Целувката на гепарда

* * *

Веднага щом получи предупреждението от Утман Уадах, че Хектор Крос може да опита да избяга по море, Камал Типоо Тип изкара всичките си щурмови катери от залива на Ганданга и пое на север, за да ги разположи покрай брега най-близо до Оазиса на чудото и крепостта. Най-логично бе именно там неверникът да се опита да се измъкне от Пунтленд. Съдовете хвърлиха котва на километър и половина от брега; всеки имаше визуален контакт с другите от двете си страни, така че образуваха наблюдателна верига с дължина почти осемдесет километра. Самият Камал зае позиция в средата на веригата и именно той забеляза мимолетната жълта следа в небето на изток. Преди димът да се разсее от вятъра, вече заповядваше по радиостанцията на всичките си двайсет и три катера да се съберат при него.

В пясъчното заливче на три морски мили по-навътре в морето от засадата на Камал Рони нареди на екипажа да се подготви за вдигане на котвата, която ги бе държала седемдесет и два часа на това място. Отиде на носа да свали покривалото от двете тежки картечници „Браунинг“. Зареди оръжията и се увери, че се въртят добре на стойките си. После забърза към кабината на торпедния катер и включи двигателите. Те заработиха гладко и той ги вдигна на три хиляди оборота, после премина на празен ход и изчака стрелката на термометъра да достигне зелената ивица. Даде знак с ръка на екипажа на предната палуба, веригата задрънча и котвата бе вдигната на борда и закрепена сигурно на мястото си. Боцманът Маркъс вдигна палци и Рони превключи на задна и завъртя катера с нос към устието на залива. След това двигателите изреваха, катерът излезе в открито море и се насочи към далечния бряг. През бинокъла Хектор видя блестящата следа на двигателите „Ролс-Ройс“, насочваща се право към тях.

— Ето го и Рони! — каза той на Хейзъл веднага щом се увери, че е той.

— Вторият път е на късмет — отвърна тя и той кимна.

— И още как — съгласи се.

Една старата поговорка обаче го изпълваше с безпокойство. „Първият опит е най-лош, вторият — криво-ляво, третият — е най-добър“. Пропъди мисълта и извика на Тарик всички да се качват в камиона. Те изпълниха на бегом заповедта и Хектор се качи зад волана и запали двигателя. Хвърли последен поглед към морето, за да се увери, че всичко минава гладко, и гледката смрази кръвта му. Хейзъл забеляза промяната в изражението му.

— Какво има, Хектор? — тревожно попита тя.

— Изкушавахме съдбата, а тя ни послуша — тихо каза той, за да не го чуе Кайла. Посочи с брадичка към морето. Хейзъл забеляза веднага.

— Света майко Божия! — прошепна тя и сграбчи ръката му за утеха.

Съдовете, което бяха взели за малки рибарски лодки, се оказаха съвсем друго нещо. Морската повърхност, която минути по-рано се тревожеше единствено от сутрешния бриз, сега вреше като казан със супа. Сребристите следи на множество бързоходни малки лодки се пресичаха една друга от всяка посока, подобно на спиците на огромно колело, събиращи се в центъра. А центърът на цялата тази суматоха беше не друго, а торпедният катер на Рони Уелс, който се движеше по-бавно, но оставяше далеч по-широка следа. Хектор изключи двигателя на камиона и грабна сателитния телефон. Рони отговори след първото позвъняване.

— Хектор?

— Рони! Прекрати! Прекрати! — завика му Хектор. — Отвсякъде към теб се насочват пиратски лодки. Това е засада. Утман те е насадил, естествено. Разкарай се оттам. Чуваш ли ме?

— Разбрано! Приготви се за прочутото ми изчезване.

— Остави връзката отворена — нареди Хектор.

Рони пусна телефона върху картата до себе си, без да го изключва. Така Хектор можеше да чуе всичко, което се случва на борда на катера.

— Дръжте се! — извика Рони на хората си и рязко завъртя кормилото.

Големият катер рязко се завъртя на сто и осемдесет градуса. Един от хората му бе хванат неподготвен и полетя с главата напред към преградата на люка. Черепът му изхрущя силно и той рухна, сякаш беше прострелян в главата с „Магнум“ 44-ти калибър.

