Целувката на гепарда

* * *

Дейв Имбис и Тарик Хакам пристигнаха в Хюстън четири дни по-късно с полет от Дубай и Париж. Час след пристигането им се проведе първата сбирка по планирането на операция „Лампос“ на последния етаж на Банок Хаус. Хектор очерта основната концепция:

— Целта на упражнението е да прилъжем Адам да излезе от крепостта си в Оазиса на чудото. Няма да бъде трудно да подмамим подчинените му, но ако искаме да сложим край на тази кръвна вражда, която води срещу нас, ще трябва да се доберем до него.

Огледа лицата на присъстващите. Всички бяха съсредоточени и сериозни.

— Знаем, че пиратската кампания, провеждана срещу целия чуждестранен морски трафик в Индийския океан, се дирижира и ръководи от шейх Адам Типоо Тип. Тази кампания се засили и стана по-изтънчена, откакто Адам наследи дядо си като шейх.

Хектор натисна копче на масата пред него и екранът на стената оживя и показа редове дати и числа.

— Това е статистиката за броя пиратски атаки през последната година от управлението на дядо му. Както виждате, имало е двайсет и осем нападения и всички те са в Аденския залив. От тях само девет са били успешни, но според преценките полученият откуп възлиза на сто и двайсет милиона долара.

Образът се смени.

— Това е статистиката за последните дванайсет месеца.

Дейвид Имбис тихо подсвирна от изненада и Хектор продължи:

— Наистина е за подсвирване, Дейв. Сто двайсет и седем атаки, деветдесет и една от които успешни. Събраните от откупите пари възлизат, според преценките, на милиард и двеста и петдесет милиона долара.

Над масата се възцари изумено мълчание.

— Да, това са много пари — каза Хектор. — И почти всичките влизат в ковчежето на Адам. Интересното е, че щурмовите лодки на Адам вече действат и на хиляда морски мили от брега. При това съвсем безнаказано. С всички тези средства той вече може да използва кораби майки за лодките. От Тарик знаем, че за целта използва заловени тайвански и руски траулери. Всички те имат модерна електронна апаратура, но по-важното е, че е построил площадки за хеликоптери на палубите им. Той вече разполага с два или може би три „Бел Джет Рейнджър“. Това му дава възможност да претърсва водите на стотици километри и да засича както опасните бойни кораби, така и тлъстите и сочни търговски мишени.

— Но защо военните кораби на западните държави не унищожават лодките му веднага щом ги засекат? — попита Дейв.

— Поради две причини — отвърна Хектор. — Първо, не е лесно да се открие малка лодка насред стотици хиляди квадратни километри океан. За да се прави това ефективно, цената на необходимите средства за наблюдение би била космическа. И дори да успеят да ги намерят, ще трябва да ги заловят в момента на извършването на престъплението. Не могат просто да пратят корабите на Адам на дъното, докато лежат на котва в Ганданга. Ръцете им са вързани от сложните морски закони и старомоминските превземки на гласовитите социалистически страни, които са по-загрижени за човешките права на пиратите, заловени, докато нападат кораби в открито море, отколкото за жертвите. Страхуват се, че заловеният пират може да не получи честен съд или дори че ще бъде застрелян. Толкова великодушно и политически коректно от тяхна страна. А междувременно Адам вилнее из океана и трупа милиарди в касичките си.

— Екипажите на търговските кораби са невъоръжени в съответствие с изискванията на застрахователите, които им забраняват да вземат оръжие, както и от чувството им за самосъхранение, което им казва, че ако стрелят първи, пиратите ще отвърнат на огъня, а те имат огнево превъзходство. За Адам това си е направо открит ловен сезон, всеки ден му е като Коледа или Нова година.

Хектор ги остави да си помислят за момент.

— Така че какво ще правим? Дейв и Тарик, вие пропуснахте какво се реши дотук, така че ще го повторя.

Накратко им обясни какво се надяват да постигнат с операция „Лампос“.

