Целувката на гепарда

* * *

Точно в пет и половина сутринта вратите на директорските апартаменти се отвориха и Хейзъл Банок излезе в тъмния двор. Беше облечена в черно трико, което сякаш бе излято по атлетичното й тяло и дългите й крака. Върху него беше сложила широки копринени шорти, които би трябвало свенливо да скрият формата на задника й. Имаха точно обратния ефект и наблягаха на съвършенството му. Краката й бяха обути в бели маратонки. Прочутата златна коса беше опъната силно назад и стегната с черна лента.

— Добро утро, майоре. Нима ви харесва да тичате в пълно бойно снаряжение?

Тонът й беше леко подигравателен. Хектор носеше бойни кубинки и платнен колан върху камуфлажната си униформа. На кръста му имаше пистолет в кобур.

— Правя всичко в това снаряжение, мадам.

Макар лицето му да беше напълно безизразно, и двамата усетиха двусмислието на отговора му. Хейзъл се намръщи за момент, раздразнена от закачката.

— Да започваме тогава — отривисто рече тя. — Водете, майоре.

Излязоха от двора и той я поведе по пътеката, по която се стигаше до най-високата точка на хребета. Наложи умерено темпо през първия километър и половина, за да прецени способностите й. Чуваше я непосредствено зад себе си, а когато изкачиха склона, тя заговори с лек тон, без нито следа от задъхване:

— След като се насладите на гледката, майоре, можем да опитаме да продължим поне в тръс.

Хектор се ухили. Слънцето още беше непосредствено под хоризонта, но лъчите му се открояваха ясно от фините прашинки на хамсина. Цялото небе бе пламнало в очакване на изгрева.

— Все пак трябва да признаете, мадам, че гледката определено си заслужава — каза той.

Тя обаче не отговори и той ускори крачка. Продължиха по хребета и накрая той прецени, че са на осем километра от базата. Слънцето вече беше изгряло и температурата бързо се покачваше. Далеч долу нефтените сонди се появиха от плътните сенки на възвишението и Хектор различи блестящата сребриста тръба, виеща се през еднообразието на пустинята към брега.

— Точно пред нас има тясна пътека, която води надолу. Теренът е коварен, но ако тръгнем по нея, ще излезем на патрулния път покрай тръбата и ще продължим обратно, госпожо Банок. Оттам до базата има още осем километра. Искате ли да продължим по този маршрут?

— Давайте, майоре.

Когато стигнаха пътя, тя продължи без усилие и излезе напред. Тичаше леко и грациозно, но и много бързо. Хектор се принуди да достигне едва ли не до максималното си темпо, за да не изостава. Най-сетне видя, че е започнала да се поти в трикото си — по гръбнака й се бе появила тъмна линия, а косата на тила й беше влажна. Задникът й се открояваше под торбестите шорти и двете полукълба подскачаха на всяка крачка. Хектор впери поглед в тях.

„Топки за тенис? — запита се той и усети острата възбуда и похотта в слабините си. — Майка му стара, в състояние е да ме надърви дори и при това темпо. Хич не е зле!“ Изпръхтя, неспособен да сподави смеха си.

— Споделете шегата, майоре — подкани го тя. Още говореше спокойно, без капка следа от умора.

„Проклета жена, прекалено е добра, за да е истинска — помисли си той. — Чудя се къде ли е слабото й място“.

— Момчешки хумор. Едва ли ще ви се стори забавен, мадам.

— Изравнете се с мен, майоре. Така ще можем да говорим.

Той ускори крачка и затича до нея, но тя продължи мълчаливо и го принуди да заговори пръв.

— С цялото ми уважение, мадам, вече не съм майор. Бих предпочел да ме наричате просто Крос.

— С моето цяло уважение, Крос — отвърна тя, — аз пък не съм английската кралица. Можете да зарежете това „мадам“.

— Разбира се, госпожо Банок.