Рони не му обърна внимание и извика на боцмана:

— Маркъс, отивай напред при картечниците. Веднага щом имаме цел, ще тръгна към нея. Стреляй по всяка лодка, която видиш. Всички са бандити!

Рони гледаше назад към следата от перката. Не виждаше нищо, но знаеше, че неприятелите са там, толкова ниско над водата, че остават невидими между вълните, докато не приближат на няколкостотин метра. Извади от сандъка под масата едно „Узи“, провери пълнителя и го постави на седалката на нивото на коленете си, после от същия сандък измъкна четири фосфорни гранати М.67 и ги сложи до картечния пистолет.

Отново погледна към кърмата и видя главата и раменете на някакъв човек да се надигат над вълните. Не виждаше корпуса на лодката, но знаеше, че това е водачът на първия щурмови катер, който стоеше на кормилото, докато останалите от екипажа клечаха на палубата. Разстоянието между двата съда се скъсяваше изненадващо бързо. Рони взе телефона.

— Няма да успея да се измъкна от това, Хектор. Направо по петите ми са — каза той. — Ще се наложи да обърна и да се бия. Няма да очакват това.

— Точно за това си роден, старо морско куче такова — отвърна приповдигнато Хектор, макар че усещаше сърцето си като камък в гърдите. — Дай им да разберат, Рон!

— Жалко, че няма да можеш да участваш във веселбата.

Рони отново пусна слушалката и Хектор го чу да вика на Маркъс зад двойката тежки картечници.

— Готов!

Маркъс отговори с вдигнат юмрук и Рони рязко завъртя кормилото. Торпедният катер се завъртя на място и отново се понесе с рев. Двата съда се понесоха един към друг с обща скорост почти сто и петдесет километра в час. Арабската лодка беше хваната абсолютно неподготвена. Преди екипажът да успее да се появи над планширите, трасиращите куршуми на тежките картечници направиха корпуса й на трески. Почти незабавно лодката изгуби управление и вряза нос в следващата вълна.

— Такава чудна картинка! — разсмя се Рони, но зад кърмата се появиха три нови лодки и екипажите им откриха огън с автоматите си веднага щом доближиха на достатъчно разстояние. Повечето куршуми изсвистяха високо или се забиха във вълните отпред, но някои улучиха катера. Предният прозорец на кабината се пръсна и парче стъкло поряза челото на Рони. Кръвта потече в очите му, но той въпреки това обърна да посрещне челно най-близката лодка. Разчитайки на по-голямата си маса и мощ, се опита да я вземе на таран, но лодката успя да се изплъзне и двата съда се разминаха на една педя един от друг. Докато се разминаваха, Рони метна фосфорна граната в лодката и приклекна, когато тя експлодира с ослепително бял проблясък. Двама араби излетяха през борда, а мъжът зад кормилото просто изчезна в огъня и пушека.

Рони беше обхванат от бойна лудост, от онази еуфория, която не може да се постигне с никакъв наркотик. Насочи се към следващата лодка и се вряза в нея. Сблъсъкът смачка носа на катера, но Рони смаза щурмовата лодка и екипажът й полетя в морето и започна да се дави.

Неприятелските лодки вече се насочваха към него от всички посоки. Арабите врещяха „Аллах акбар!“ и обсипваха катера с автоматичен огън от близко разстояние. Маркъс бе убит на място от залп от калашник и се свлече върху картечниците, двете цеви се завъртяха безцелно и трасиращите куршуми прорязаха небето. Приближи друга лодка, някакъв брадат арабин метна абордажна кука и зъбите й се забиха в дървения планшир на катера. Мигове по-късно други последваха примера му и не след дълго Рони влачеше цяла малка флотилия след себе си. Той се огледа и видя, че е останал единствен жив на борда, телата на хората му лежаха в локви от собствената им кръв. Като по чудо Рони бе останал невредим сред пороя олово. Когато погледна назад към кърмата, той видя арабите да придърпват лодките си за въжетата към катера и да се готвят да се прехвърлят на задната палуба. Рони изпразни пълнителя на картечния пистолет в тях, като успя да убие двама. Захвърли празното оръжие, залости кормилото наляво и грабна по една граната във всяка ръка. Издърпа предпазителите със зъби и замахна да ги хвърли в лодките. Успя обаче да направи само две крачки, когато един куршум го улучи в корема. Разкъса червата му и излезе през гръбнака, като пръсна два прешлена. Краката му се подгънаха и Рони рухна на палубата. Беше парализиран от кръста надолу, успя да замъкне на лакти осакатеното си тяло до помощните резервоари, като продължаваше да притиска гранатите към гърдите си. Усети ударите по корпуса, когато половин дузина лодки се удариха в катера, последвани от шляпането на множество боси крака по палубата, когато пиратската орда се изсипа на борда. Арабите пищяха и врещяха ликуващо, блъскаха се и се мъчеха да се доберат до всяко ценно нещо, което им се изпречваше пред погледа. Един от тях забеляза свития до резервоара Рони. Изтича при него и дръпна главата му назад, за да му пререже гърлото с извития си нож. Ударът се оказа неточен и пропусна сънната артерия, но успя да разреже дихателната тръба. Преди да успее да замахне отново, Рони се претърколи и вдигна гранатите.

