Целувката на гепарда

* * *

Трийсет и пет часа по-късно Хектор чакаше на летището в Сиди ел Рациг, когато самолетът се приземи.

— Добро постижение — отбеляза той, когато я срещна при стълбата на „G5 Гълфстрийм“.

— Спряхме само за четирийсет минути във Фарнбъро да заредим и имахме попътен вятър със скорост петдесет възела над по-голямата част от Европа и Близкия изток.

Здрависаха се.

— Има ли някакъв напредък?

Още от самото начало забеляза, че наскоро се е обръснал. След това си даде сметка, че по някакъв гаден начин това го прави доста привлекателен. Моментално я жегна чувството за вина, че обръща внимание на външния му вид в момент като този. Това беше предателство спрямо любимата й дъщеря.

„Я се стегни, момиче! Изобщо не е твой тип! — смъмри се тя. — Той е просто служител и при малко по-други обстоятелства би могъл да чисти басейна ти“.

— Елате! — хвана ръката й над лакътя Хектор и тя се изненада, че не я задърпа. — Прехвърлих базата от номер осем на терминала тук. Много по-близо до епицентъра.

Когато стигнаха административната сграда, продължи:

— Наредих да ви приготвят стая. Доста е спартанска, но поне има климатик и собствена баня. Докарах целия багаж, който оставихте в номер осем.

Отведе я в залата, от която се контролираше преносът на петрол по тръбите. Беше голямо помещение, добре оборудвано с всевъзможна електроника. Кабинетът на директора беше издигнат над основното ниво и отделен със стена от звуконепроницаемо стъкло. Крос я поведе към това уединено кътче. По даден знак надзирателят стана и се оттегли. Хектор посочи освободения стол и Хейзъл се отпусна в него. Беше на ръба на изтощението. Той се обади в столовата и почти незабавно се появи човек с поднос, покрит с фина муселинова кърпа. Постави го на бюрото пред нея и Хейзъл изведнъж осъзна, че не е хапвала почти нищо от заминаването си от Вашингтон.

— Доведох и готвача от номер осем — каза Хектор, след като освободи мъжа. Върху скъпия порцелан беше подредена студена закуска от рибно филе и салата. — Зная, че не пиете вино преди залез — продължи той, докато отваряше бутилката „Сан Пелегрино“ и наливаше газираната вода в чашата й.

Рибата беше превъзходна. Хейзъл се опита да не се нахвърля лакомо върху ястието пред него, но той тактично насочи вниманието си към компютърния екран. Остави я да приключи с храненето и едва тогава завъртя стола си към нея.

— Добре. Това ще бъде ситуационната ни стая по време на операцията. Ще се опитваме да не обсъждаме важна информация извън нея. А сега ми кажете всичко, което знаете! — нареди той. — Опитайте се да не пропускате нито една подробност, независимо колко маловажна ви се струва.

Тя заговори тихо, но разбираемо. В края на изложението ръцете й се тресяха и беше мъртвешки бледа.

— Овладейте се, госпожо Банок. Това може да продължи доста време. Яжте и почивайте, за да запазите силите си.

Забеляза нетърпението й и потисна усмивката си.

— Добре. Дотук бях с лекциите. Вече сте голямо момиче.

— Казах ви всичко, което знам. Вие какво имате да ми кажете?

— Засега нищо конкретно, но от онова, което чух от вас, имам много по-добра представа с какво си имаме работа.

Той се обърна към картата на големия екран на стената срещу бюрата. С помощта на компютъра можеше да придвижва електронния показалец по изображението.

— Да погледнем местоположението. Пълна случайност ли е, че „Делфин“ е изчезнал едва ли не на прага на най-важните центрове на „Ал Кайда“ западно от Пакистан?

Хектор премести курсора от северния край на Индийския океан до източния бряг на Аденския залив.

— Йемен! Световната столица на тероризма.

После придвижи курсора през пролива Баб ел Мандеб до Африка.

— Добрите съседи на Йемен от другата страна на Червено море и Аденския залив са Пунтленд в Сомалия, Еритрея и Етиопия. Районът е известен като Кръга на Сатаната — каза той. — Разбунено гнездо на фанатични ислямистки главорези.

