Целувката на гепарда

* * *

Утман беше зад волана на големия камион „Мерцедес“. Адам седеше до него, а шейх ханът се бе настанил на високата ловна седалка зад тях. От двете си страни имаше телохранители, които да го подкрепят и да не позволят да излети от мястото си, докато камионът подскачаше в тъмното по пресечения терен. Четирима други въоръжени мъже се блъскаха отзад. Утман караше бързо. Отдавна бяха изгубили от поглед глутницата хрътки, но той следваше лая им.

— Тръгнали са към северната уади. Откъде знаят за нея? — извика Адам през рева на двигателя. — Ти ли им каза, Утман?

— Не, но един от хората на Крос познава добре района. Има роднини тук — отвърна Утман.

— Ако стигнат до нея, няма да можем да ги последваме. Ще трябва да заобиколим, а това означава повече от осемдесет километра допълнителен път — занарежда старият шейх. — Не бива да позволиш това да се случи, Адам.

— Имат хеликоптер, който идва да ги вземе — каза му Утман.

— Сигурен ли си?

— Присъствах на събранията им, така че определено съм сигурен, велики господарю.

Кучетата вече бяха толкова далеч напред, че на Утман се наложи да спре и да угаси двигателя, за да ги чуе и да се увери, че не се е отклонил. После запали отново и даде газ в мрака.

— Как ще ги намери хеликоптерът? — настоятелно попита Адам.

— Ще го повикат по сателитен телефон и ще отбележат точната си позиция със сигнални ракети.

Утман рязко наби спирачки и камионът поднесе и спря. Адам удари главата си в предното стъкло, а онези отзад изхвръкнаха от каросерията.

— Защо направи това? — гневно извика Адам и притисна края на шала към раната на челото си, за да спре кръвта. — Едва не ни преби!

В отговор Утман посочи напред.

— Стигнахме южната стена на клисурата. Още няколко метра и щяхме да полетим надолу и наистина да се пребием.

Скочи от камиона и изтича до ръба. Заслуша се за около минута и се върна на бегом при камиона.

— Кучетата още са по следата. Вече ги чувам ясно. Трябва да оставим камиона тук и да продължим пеша.

Изтича при изхвърлените от камиона мъже и срита проснатите им тела. Един като че ли беше мъртъв, главата му се люшна на счупения врат. Двама други бяха вън от играта — единият бе с разбит лакът, а другият — с два счупени крака. Четвъртият се изправи несигурно, но беше замаян и вероятно имаше сътресение.

— Никое от тези прасета не ми върши работа — озъби се Утман. Посочи мъжете от двете страни на шейха. — Вие двамата, слизайте и тръгвайте след мен!

— Не! — извика му Адам. — Те са телохранители на дядо ми. Не се отделят от него. Не можем да го оставим без защита. Трийсет души вървят пеша от крепостта насам. Можем да ги изчакаме и да продължим с тях.

— Докато пристигнат, Крос и момичето вече ще са заминали с хеликоптера. Ако не ти стиска да дойдеш с мен, можеш да си чакаш колкото си искаш.

— Внукът ми има безупречна чест и храброст. Той ще дойде с теб и ще ти покаже пътя — намеси се шейх ханът.

Адам скочи на земята, все така притиснал окървавения плат към челото си.

— Готов ли си за бой? — попита го Утман.

— По-готов, отколкото ти ще бъдеш някога — озъби му се Адам и грабна автомата от стойката зад седалката си.

— Трябва да благодариш на Аллах, че ти е дал глава от камък — присмя му се Утман и изтича към задната част на камиона. Купчината оръжия в каросерията се беше пръснала от внезапното спиране. Избра руски гранатомет и торба с два допълнителни снаряда, метна ги на гръб и се върна отпред. Погледна към седящия на високата седалка шейх хан.

— Къде ще се срещнем, господарю? — попита той стареца.

— Ще продължа с камиона покрай клисурата, докато не намерим път да я пресечем. После ще се върнем от другата страна и ще ви потърсим.

Шейхът посочи към тънещата в мрак земя на север.

— Дотогава слънцето ще е изгряло и ще можем да намерим следите ви или да чуем кучетата.

— Обещавам, че когато се срещнем отново, ще положа в краката ти главата на неверника, убил баща ми и чичовците ми — каза му Адам. — А сега се моля за твоята благословия, дядо.

— Имаш благословията ми, Адам. Върви с Аллах и пази свирепостта на джихада в сърцето си.

Адам трябваше да тича, за да настигне Утман, преди да е изчезнал в клисурата. Спуснаха се по почти отвесния склон, като се хлъзгаха и пързаляха по пясъка и дребните камъчета. Адам неотклонно изоставаше.

— Изчакай ме.

Беше задъхан. Ризата му вече бе подгизнала от пот.

— По-бързо! Хеликоптерът вече е на път да ги прибере — извика му Утман, без да спира. — Неверникът ще избегне правдивия гняв на Аллах и на дядо ти.

Краката на Адам бяха като от масло. Той се подхлъзна и се просна по корем. Надигна се и спря задъхан, кашляйки от вдигнатата прах. Тръгна отново надолу, но вече се олюляваше и залиташе. Утман стигна дъното и едва тогава спря да погледне назад.

„Изнежено свинче! Бива го само да изнасилва жени и да коли пленници“ — помисли си той, но прикри презрението си.

— Добре се справяш. Още малко остава — извика той, но Адам отново изгуби равновесие. Този път полетя напред, падна тежко върху каменистата земя и се изтъркаля последните двайсет метра до дъното на клисурата. Опита се да се изправи, но десният му глезен беше ударен и не можеше да го поддържа. Падна на колене.

— Помогни ми! — извика той.

Утман се върна и го вдигна на крака. Адам изкуцука няколко крачки и спря.

— Глезенът ми! Не мога да пренеса тежестта си на десния крак.

— Явно си го навехнал. С нищо не мога да ти помогна — каза му Утман. — Продължавай след мен с най-добрата скорост, на която си способен.

Обърна гръб на Адам и се закатери по отсрещната стена на клисурата.

— Не можеш да ме оставиш тук! — извика Адам след него, но Утман дори не го погледна.