— Много добре знам защо отбягвате военното звание, Крос. Напомня ви за причината, поради която сте били изхвърлен от армията. Застреляли сте трима безпомощни военнопленници, нали?

— Ако позволите да ви поправя, не бях изхвърлен от армията. Военният съд ме намери за невинен. Едва след това подадох молба и получих почетно уволнение.

— Но затворниците ви си остават все така мъртви, след като сте приключили с тях, нали?

— Те тъкмо бяха взривили шестима мои другари с бомба край пътя. Макар да бяха с вдигнати ръце, когато напускаха тленната си обвивка, си оставаха враждебно настроени. Когато един от тях посегна към нещо, което ми заприлича на бомбен колан под робата, нямах време да преценявам. Цял взвод се намираше в обхвата на евентуалния взрив. Всички бяхме в смъртна опасност. Нямах друг избор, освен да очистя и тримата.

— При прегледа на труповете не са били намерени бомбени колани, както е било посочено пред военния съд. Това не е ли неправилно?

— Не ми беше предоставено удоволствието да претърся предварително пленниците. Имах около една стотна от секундата, за да взема решение.

— Бракуване ли е евфемизмът, който обикновено се използва за убиване на животни? — смени тактиката тя.

— В армията се използва в друг смисъл.

— Бракуване на негра? — предположи тя. — Дупчене на чалмоглавци?

— Вие избрахте думите, госпожо Банок, не аз.

Десетина минути тичаха мълчаливо.

— След като започнахте да работите за „Банок Ойл“, станаха няколко инцидента с фатален край, в които имате участие — каза най-сетне тя.

— Три, ако трябва да сме точни, госпожо Банок.

— И при тези три инцидента двайсет души са били убити от вас и от хората ви. Всички жертви ли бяха араби?

— Деветнайсет, ако трябва да сме точни, госпожо Банок.

— Горе-долу същото — отвърна тя.

— Преди да продължим, госпожо Банок, позволете да посоча, че тези деветнайсет разбойници имаха твърдото намерение да вдигнат във въздуха съоръжения на „Банок Ойл“.

— Не ви ли хрумна да ги арестувате и да ги разпитате, за да сте сигурни, че са истински терористи? — попита тя.

— Идеята наистина ми мина през ума, госпожо Банок, но в това време всички те стреляха по мен и не ми изглеждаха склонни на вежливи разговори — отвърна Хектор и този път си позволи да се усмихне насмешливо. Беше научил достатъчно за нея и знаеше, че това ще я вбеси.

Тя продължи да тича мълчаливо известно време, докато подготви следващата си атака.

— Кажете ми честно, Крос. Какво ви е мнението за хората, чиято кожа не е снежнобяла като вашата?

— Честно казано, госпожо Банок, абсолютно никакво. Изпитвам еднакво силна неприязън към гадните снежнобели типове и към гадните чернилки. Но същевременно храня една и съща силна привързаност и влечение както към снежнобелите, така и към чернилките. стига да са добрички.

— Бъдете така добър да си мерите приказките, Крос.

— Разбира се, госпожо Банок, стига да престанете с хитроумните си инсинуации.

— Добре тогава, Крос. Ще говоря направо. Мисля, че сте кръвожаден расист, и поради това не ви харесвам особено.

— Господин Банок не мислеше така за мен, когато подписа договора ми с „Банок Ойл“.

— Зная, че съпругът ми имаше по-високо мнение от мен за вас и за способностите ви, но пък той също така гласува за Буш, както за бащата, така и за сина. Хенри Банок беше почти, но не напълно съвършен.

— Естествено, вие сте гласували за господин Клинтън и господин Гор?

Тя подмина въпроса му и продължи:

— Забелязвам дискретното ви споменаване на договора ви с „Банок Ойл“, Крос. Прочетох документа много внимателно, дума по дума.

— В такъв случай знаете, че прекратяването му ще се окаже доста скъпо.

— На този етап никой не говори за прекратяването на каквито и да било договори, особено на такива, одобрени от съпруга ми. Но ще ви държа под око. Моля да се опитате занапред да не бракувате прекалено много негра.