Премести курсора още малко на юг.

— Тук се е намирал вашият „Делфин“, насочил се право в лапите им.

Стана от бюрото, отиде до прозореца и застана с ръце на гърба, загледан в сините води на Залива. После рязко се завъртя и вирна брадичка към нея.

— А те са знаели, че яхтата идва.

— Откъде биха могли да знаят? — остро попита тя.

— Всяка година пътувате по един и същи маршрут и по едно и също време, нали?

Тя сведе глава, за да покаже, че е съгласна с довода му.

— Но откъде са могли да научат?

— Госпожо Банок, вие сте ми шеф. Част от работата ми е да зная колкото се може повече за вас. Знам дори в кое училище сте учили.

— Да ви видим! — предизвика го тя.

— Девическа гимназия „Хершел“ в Кейптаун.

Не изчака потвърждението й, а продължи:

— Всяка година „Делфин“ спира в Кейптаун, за да посетите майка си, която живее в лозарското си имение там. Аз знам това, те също го знаят.

— Колко неразумно от моя страна — засрами се Хейзъл.

— Вероятно са внедрили свой човек на борда на „Делфин“ в Кейптаун.

Хейзъл повдигна идеално оформена вежда към него. Проклети прекрасни очи, помисли си той. Как ги мразя само. Погледна картата на стената.

— Откъде знам ли? — попита вместо нея.

— Е? — настоятелно каза тя. — Откъде знаете?

— От случилото се, след като яхтата е напуснала Кейптаун. Устроили са засада, но „Влюбеният делфин“ е бърз съд, а океанът е голямо място. Някой ги е насочвал. Но това са само предположения. Можем ли да проверим дали корабът е приемал нови лица на борда в Кейптаун?

Хейзъл кимна.

— Би трябвало да е сравнително лесно — каза тя. — „Делфин“ е собственост на частна компания в Базел, Швейцария. Цялата административна работа се върши там.

— В това число всички назначения и уволнения?

— Да, включително и това.

Хектор погледна таблото на стената, което показваше часа във всички по-големи столици на планетата.

— Сега в Цюрих е два следобед. Можете ли да позвъните на своя човек там?

Тя кимна и набра запаметения наизуст номер.

— Моля да ме свържете с хер Людвиг Грубер. Обажда се госпожа Хейзъл Банок.

Хектор остана леко развеселен от скоростта, с която се отзова Людвиг.

— Господин Грубер? Бихте ли ми казали дали „Делфин“ е качвал нови хора в Кейптаун? Да, ще изчакам.

Не й се наложи да чака дълго.

— Да, ще ви помоля да сканирате документите и да ми ги изпратите на обичайния имейл адрес. Благодаря, господин Грубер. Моите най-сърдечни поздрави на баща ви.

Тя затвори и погледна към Хектор.

— „Делфин“ е взел временен трети стюард в Кейптаун.

— Естествено, с отлични препоръки, в противен случай не биха го допуснали на борда?

Това не беше въпрос, а констатация. Тя кимна неохотно и събра кураж.

— Изглежда е бил приятел на дъщеря ми. Тя е гарантирала за него.

— Но изобщо не ви е казала, преди да напуснете Кейптаун и да дойдете тук?

Тя поклати глава и се извърна. На Хектор никак не му се искаше да гледа как й се налага да приеме вероятността любимата й дъщеря да не е точно непорочна девица.

„Ама че отвратителен многознайко — гневно си помисли тя. — И сега намеква разни неща за Кайла“. Още не искаше да го поглежда. Спомни си какво беше казал Хенри единствения път, когато бе станало дума за него. „Младият Хек е шантав тип. Решава в движение, първо стреля и после пита, но обикновено улучва право в десетката“.

— Как се казва приятелят? — внимателно попита Хектор. Знаеше, че вътрешно е кипнала.

Тя погледна бележника си.

— Роже Марсел Моро.

— Звучи като приятен млад французин. Разполагаме ли с копие от паспорта му?

— В Базел в момента го сканират.