— Както знаете, жена ми понесе смъртта и ужасното обезобразяване на майка си и единствената си дъщеря. Тарик също изгуби жена си Далия и сина си от ръцете на убийците на Адам. Адам е обявил цена за главата на жена ми и за моята и се е заклел пред Аллах, че ще ни убие, също както уби другите невинни членове на семействата ни. Ние искаме възмездие за мъртвите и сигурност за себе си и за всички спазващи закона мъже и жени, които пътуват през океаните. Бяхме приспани от лъжливото чувство за сигурност с вярата, че ни защитава разстоянието до малката му империя в Пунтленд, както и силите на реда на страната, в която живеем. Адам ни показа, че има способността да нанесе удар, където и да се намираме. Не ни оставя друга алтернатива, освен да го убием, преди той да е убил нас.

Всички замърмориха одобрително.

— След много обсъждания се реши, че не бива да започваме експедиция срещу него в крепостта му в Оазиса на чудото. Вече опитахме подобно нещо и изгубихме повечето си добри хора, включително и Рони Уелс. Тарик извади късмет и оцеля.

Хектор му се усмихна.

— Как се оправи раната ти?

— Остави ми чуден белег — мрачно отвърна Тарик. Вече не се усмихваше с лекота.

— Ако навлезем в Пунтленд, има много непредвидими неща. Трябва да накараме Адам и дясната му ръка Утман Уадах да излязат на открито. Трябва да им пуснем стръв, която да налапат.

Дори Пади, който беше участвал в по-ранните дискусии, слушаше заинтригувано подробното и подредено изложение на Хектор. Кимаше в знак на съгласие заедно с другите на масата.

— Решихме каква да бъде стръвта, на която Адам не би могъл да устои. Жена ми предложи да използваме „Златната гъска“.

Дейв и Тарик погледнаха озадачено.

— Мисля, че съвсем объркахме Дейв и Тарик, Хек — обади се Пади. — Аз знам за какво говориш. Охраната на корабостроителницата в Осака е моя отговорност, но те не са в течение.

Хектор се обърна към Хейзъл:

— „Гъската“ е твое чедо. Би ли ни разказала за нея, Хейзъл?

— Добре, нека обясня — енергично започна тя. — Всъщност всичко е съвсем просто. „Банок Ойл“ в момента строи един от най-големите и ценни кораби, плавали някога в морето. Става въпрос за супертанкер за транспорт на природен газ. Корабът вече е пуснат на вода и е прехвърлен в Тайван за окончателно инсталиране на оборудването му. Дотук успяхме да държим проекта в сянка, поради което дори вие не сте в течение. Корабът беше кръстен „Златната гъска“. Застрахователната му стойност е над един милиард долара.

Дори Пади изглеждаше силно впечатлен. За първи път чуваше сумата.

— А сега Хектор ще ви каже останалата част от плана.

— След като „Златната гъска“ е готова за първото си плаване, ще вдигнем голям медиен шум около кораба. Ще привлечем и арабската телевизия „Ал Джазира“, чиито предавания със сигурност ще стигнат до Адам. Първото плаване на танкера ще бъде до Франция от новите газови находища в Абу Зара. „Златната гъска“ е твърде голяма, за да мине по Суецкия канал, така че няма да може да използва маршрута през Аденския залив под носа на Адам. Както обаче стана дума, той използва кораби майки за щурмуващите си лодки и хеликоптери, така че има капацитет да действа на разстояние хиляда и двеста морски мили от Африканския рог. Маршрутът, по който трябва да плава „Златната гъска“, за да стигне от Персийския залив до нос Добра надежда, ще приближи кораба на триста морски мили от базата му в Ганданга. Ще се погрижим Адам да разбере кога и точно къде танкерът ще мине покрай твърдината му. Той ще знае стойността на кораба и собствениците му. Възможността ще бъде неустоима. Ще се почувства длъжен да удари и ние ще бъдем готови за него.