Останалите пирати се бяха стълпили напред, смееха се и крещяха, но когато видяха гранатите, всички рязко се дръпнаха. Рони не изпитваше болка, само огромен прилив на адреналин, който сякаш го повдигаше като вълшебно килимче. Смътно осъзна, че през цялото време е искал тъкмо това — да умре с оръжие в ръка и пред врага, а не в лечебницата на Кралския старчески дом в Челси. Разсмя се и въздухът излезе от прерязаната му дихателна тръба като розово облаче. Искаше да изкрещи някакво остроумие, че ще ги изпревари в рая и ще им отмъкне седемдесетте девици, но гласните му струни бяха прерязани и не можеше да изрече думите. Отвори ръце и гранатите се търкулнаха на палубата.

Тълпата пирати се пръсна и побягна, виейки от ужас, но нито един не успя да стигне лодката си. Пламъците' на взрива ги погълнаха. Рони още се смееше, когато се озова в двойната експлозия, а миг по-късно резервоарът, на който се беше облегнал, се взриви и високо в небето се издигна стълб от огън и черен дим.

Хектор гледаше през бинокъла и усети как ударната вълна разроши косата му, видя дима и ослепителната светлина на горящия фосфор, по-ярка от слънчевите отблясъци в морето. В същия миг сателитният телефон в джоба му замлъкна. Остана да се взира през лещите още няколко минути, като се мъчеше да дойде на себе си. После усети ръката на Хейзъл върху своята.

— Много съжалявам, скъпи.

За първи път тя използваше подобно обръщение. Той свали бинокъла и се обърна към нея.

— Благодаря за съчувствието. Но Рони би искал точно това. Сигурно в момента се надсмива на съдбата.

Поклати леко глава, загърби за момент мъката и извика на Тарик да качва всички в камиона. После погледна отново към Хейзъл.

— Димният знак беше грешка. Сега знаят със сигурност къде се намираме и че Рони е давал сигнал на нас. Трябва да се махаме час по-скоро.

Хектор излезе на крайбрежния път и подкара с максимална скорост в обратна на пиратското свърталище в Ганданга посока. Изминаха около двайсет и пет километра, когато Хектор забеляза прахта, вдигана от приближаващо от север превозно средство. Бързо отби от пътя и спря зад някакви храсталаци. Нареди на всички да слязат и да се скрият зад камиона, който бе маскиран от дебелия слой прах и засъхнала кал. Приклекна зад ствола на някакво бодливо дърво и загледа как поредният автобус мина със скърцане покрай тях, заличавайки следите на мерцедеса с широките си двойни гуми. Веднага щом автобусът се скри, двамата с Тарик отрязаха по една клонка и се върнаха на мястото, където бяха отбили от пътя. Тръгнаха обратно към паркирания камион, като вървяха заднишком и внимателно заличаваха следите си и изправяха стръковете груба кафява трева, смачкана от колелата на мерцедеса.

След като се увериха, че са направили възможното, за да се скрият от пиратите, които трябваше да се появят да ги търсят по пътя, Хектор нареди на всички да се качват отново в камиона и поеха отново през пустошта в посоката, от която бяха дошли, към Оазиса на чудото и етиопската граница. Когато се стъмни и стана опасно да продължат напред, без да се блъснат в някоя скала или да паднат в клисура, Хектор спря. Свариха си кафе на малък, внимателно потулен огън и го изпиха черно и без захар, за да прокарат сухите военни дажби. Всички бяха изтощени, така че Хектор пое първата смяна на стража. Останалите налягаха на твърдата земя и заспаха почти моментално. Дори Хейзъл, която бе сред най-издръжливите и решителни от всички, най-сетне се предаде. Легна, прегърнала сгушилата се в нея Кайла. Двете бяха абсолютно неподвижни и безмълвни като статуи. Когато нощният въздух стана по-хладен, Хектор ги зави с куртката си; те дори не помръднаха.