Пет минути по-късно сканираният документ беше в лаптопа на Хейзъл. Хектор го прочете.

— Дата на раждане — трети октомври седемдесет и трета. Месторождение — остров Реюнион в Индийския океан. Доста близо до дома, а?

Той вдигна слушалката на телефона.

— На кого се обаждате?

— На един приятел в Париж. Главен инспектор във френския отдел на Интерпол.

Заплещи на френски с такава скорост, че Хейзъл не можеше да следва думите му. Явно го прехвърляха нагоре по веригата на командването. Накрая той явно достигна целта си, защото последваха множество „Allons, mon brave?", „Courage!“ и „Formidable!“, след което Хектор затвори и погледна към нея.

— Скъпият ми приятел Пиер Жак обеща да ми прати копие на акта за раждане на Роже в рамките на един час. Понякога направо обожавам компютрите и общителните френски ченгета. Напълно заслужено, нали?

Усмихна й се за първи път и чертите на лицето му странно се промениха и омекнаха.

— Какво ще кажете да продължим с малката ни фантазия? — предложи той. — И така, вече имат свой човек на борда на „Делфин“, който носи някакъв вид електронен предавател, най-вероятно транспондер. Благодарение на него ще знаят точното местоположение на яхтата. Корабът им тръгва към мястото на засадата, но изведнъж — паника! Госпожа Банок, която е мишената им, слиза от яхтата в Кейптаун. Нещо абсолютно неочаквано. А после паниката най-неочаквано приключва. Госпожица Кайла Банок остава на борда, а двамата с Роже са добри приятели. Тя му има доверие. Всичко това е почти толкова добре, колкото ако им беше паднала майката. Планът може да продължи.

Хейзъл се обгърна с ръце и потръпна.

— Това е ужасно.

— Но се подобрява. Има надежда — обеща й той. — Вече всичко върви точно според замисъла. „Делфин“ попада в капана. Роже помага за завземането и пиратите се качват на бързия кораб. Умно момче е нашият Роже. Екипажът е пленен. На екрана само за миг светва малка точка. Кайла Банок се оказва умно и смело момиче. Успява дори в такъв ужасяващ момент да изпрати съобщение на майка си.

Хектор замълча и погледна екрана на компютъра.

— Извинете. Получих имейл.

Отвори прикачения към пощата файл, изруга мръсно и незабавно се извини.

— Няма нужда. Вече започвам да свиквам — отвърна тя. — Какво получихте?

— Нашият младши корабен стюард е роден като Адам Абдул Типоо Тип на Реюнион. През две хиляди и осма година е сменил името си на Роже Марсел Моро в Оверн, Южна Франция.

Хектор отново замълча, загледан в копието от акта за раждане.

Хейзъл не се стърпя.

— Това име означава ли нещо за вас?

Хектор поклати глава.

— Абсолютно нищо — призна той. — Добрата новина обаче е, че дъщеря ви почти сигурно е жива.

— Но тогава къде е? — умолително попита Хейзъл.

— Обзалагам се, че Кайла е в плен на борда на арабски кораб. Тя е безценна стока. За нищо на света не биха я наранили.

— А „Делфин“? — попита Хейзъл и поклати слисано глава.

— О, отървали са се от него. Представлява твърде очевидна мишена. Американските военновъздушни сили щяха да го засекат няколко часа след сигнала за изчезването му. Моето предположение е, че са продънили яхтата. Вероятно сега тя лежи на дълбочина няколкостотин метра на дъното на басейна на островите Маскарена при Мадагаскар. Не се съмнявам, че сте я застраховали и срещу пиратско нападение.

— Парите не са важни — отвърна тя.

— Според ограничения ми опит парите винаги са важни. За каква сума я застраховахте?

— Сто и петдесет милиона евро. Господи, Крос, не ви ли е грижа за чувствата на другите?

— Почти не — призна той. — Единственото, за което ме е грижа в момента, е откриването и спасяването на дъщеря ви. Но междувременно слънцето залязва — стана и се протегна. — Бих искал да ви приготвя питие. Нервите и на двама ни са опънати, но не е нужно да се зъбим един на друг. Има куп други хора, с които да се бием. Водка и пресен лимонов сок с лед, нали така?