Всички се умълчаха и се замислиха за мащабите на проекта.

— Адам няма да дойде — тихо рече Тарик. — Хората казват, че покрай богатството и властта е станал предпазлив. Няма да се изложи на опасност. Той е една страхлива свиня, която се наслаждава от измъчването и убиването на жени и деца, но вече не поема никакви рискове.

— Значи мислиш, че няма да нападне „Златната гъска“ ли? — попита Хейзъл.

— Не, няма да го направи. Защото е страхливец. Няма да го направи и Утман Уадах, защото се страхува от морето, както много добре знае Хектор. Адам ще изпрати чичо си Камал Типоо Тип, който командва флотилията му. Но самият той няма да участва в превземането на „Златната гъска“. Ще си остане на сигурно място в Ганданга, докато не му докарат наградата. Едва тогава ще се качи на борда, за да обяви победата си.

Мъжете се размърдаха неспокойно, а Пади и Дейвид се спогледаха. Хейзъл отиде до прозореца и се загледа към парка. На поляните лудуваха деца под погледа на родителите си, маршируващ оркестър репетираше на открита сцена. Всичко изглеждаше толкова мирно и нормално, така различно от странната реалност, която обсъждаха. Хейзъл усети как мъката от загубата се надига отново в нея, но успя да я потисне и се обърна към седящите на масата.

— Добре тогава. Ще позволим на Камал да залови „Златната гъска“ и да я откара в Ганданга.

Всички замръзнаха и я зяпнаха изумено. Устните й започнаха да се разтеглят в усмивка и Хектор изведнъж избухна в смях.

— Така значи! Бойният кон на Хектор, „Лампос“, ще се превърне в Троянския кон! Ще изпратиш на Адам мъничко повече от кораб за милиард долара и един милион кубични метра природен газ.

Пади тупна с длан масата и също се разсмя.

— Чудесно! Само вие бихте могли да измислите подобно нещо, госпожо Крос. Внимавай с тази твоя дама, Хектор. Двуличие, името ти е жена!

Дейв Имбис също схвана за какво става дума и се присъедини към веселието.

— Смяташ да скриеш хора някъде в кораба, докато Адам се качи на борда, а после всички изскачат с викове: „Изненада!“ — изкикоти се той. — След като заловим Адам, правим десант. Унищожаваме всички пиратски кораби майки, хеликоптерите и флотилията щурмови лодки. Освобождаваме всички заловени моряци от лагерите. Качваме ги на техните кораби и ги прикриваме, докато се измъкнат в морето.

Тарик обаче гледаше със съмнение.

— За всички тези неща ще са ни нужни сто или повече души. Има ли място на кораба, където да се скрият толкова много?

— Тарик, това е може би най-големият товарен кораб, който някога е строен — обясни Хектор. — Само изчакай да го видиш! Можем да скрием цяла армия на борда му.

— За бога! Това ми дава още една идея. Да въоръжим танкера със скрита артилерия, също като старите конвойни кораби от Втората световна война — ликуваше Пади. — Можем да бомбардираме селището и да потопим всеки друг съд, който се опита да окаже съпротива или да избяга.

— Не! — решително се намеси Хейзъл. — Никакви бомбардировки. Хиляди жени и деца живеят там в импровизирани колиби. Ще бъде истинска касапница. Това ще ни направи по-лоши и от Адам. Съгласна съм обаче, че ще се наложи десант, който да освободи заловените моряци.

— Колко ще гази „Златната гъска“, когато е напълно натоварена? — попита Хектор и сам отговори на въпроса си: — Вероятно над трийсет метра. Пиратите няма да могат да я приближат на повече от километър и половина от брега. Не можем да пратим малки катери от такова разстояние. Ще бъдат открити за огън от брега през цялото време. Това е равносилно на самоубийство.

— Щом корабът е толкова голям, бихме могли да скрием няколко АДТ в трюмовете — замислено рече Дейвид Имбис.