След завършването на кроса тя му обърна гръб с краткото „Благодаря, Крос“ и пое към сградата, като погледна часовника си.

— Госпожо Банок!

Тя спря и се обърна.

— Независимо дали ме харесвате или не, ако се случи да имате неотложна нужда от мен, ще бъда насреща. Ако не за друго, то поне защото съпругът ви беше един от добрите. Рядко се срещат по-свестни хора от Хенри Банок.

— Да се надяваме, че никога няма да имам неотложна нужда от услугите ви — отпрати го тя.

След двайсет минути имаше последна среща със Симпсън, преди да се върне с хеликоптера на терминала Сиди ал Рациг. Самолетът я чакаше на пистата, за да я откара на остров Мае на Сейшелите при любимото й семейство. Взе бърз душ и си сложи овлажняващ крем против слънце, но не и грим. Отиде в комуникационната стая. Чакаха я куп имейли от Агата, но сега нямаше време да се занимава с тях. Щеше да ги прегледа в самолета. Тръгна към изхода за срещата със Симпсън, когато смартфонът й избръмча във външния джоб на чантата от крокодилска кожа, която беше оставила на нощната масичка. Обърна се. Много малко хора знаеха този номер. Извади телефона от джоба и натисна бутона. „Имате 2 пропуснати обаждания и 1 съобщение — пишеше на екрана. — Желаете ли да прочетете съобщенията си?“ Натисна „Покажи“.

Сега пък какво иска маймунката ми — запита се с обич тя и в същия миг съобщението се появи на екрана. Беше смразяващо късо и просто:

Стават ужасни неща.

Непознати въоръжени мъже…

Съобщението бе недовършено, сякаш Кайла е била прекъсната насред изречението. На Хейзъл й причерня пред очите. Олюля се. После зрението й се проясни и тя се загледа сляпо в съобщението, съзнателно отказвайки да го приеме. Накрая го проумя и усети как някаква ледена ръка стиска сърцето й и изцежда живота от нея. Задъхана, натисна с треперещи пръсти бутона за повикване и се заслуша в безкрайните позвънявания от другата страна. Накрая мелодията бе прекъсната от безличен глас:

— Търсеният от вас абонат не може да отговори в момента. Моля, оставете съобщение след сигнала.

— Скъпа! Скъпа! Направо полудявам. Обади ми се при първа възможност — каза тя в телефона и се втурна към комуникационната стая.

Набра номера на мостика на „Делфин“. От съображения за сигурност на кораба и пътниците повечето от екипажа имаха бойна подготовка и бяха добре въоръжени. „Разбира се, че ще защитят Кайла“ — отчаяно си мислеше Хейзъл. Телефонът обаче продължаваше да звъни, без никой да отговори. Устата й пресъхна и картината пред очите й се размаза.

— Моля ви! — проплака тя. — Моля, някой да отговори.

После звъненето пресъхна и в ухото й зазвуча дразнещият сигнал свободно. Тя тресна слушалката и набра номера на Агата. Сърцето й подскочи, когато чу стегнатия глас на старата мома.

— Агата, получих ужасно съобщение от Кайла за някакви непознати въоръжени мъже на борда на „Делфин“. Не мога да се свържа с нея. Не мога да се свържа и с кораба. Последните му координати, които зная, са от вчера вечерта. Запиши ги — повтори тя запомнените наизуст числа, които й беше казал Франклин. — Изглежда, че яхтата е изчезнала с Кайла на борда. Трябва да се обадиш на Крис Бесел у дома. Измъкни го от леглото…

Крис беше нейният старши изпълнителен вицепрезидент в Хюстън.