— Да. Между другото, прав бяхте. Наистина учих в „Хершел“.

Хектор разбра, че това е предложение за мир. Сипа бистрия алкохол върху пукащия лед във високата чаша и доля сок. Тя му благодари с усмивка. Самият той предпочете да си налее скоч и вдигнаха чаши. След като отпиха и кимнаха одобрително, тя се облегна назад и заразглежда лицето му.

— Навремето съпругът ми каза, че решавате в движение. Прав ли сте в случая, Крос? — попита тя.

Той докосна носа си.

— Мирише ми добре. Което е за предпочитане пред предчувствието. Това е логичен сценарий, който включва всичко.

— Тогава къде е дъщеря ми? Ако става въпрос за вземане на заложници, защо вече не са обявили исканията си за откуп? От изчезването на „Делфин“ минаха почти десет дни.

— Дават си време, за да се отдалечат достатъчно. Вероятно корабът им е някой бавен и незабележим платноход, арабски доу. Искат да бъдат в свои териториални води, където ще са в безопасност от военните кораби на цивилизованите западни държави, когато излязат от прикритие. Освен това искат да рухнете и да се пречупите от напрежение и несигурност.

— Още колко ще продължава това?

— Ако предположим, че развиват около четиринайсет възела и са се насочили към Йемен или Пунтленд в Сомалия, вече би трябвало почти да са стигнали целта си — отвърна той. — Остават им не повече от два или три дни.

И преди споменахте Пунтленд. Никога не бях чувала за такава страна.

— Става въпрос за Североизточна Сомалия и обхваща Африканския рог. Това е негостоприемна полупустиня, сурова и суха, три пъти по-голяма от Ню Мексико. На практика е откъсната от останалата Африка от високата планинска верига от западната страна на Голямата рифтова долина. Планините блокират и западните ветрове, които изсипват целия си дъжд по склоновете им. В Пунтленд растат предимно акации, бодливи храсти и тук-там малко трева. Страната обаче е много стратегически разположена на брега на Аденския залив и пази подхода към Червено море. Пунтленд се отдели от останалата Сомалия в края на гражданската война и обяви независимост. Името й е от земята Пунт с древноегипетските исторически извори. Смята се, че през хиляда петстотин и петдесета година преди Христа царица Хатшепсут изпратила експедиция в този район. Сега страната се управлява от слабо свързани помежду си местни военни главатари, които не отговарят пред никого и упражняват свои собствени закони и правосъдие.

Смущаващо неочаквано Хектор смени темата.

— Искате ли да отнесете вечерята в стаята си, където ще можете да се измъчвате на спокойствие? Не ви съветвам. Или предпочитате да седнете с мен в столовата? Готвачът е приготвил великолепно японско телешко вагу. Храна, вино и компания — това се препоръчва горещо на страница сто от последното издание на пътеводителя на „Мишлен“.

Хейзъл бе прекарала сама последните ужасни нощи, а той поне не беше скучен. Вбесяващ? Определено, но не и скучен. Усмихна се и капитулира.

По време на вечерята Хектор държеше разговора далеч от изчезналата дъщеря и яхтата, като предпочете да се спре върху политическото устройство на Абу Зара и работата на „Банок Ойл“ в емирството, след което премина на коне и конни надбягвания — знаеше, че темата я интересува.

— Баща ми имаше няколко състезателни коня в ранчото — обясни той, когато тя изрази учудването си, че е толкова навътре в нещата. — Като хлапе бях негов главен коняр и жокей. Веднъж месечно участвахме в състезанията в Найроби. Всичко беше абсолютно аматьорско, но ние подхождахме ужасно сериозно към него.