— АДТ? — повтори Хейзъл. — Какво е това?

— Официалното им название е амфибийни десантни танкове. Нова генерация плаващи танкове като онези, използвани от Съюзниците като подкрепления при десанта в Нормандия през четирийсет и четвърта.

— Възможно ли е да бъдат спуснати от кораб с високи бордове? — настоятелно попита Хейзъл.

— Определено. Могат да бъдат хвърлени от височина десет метра — увери я Дейв.

— Дори при максимално натоварване бордовете на танкера са по-високи от това. А и как ще ги върнем обратно после? — поинтересува се тя.

— Ще оборудваме кораба с хидравлични кранове на подвижни платформи, които да останат скрити в товарния отсек, докато не потрябват. С тяхна помощ амфибиите ще могат да напускат и да се връщат на танкера — каза Хектор, без да вдига поглед от скицата, която рисуваше в бележника си.

— Точно така! — съгласи се Дейв. — Не искаме да изоставяме машините, когато слезем на брега. Струват по двеста хиляди долара всяка.

— Обяснете ми по-подробно за тези играчки — обади се Хейзъл.

— Приличат на обикновен боен танк с вериги и кула, но с много по-високи страни. Ние се нуждаем от тип бронетранспортьор, който може да побере двайсет и петима пехотинци в пълно бойно снаряжение и тричленен екипаж. Кулата е въоръжена с въртящи се тежки картечници петдесети калибър и гранатомет. Бронята е непробиваема за куршуми на автомати и тежки картечници. На суша развива скорост четирийсет километра в час, а във вода — около петнайсет километра в час.

— Можеш ли да ни уредиш няколко такива машини, Дейв? — попита Хейзъл.

— Ще бъде много трудно да се доберем до излезли току-що от завода. Сигурен съм обаче, че мога да намеря две-три, които са били на служба няколко години, но са били поддържани добре и работят. Използват се в Южна Корея, Тайван, Индонезия и много други страни в Далечния изток. Сигурно ще успея да сключа сделка с някоя от тях.

Хейзъл погледна към Хектор и Пади.

— От колко такива машини се нуждаем? — попита тя.

— Ако успеем да постигнем пълна изненада и да стоварим петдесет души на брега, ще можем да удържим селището най-малко за един ден, докато врагът не се прегрупира — отвърна Хектор. — Така че два АДТ би трябвало да са достатъчни.

— Това не ни оставя никакъв луфт за грешки и непредвидени обстоятелства — замислено рече Пади. — Три машини и седемдесет и пет души би трябвало да покрият всички възможни ситуации.

— Пади често препикава изстудената вода — извини го Хектор.

— На пишката й е студено, но поне ме държи жив — ухили му се Пади.

— Дейв, бъди така добър да намериш трета амфибия за Пади. Нужен ни е жив и здрав — каза Хейзъл и се разсмя с останалите.

„Толкова се гордея със силата и издръжливостта й — помисли си със задоволство Хектор. — Отново е жива. Може да се смее. Болката е изтикана настрани, за да стори място на конструктивната мисъл. Никога няма да изчезне напълно, но вече е под контрол. На Поражението и на Славата венците ако приемаш равнодушно ти[14]. Старият Ръдиърд спокойно би могъл да го напише за нея“.

После отново стана сериозен.

— Мисля, че стигнахме етапа, на който трябва да повикаме и екипа китайски инженери от корабостроителницата в Тайпе, които да преправят корпуса на танкера — каза той.

Тримата инженери пристигнаха пет дни по-късно и донесоха всички работни планове на „Златната гъска“ в множество големи черни пластмасови тубоси. След като си изясниха изискванията на клиента, Хейзъл им предостави помещения на етажа под нейния и те се захванаха за работа с огромна целенасочена енергия. На десетия ден се появиха, за да представят за разглеждане новите планове.

