерите са някъде там. Чичо му Камал беше съобщил, че ще установят контакт в 23,00 часа. Точно тогава повечето от екипажа щяха да си лягат и да бъдат абсолютно неподготвени.

Роже изчака час, после още един. От време на време поглеждаше светещия циферблат на евтиния си японски часовник. „Делфин“ плаваше със запалени светлини и сияеше ярко като лунапарк. Катерите можеха да засекат яхтата от двайсет километра, но Роже беше наясно, че те вече са много по-близо, може би само на няколкостотин метра зад кърмата. До 23,00 часа оставаха минути, а той знаеше, че чичо му Камал ще бъде абсолютно точен. Загледа се в следата и изведнъж видя мъничка светла точица в тъмното море. Тя примигна три пъти далеч зад пяната. Роже насочи фенерчето си към кърмата и отвърна на сигнала, след което зачака нетърпеливо. Катерите не бяха много по-бързи от „Делфин“, така че минаха близо десет минути, преди да забележи как първият подобен на акула корпус изниква от мрака зад кораба. Когато катерът приближи, Роже различи фигурите на екипажа, приклекнали под планширите. Естествено, всички бяха облечени в тъмни дрехи вместо традиционните бели дишдаши, лицата им също бяха скрити зад черни кърпи. Внимаваха да не вдигат много оръжията си. Другите два катера се появиха от мрака след водача.

Една фигура се изправи на носа на първия катер, когато той се изравни с левия борд на „Делфин“ и приближи до яхтата.

Въпреки скриващата лицето кърпа Роже разпозна високата стройна фигура на чичо си Камал. Той лично беше повел нападението. Роже светна с фенерчето си, за да потвърди, че е готов да поеме въжето. Камал се наведе и взе нещо от палубата, после се изправи с пушка в ръце. Опря приклада в рамото си и се прицели в Роже. Чу се приглушено пукане и от дулото излезе бял пушек. Роже бързо приклекна, когато бялото въже се заизвива нагоре и прелетя над главата му. Малката абордажна кука изтрака на палубата зад него и той се втурна да хване въжето, преди да се е озовало зад борда от движението на кораба. Омота го бързо три пъти около стълба на палубата и го завърза с моряшки възел. Махна на чичо си и незабавно един от екипажа, дребен жилав мъж, се покатери нагоре със силата и ловкостта на горила и се озова бос на палубата до него. Около кръста му бе навито по-дебело въже, способно да издържи много хора. Останалите атакуващи не закъсняха. Един от тях подаде на Роже кобур с пистолет „Токарев“ и той го закопча на кръста си под анорака. Петима вече бяха определени за овладяване на мостика. По команда на Роже свалиха предпазителите и заредиха щурмовите си карабини, след което го последваха на бегом.

Когато стигна стълбата, водеща към горната палуба, Роже се озова лице в лице срещу готвача, който се качваше отдолу. Човекът зяпна неразбиращо към него и въоръжените мъже, после отвори уста да изкрещи. Роже го фрасна с дръжката на пистолета по слепоочието и чу как черепът му изпука. Готвачът падна, без да издаде звук. Роже се наведе над отпуснатото му тяло и с още три удара разби тила му, за да е сигурен, че го е убил. После прескочи трупа и се втурна нагоре. Спря при входа, за да даде възможност на останалите да се подготвят, после стъпи на мостика. Джетсън стоеше до инструментите за управление и обсъждаше нещо с кормчията. Радистът беше с гръб в задната част на мостика, удобно настанен във въртящия се стол и напълно погълнат от някакъв роман. В случай на тревога обаче му трябваше само миг, за да се пресегне и да натисне червеното копче на панела до него. Това щеше да даде началото на серия електронни мерки, които автоматично щяха да включат алармите на кораба и да излъчат зов за помощ, който щеше да бъде засечен от всяка станция от Пърт до Кейптаун и от Мавриций до Бомбай. Роже скри пистолета зад гърба си и тръгна към него.

— Здрасти, Тим — поздрави той и се усмихна, когато радистът вдигна глава от книгата си.

— Роже, какво правиш тук, по дяволите? Много добре знаеш, че влизането е забранено.

Роже посочи през рамо и попита:

— Какво означава онази мигаща червена светлина, Тим?