Беше осведомен и красноречив, с бърз ум и хапливо чувство за хумор, което я накара поне за миг да се откъсне от безпокойството си за Кайла. Хейзъл се отпусна и си позволи удоволствието да го слуша. Беше изпила само пръст от чашата си, но той вдигна бутилката да й долее. Виното беше чудесно десетгодишно „Романе-Конти“. Стана й смешно, че е разучил толкова подробно вкусовете й. Изглеждаше неуместно да му откаже и тя бутна чашата си към него, но в този момент един от хората му влезе забързано и зашепна тревожно в ухото му. Хектор тръсна бутилката на масата, разливайки червеното вино върху покривката. Сграбчи ръката й и я задърпа да се изправи.

— Елате! — почти изкрещя той.

Двамата затичаха по коридора към ситуационната стая.

— Какво има? — задъхано попита тя. — Какво става?

— Звярът се е разкрил! — каза той и я издърпа през вратата.

Четирима от хората му се бяха събрали пред един от телевизионните екрани. Мъжът, който бе дошъл да го извика, също беше тук. Хектор й го бе представил като Утман, един от старшите му агенти. Беше арабин и мюсюлманин, но той му се доверяваше напълно. Беше й обяснил, че е „от добрите“.

— Кой канал е това, Утман? — попита Хектор.

— Репортаж на „Ал Джазира“ от Доха. Обявиха заглавията в началото на новинарската емисия. Хванах само края, но ще ги повторят в края на бюлетина.

— Донесете стол за госпожа Банок — нареди Хектор.

Седнаха и напрегнато мълчаха, докато гледаха репортажа за визитата на йорданския крал в Иран, за самоубийствен атентат в Багдад и други важни за Близкия изток събития. След това на екрана неочаквано се появи образът на лъскава океанска яхта и водещият заговори на арабски. Хектор започна да превежда думите му на Хейзъл.

— Група бойци, наричаща се „Цветята на исляма“, пое отговорността за залавянето на частна яхта в западната част на Индийския океан. Яхтата „Влюбеният делфин“ е сто двайсет и пет метров луксозен съд, регистриран на Каймановите острови, но собственост на госпожа Хейзъл Банок, президент на корпорацията „Банок Ойл“ със седалище в Хюстън, Тексас. Госпожа Банок се смята за най-богатата жена на света.

На екрана се появи изображение на Хейзъл. Изглеждаше великолепно в дълга бална рокля с легендарната диамантена огърлица, принадлежала преди това на Барбара Хътън. Танцуваше с тенисиста Джон Макенроу на благотворителен бал, организиран от Демократическата партия в Лос Анджелис. Водещият продължаваше да говори, а Хектор превеждаше:

— Според говорителя на бойците яхтата била потопена като отмъщение за неотдавнашните зверства, извършени от американските войници в Ирак. Пътниците и екипажът са взети в плен. Госпожа Банок не е била на борда по време на залавянето на яхтата. Дъщеря й, госпожица Кайла Банок, е била единственият пътник. Тя е сред пленниците.

Появи се снимка на засмяната Кайла в мокър бански, излизаща от плувен басейн. Беше типичен образ на младото, привилегировано и разглезено дете на западни милионери. Оскъдният костюм със сигурност целеше да събуди гнева и възмущението на набожните мюсюлмани по целия свят.

— Бойците ще настояват за извинение от страна на американското правителство за терористичните му действия в Ирак, както и за подходяща финансова компенсация срещу освобождаването на екипажа и на Кайла Банок.

Водещият продължи с коментар за футболен мач в Кайро. Утман изключи телевизора.

Лицето на Хейзъл беше грейнало от радост.

— Господи! Жива е. Детето ми е живо. Прав бяхте, Крос. Тя е жива.

Макар че не гледаха към тях, Утман и другите трима от „Кросбоу“ не пропускаха нито дума. Хектор й се намръщи да млъкне и стана.

— Елате с мен — тихо каза той и я изведе от сградата.

Слънцето отдавна беше залязло. Никой от двамата не проговори, докато не стигнаха плажа и лениво плискащите се вълни. Точно над линията на прилива имаше стар дървен кей, наполовина зарит в пясъка. Седнаха на него един до друг. Два огромни танкера бяха акостирали навътре в залива при терминала, за да натоварят цистерните си. Лъчите на прожекторите им се отразяваха от водната повърхност. Благодарение на тази светлина лицата на Хейзъл и Хектор се различаваха ясно.