Празният товарен отсек най-близо до високата надстройка на кърмата беше с размерите на голям самолетен хангар. Инженерите го бяха отделили от останалата част на трюма в скрита част, след което бяха разделили пространството странично на три отделни нива. Най-горното беше проектирано като склад за военно оборудване, муниции и оръжие — все неща, които изискваха бързо разтоварване. Бяха включили и едно съвсем малко помещение с две тесни койки една над друга, баня и тоалетна. Тази каюта щеше да се използва от Хейзъл и Хектор. До нея имаше открито пространство за трите АДТ. Точно над тях таванът се отваряше, за да могат танковете да бъдат издигнати на палубата с помощта на хидравличен подемник. Самият подемник беше монтиран на подвижна платформа, която можеше да пренася танковете един по един до борда на кораба и да ги спуска до морската повърхност. Петнайсет минути след отварянето на капака и трите АДТ щяха да пътуват към сушата със скорост петнайсет километра в час и със седемдесет и пет тежковъоръжени мъже на борда.

Второто ниво на скритата част се заемаше от спално помещение, столова, умивалня, тоалетни и климатични инсталации, които да осигуряват постоянен свеж въздух навсякъде. На същото ниво се намираше и сборното помещение, от което всички заемаха работните си места. На най-долното ниво бяха кухните и хладилните складове за хранителни запаси, но по-голямата част от пространството бе отделено за ситуационната зала и електронното оборудване. Навсякъде по кораба щяха да бъдат инсталирани скрити камери и микрофони. Нямаше да има нито педя от мостика до трюма, която да не бъде под наблюдение. Една от камерите щеше да бъде разположена на късата радиомачта над мостика и да предава в ситуационната зала панорамна картина на водите около кораба до хоризонта.

От сборното помещение започваше мрежа тунели и стълби, скрити зад преградните стени. По тях бойците бързо можеха да достигнат до всяка част на кораба, без да се разкриват, докато не изскочат през маскираните отвори, за да изненадат враговете неподготвени.

Петимата — Хейзъл, Пади, Дейв Имбис, Тарик и Хектор — седнаха на дългата маса срещу тримата китайци и обсъдиха предимствата и недостатъците на предложеното разположение. Особено внимание отделиха на звуковата изолация на тайните помещения. Сто двайсет и пет души, живеещи в затворено пространство, създават сериозен шум дори само с движенията си. Тези звуци можеха да предупредят врага за присъствието им на борда. Таваните, преградните стени и особено палубите трябваше да бъдат покрити с дебели плочи звуконепроницаем полиуретан. Всички движещи се части в района, вратите на микровълновите печки и на хладилниците, дори крановете на мивките и казанчетата на тоалетните трябваше да бъдат напълно заглушени. Хората щяха да се хранят от картонени чинии и да използват пластмасови чаши и прибори, за да няма звън на метал по порцелан. Щяха да носят само обувки с меки подметки. Когато се дадеше командата „Безмълвен кораб“, щяха да говорят само при абсолютна необходимост, при това шепнешком. Цялото електронно оборудване също щеше да бъде заглушено и операторите щяха да използват слушалки, за да слушат звуците от другите части на кораба. Помпите за циркулация на газа в съседните резервоари щяха да бъдат настроени да се включват една след друга и непрекъснато да има работещи, които да заглушават малките шумове от скритата част. След като направиха всичко, за да осигурят безшумната работа, насочиха вниманието си към въоръжението и наблюдателните средства. Камерите трябваше да бъдат напълно маскирани или скрити, но поставени така, че да покриват всяка част на кораба. Същото се отнасяше и за разположението на микрофоните.