Радистът бързо завъртя стола си.

— Червена светлина ли? — повтори той.

Роже вдигна пистолета и го застреля там, където горният прешлен се съединява с черепа. Куршумът излезе между очите му сред фонтан от кръв и мозък, който оплиска свързочния панел. Тим се катурна от стола и се свлече на палубата. Роже бързо се обърна и видя, че хората му вече са насочили оръжия към Джетсън и кормчията.

— За Бога, Моро. Уби човек…

Гласът на Джетсън трепереше от шок и възмущение. Той тръгна към Роже. Роже вдигна пистолета и го застреля право в гърдите. Джетсън притисна раната с двете си ръце и се олюля леко.

— Да не си полудял? — прошепна той, като клатеше невярващо глава.

„Трябва да убиеш офицерите незабавно. Именно те са онези, които биха организирали някаква съпротива“ — беше наредил дядо му, така че Роже стреля още два пъти в гърдите на Джетсън и загледа с професионален интерес как мъжът залита назад към контролния панел и се свлича на купчина на пода.

„Пленете екипажа. Може да потрябват по-късно като заложници“ — бе казал дядо му. Роже кимна на хората си и те извиха ръцете на кормчията назад и ги вързаха със здраво найлоново въже. Роже мина покрай него, спря пред пулта и премести плъзгача на двигателя на позиция „Стоп“. Вибрациите под краката му затихнаха и той усети леката промяна в движението на „Влюбения Делфин“, когато яхтата изгуби тяга.

— Сядай — обърна се Роже към кормчията. — И да не си посмял да помръднеш, докато не ти се каже.

— За Бога, Роже… — замоли се той, но Роже го смушка с пистолета в ребрата и със завързани отзад ръце кормчията побърза да клекне и седна на палубата в разширяващата се локва кръв на Джетсън. Лепкавата течност се просмука в панталоните му.

Роже остави един от хората си на стража и поведе останалите към долната палуба. Спря пред вратата на капитанската каюта. Като корабен стюард разполагаше с карта, която му даваше достъп до всяко помещение, което не е допълнително заключено. Носеше кафето на Франклин всяка сутрин точно в шест и от опит знаеше, че капитанът никога не се заключва. Вратата се отвори безшумно и Роже влезе в дневната. Запали лампата на бюрото и видя, че вратата на спалнята е притворена. От другата страна се чуваше хъркане. Прекоси дневната и надникна. Франклин лежеше по гръб в леглото върху завивките. Беше само по боксерки. Шкембето му стърчеше, бледо и покрито със сиви рехави косъмчета. Устата му беше отворена и от гърлото се разнасяше звук като от дъскорезница. Роже отиде до него и приближи дулото на пистолета на сантиметър от ухото му. Стреля веднъж. Франклин глътна шумно въздух и замря насред издишването, без да издава други звуци и без да помръдне. Роже пусна втори куршум в мозъка му, презареди пистолета и поведе хората си навън към основния салон.

Чичо му Камал дойде да го прегърне веднага щом влезе.

— Аллах да те приеме в лоното си. Днес свържи Божията работа, Адам.

Посочи редицата други пленници, клечащи на пода с вързани отзад ръце.

— Това ли са всички? Липсва ли някой?

Роже бързо преброи главите на членовете на екипажа.

— Да, всички са тук. Капитанът, помощник-капитанът, готвачът и радистът са в жестоките лапи на Иблис, дявола, където им е мястото. Другият липсващ е кормчията, който е под стража на мостика.

Посочи домакина Джорджи Порджи.

— Оставете този тук — и нареди: — По-късно ще се заема с него.

Кимна към двамата младши офицери и главния машинист.

— Тези са офицери. Отведете ги на кърмата и ги застреляйте. Изхвърлете телата през борда.

Говореше на арабски, така че жертвите не подозираха участта си, докато ги изправяха и извеждаха навън.

Роже изчака да чуе изстрелите, след което продължи:

— Всички неверници са налице освен момичето. Тя още спи в каютата си.

Усмихна се безизразно, когато си спомни в какво състояние бе оставил Кайла, напълно изтощена от уменията му на любовник.

— Ще сляза долу да я взема. Междувременно, чичо Камал, трябва да се качиш на мостика и да подкараш отново кораба.