— Доведох ви тук, за да можем да говорим на спокойствие, без да ни слушат — обясни той и тя го погледна изненадано.

— Но онова бяха ваши хора. Не им ли вярвате?

— Тези четиримата са може би единствените, на които вярвам. Няма обаче смисъл да излагам на ненужно напрежение верността им. Не е необходимо да знаят какво обсъждаме.

Тя кимна.

— Разбирам.

— Съмнявам се, че наистина разбирате. Хората, с които ще си имаме работа оттук нататък, са най-безжалостните и непочтени типове на света. Ще ви въвлекат в измамен свят, свят на увъртане и лъжи. Наричат се „Цветята на исляма“.

Той се наведе и нарисува с пръст ислямския полумесец върху пясъка между краката си.

— Повече би им отивало Бучинишът на ада.

Изправи се отново и заби пета в рисунката.

— Добре, достатъчно за това. Да се опитаме да начертаем действията си.

— Мисля, че трябва да се свържа с приятелите ми в Белия дом — предложи Хейзъл. — След като знаем къде е Кайла, те ще могат да уредят освобождаването й с преговори или чрез сила.

— Грешка. Не знаем къде е Кайла. Имаме смътна представа кой я е отвлякъл, но не знаем къде я държат. И още една грешка. Приятелите ви няма да направят нито едното, нито другото — отвърна той. — Първо, заявената им политика е да не водят никакви преговори с терористи. Колкото до употребата на сила, вече доста пъти са парили пръстите си. Спомнете си завземането на американското посолство в Техеран и филма „Блек Хоук“ за хеликоптерната атака срещу терористичната база в Могадишу. Научили са си горчивите уроци. Няма да преговарят, не могат и няма да използват сила. Но можете да благодарите на Бог за това. Ако в играта се включат морските пехотинци, това ще означава край за Кайла Банок.

— Но те са длъжни да направят нещо. Аз съм американски гражданин. Президентът лично обеща да ми помогне.

Против волята си Хейзъл изхлипа. Той се извърна и се загледа към танкерите. Нещастието й беше нещо лично. Даде й време да се вземе в ръце.

— И какво ще правим? — най-сетне попита тя.

— Ще правите точно това, което те очакват от вас. Ще се опитвате да притиснете приятелите си във Вашингтон, както сама предложихте. Играем по свирката на Звяра. Преструваме се, че преговаряме, но в същото време трябва да си давате сметка, че това е абсолютно безполезно.

Тя примигна и поклати глава.

— Не разбирам.

— Няма предложение или обещание, с което да ги убедите просто да ви върнат Кайла. Дайте им един долар и ще поискат още десет. Съгласете се с условията им и ще поставят куп нови.

— Тогава защо да го правим? Няма ли просто да си губим времето?

— Не, госпожо Банок. Не губим, а печелим време. Време да открием къде държат Кайла.

— Можете ли да го направите?

— Надявам се. Всъщност мисля, че да.

— И ако успеете, после какво? Какво ще стане, когато разберете къде е?

— Ще отида да я прибера — извиха се устните му в тънка усмивка, която изобщо не отговаряше на изражението на очите му.

— Но преди малко казахте…

— Знам какво казах. Между мен и Морската пехота обаче има разлика. Морските пехотинци ще се втурнат като касапи, размахали сатъри. Аз пък ще се промъкна като сърдечен хирург със скалпел.

— Можете ли да го направите? — остро попита тя и той сви рамене.

— Това е част от работата ми. Едно от нещата, за които ми плащате. Но засега можем единствено да очакваме искането за откуп. Това ще ми даде нещо, върху което да работя.

— Колко време трябва да спечелим? — попита тя и той отново сви рамене.

— Месец, шест месеца, година. Колкото е необходимо.

— Година! Да не сте полудели? Не мога да издържа. Всеки ден умирам стотици пъти. Ако за мен е толкова зле, как ли се чувства детето ми? Не, просто не мога да издържа.

— Това избухване изобщо не е във ваш стил, госпожо Банок. Можете да издържите и ако наистина обичате дъщеря си, ще го направите.