Мостикът на кораба се намираше на върха на надстройката на кърмата, на почти трийсет метра над палубата. Той осигуряваше на капитана, лоцмана и кормчията пълна видимост на 360 градуса. На нивото под мостика се намираха капитанската каюта, свързочното и навигационно помещение и луксозният апартамент на собственика. Под тях бяха каютите на младшите офицери и корабните инженери, корабната кухня и столовата. Проектантите предложиха да се построи допълнителен етаж върху съществуващия мостик, който да поеме функциите му, а долното ниво да остане празно и да може да се изолира напълно, с достъп единствено по шахта от скритата част под главната палуба. Зад голите стоманени стени можеха да се монтират две автоматични леки 40- мм оръдия „Бушмастър“ МК44, способни да изстрелват по 200 снаряда в минута. Само с едно дръпване на ръчка скриващите панели можеха да се спуснат и оръдията да бъдат в готовност да изсипят унищожителния си огън върху всяка неприятелска цел.

След като всички планове бяха одобрени, екипът се пръсна. Дейв Имбис отлетя за Южна Корея, където за три седмици успя да уреди три АДТ и двете оръдия. Цялото това оборудване вече беше на път за Чи-Лун в Тайван, където щеше да бъде монтирано в тайните части на „Златната гъска“. По време на пътуването от Тайван до газовото находище в Абу Зара избраните водачи и екипажи на амфибиите щяха да бъдат обучени да управляват тромавите на вид, но невероятно ефективни машини. По време на същия преход се провеждаше и обучението на стрелците с оръдията.

Всички тези хора трябваше да бъдат избрани сред сто двайсет и петимата мъже и една жена, събрани от Пади в Сиди ел Рациг. Седемдесет от мъжете бяха отзовани от операции на „Кросбоу“ в различни части на света. Останалите бяха подбрани от обширния списък наемници и войници на свободна практика на Пади, които бяха готови да приемат дори най-опасните задачи не само заради парите, но и заради тръпката. Единствената жена също беше подбрана грижливо не само заради уменията й в бойните изкуства, но и заради поразителната й прилика с Хейзъл. Беше руско момиче, обучено от Спецназ. Името й бе Анастасия Воронова, но предпочиташе да я наричат Настя.

Тарик отлетя за Мека и там се включи в група мюсюлмански поклонници, връщащи се в Пунтленд. Стигна с тях до Могадишу с ферибота и продължи с автобус към Ганданга. Там се смеси с местното население, представяйки се за скитник, търсещ работа. Живееше редом с други скитници и просяци. Хектор му бе заръчал да не записва нищо, а бързо да състави мислена карта на градчето и залива. Тарик запомни точните места, на които бяха закотвени пленените кораби. Откри къде се намират лагерите, в които държаха пленените моряци. Наблюдаваше и мислено записваше движението на корабите майки и щурмовите лодки на Адам. Една от най-важните задачи на мисията му бе да наблюдава движението на главния си враг Утман Уадах. За Хектор беше жизненоважно да знае дали Утман стъпва на борда на някой пиратски кораб или лодка, когато излизаха от залива или се връщаха от рейдовете си. Плановете му зависеха от тази информация, тъй като Утман щеше да бъде единственият сред пиратите, способен да разпознае Хейзъл, ако я види отново. Хектор обаче беше почти сигурен, че Утман никога няма да излезе в морето. Простата причина за това беше, както посочи Тарик, че непобедимият воин Утман Уадах изпитваше патологичен ужас от открито море. Страдаше от хронична морска болест и само няколко часа сред вълните на океана бяха достатъчни, за да го превърнат в жалко, стенещо и повръщащо нищожество, неспособно да вдигне глава, още по-малко да стои на краката си. Морската вода беше единствената му слабост.

През няколкото седмици в Ганданга Тарик видя как Камал Типоо Тип докара в залива четири големи търговски кораба и стана свидетел на дивото веселие на пиратите и тълпите, насъбрали се на брега да посрещнат другарите си и плячката. Адам и Утман Уадах неизменно бяха сред посрещачите. Но когато шейх Адам излизаше с великолепната си кралска баржа да се качи на заловения съд, Утман оставаше на плажа. Явно беше, че изпитва страх дори от спокойните води на залива.