— Трябва да събере всички, които може. Да използва всичките си връзки в Пентагона и Белия дом. Поискай спешно преглеждане на района от най-близкия спътник. Разбери дали наблизо има някакви американски военни кораби. Помоли ги да се отправят натам с пълна скорост. Поискай от базата на атола Диего Гарсия да изпратят самолети, които да разширят търсенето. Продължи да се опитваш да се свържеш с кораба. Връщам се колкото се може по-скоро у дома. Опитай да ми уредиш лична среща с президента веднага щом пристигна във Вашингтон. Двамата с Крис трябва да използвате всички връзки и да натискате всички копчета.

Говореше задъхано, сякаш току-що бе пробягала маратон.

— Агата, става въпрос за Кайла, за детето ми! Разчитам на теб. Не можеш да ме разочароваш.

— Знаете, че няма да го направя, госпожо Банок.

Хейзъл затвори и набра вътрешния номер на Симпсън. Той отговори почти веднага.

— Добро утро, госпожо Банок. Очакваме ви в заседателната…

— Хеликоптерът да е готов след пет минути — безцеремонно го прекъсна тя. — Обадете се на самолета да чака на пистата в Сиди ел Рациг. Кажете на пилота да напълни резервоарите и двигателите да работят, за да излети веднага щом пристигна. Да представи летателен план направо за летище „Фарнбъро“ в Англия. Там ще заредим и ще продължим през Атлантика за Вашингтон. Не бива да губим нито миг.

Отвори сейфа и грабна чантата с паспорта, парите в брой и кредитните карти, изхвърча от апартамента и се втурна по дългия коридор към изхода. Бърт Симпсън, двама от подчинените му и Хектор стояха там. Чакаха я, откакто се беше обадила на Симпсън.

— Бърт, какво става, по дяволите? — тихо попита Хектор.

— Проклет да съм, ако знам. Но явно е някаква сериозна катастрофа. Беше в ужасно състояние, когато говорих с нея…

Симпсън млъкна, когато Хейзъл Банок се появи тичешком в коридора.

— Хеликоптерът тук ли е? — тревожно попита тя.

— Току-що кацна — увери я Бърт, докато тя продължаваше към вратата. В този момент забеляза Хектор Крос сред останалите. Единствено неговото изражение беше спокойно. Заговори тихо, като задържа вниманието й с пронизващите си зелени очи:

— Не забравяйте, госпожо Банок, ако имате нужда от мен, една дума е достатъчна — каза той.

Едва тогава Хейзъл осъзна, че плаче и че сълзите й се стичат по бузите и капят от брадичката й. Избърса ги нервно с опакото на дланта си, но отчаяно й се искаше Крос да не я беше видял в подобно състояние. Никога през целия си живот не беше изпитвала такава буря от чувства. Знаеше, че е на път да се пречупи, и това я уплаши. Хектор Крос беше най-близката мишена за ужаса и объркването й. Изгледа го яростно.

— Не смей да ми се подиграваш, арогантен кучи син. Нищо не знаеш, така че какво можеш да направиш? Какво може да направи който и да било?

Извърна се и се препъна, докато слизаше по стъпалата. Хекгор беше обхванат от странно и чуждо усещане. Беше минало много, наистина много време откакто го бе изпитвал, така че му трябваха няколко секунди, за да го разпознае. Състрадание. Може би Хейзъл Банок все пак беше съвсем обикновен човек под цялата тази лъскава опаковка. Хектор вече не вярваше в любовта. Беше зарязал остатъците от нея някъде на пода на съдебната зала по време на развода. Сегашното състрадание обаче силно му напомняше за другото чувство. И това беше смущаващо.

„Пак ще се покажеш като абсолютен гъз, нали. Крос?“ — запита се той, докато я гледаше как тича към хеликоптера, който я чакаше с бавно въртящи се перки в средата на двора. Хейзъл бързо изкачи стълбата, двигателят изрева и голямата машина се издигна във въздуха и се обърна към брега. Носът на вертолета се насочи надолу и той бързо се отдалечи.

„Не отговори на въпроса, Крос“ — прошепна гласчето в него. Той се ухили безрадостно и си отговори: „Не! Но ще бъде интересно да разбера дали е човешко същество“.