Остави ги да спят около час след изгряването на луната. Когато ги събуди и ги подкани да се качват обратно в камиона, предаде управлението на Тарик и остави полюшването и друсането на мерцедеса да го унесе. Спа седнал на високата ловна седалка със зареден автомат на скута, готов за миг да отвърне на всяка опасност. Събуди се от промяната в движението на камиона. Изведнъж беше станало много по-гладко, звукът на двигателя също се бе променил, тъй като Тарик бе превключил на по-висока предавка. Хектор отвори очи и видя, че се движат бързо по грубо очертан, но отъпкан път. Погледна звездите, за да се ориентира. Ловецът Орион ловуваше в небето на запад с кучето си Сириус, което тичаше пред него. Луната беше високо. Все още се движеха на запад с изключени фарове, разчитайки на луната и на сиянието на Млечния път да осветяват терена. Погледна часовника си; беше спал почти три часа. Явно приближаваха някакъв плодороден и гъстонаселен район покрай главния път. Наведе се напред и докосна Тарик по рамото.

— Пишпауза! — обяви той.

Тарик натисна спирачките и всички слязоха. Жените отидоха зад камиона, мъжете се подредиха отпред. Хектор застана рамо до рамо с Тарик и заговори тихо:

— Трябва да се отървем от камиона. Всеки мъж, жена и дете в Пунтленд сигурно го търсят. Ще реквизираме друг. После ще намерим друго облекло, за да се смесим с местните. Само ти и Далия сте облечени подходящо.

Докато разговаряха, Хейзъл и Кайла бяха приближили до тях. Слушаха известно време разговора им на арабски, но накрая Хейзъл изгуби търпение.

— За какво си говорите?

— Трябва ни друг транспорт. Двамата с Тарик обсъждаме да отмъкнем друг камион и да намерим подходящо облекло, най-вече за теб и Кайла.

— Да отмъкнете? — повтори Хейзъл. — Това означава ли убийство на още невинни хора?

— Ако се наложи — призна Хектор.

— Нито хуманно, нито дискретно. Защо не пратиш Тарик и Далия в най-близкото градче да купят камиона и всичко останало?

— Добра идея — усмихна се Хектор на лунната светлина. — Само изчакай да обера някоя банка.

— Понякога имаш дарбата да бъдеш много невъзприемчив, Хектор Крос.

— Последният, който ме нарече така, беше учителят ми по математика в гимназията.

— Явно е бил много проницателен. Ела.

Тя го поведе зад камиона и след като останаха насаме, започна да разкопчава ризата си.

— Госпожо Банок, във всеки друг случай идеята би била великолепна.

Без да му обръща внимание, Хейзъл измъкна краищата на ризата си от панталоните и той зяпна колана около кръста й, прилепнал плътно за корема. Тя отлепи лентата от велкро и му подаде колана. Хектор го освети, извади от джоба пачка зелени банкноти и я прелисти с палец.

— Колко има тук? — изумено попита той.

— Около трийсет хиляди. Понякога се оказват доста полезни.

— Хейзъл Банок, ти си жена чудо!

— Я, най-сетне го забеляза. Може пък да не си толкова невъзприемчив, колкото подозирам — отвърна тя, а той я награби и я целуна. — И ставаш все по-умен — с дрезгав глас добави тя. — Следва продължение, нали?

— И още как — съгласи се той.

Продължиха нататък, пак без да пускат фаровете, по-предпазливо с приближаването на утрото. Накрая се озоваха сред обработваеми ниви с изсушени царевични стъбла, а веднъж минаха покрай няколко тъмни колиби край пътя. Нямаше и следа от живот с изключение на пушека от огнище, излизащ от дупката в покрива на една от колибите. Малко по-късно изкачиха някакво възвишение и видяха в далечината светлините на голямо селище. Някои от светлините приличаха на електрически, което бе знак за поне някаква степен на цивилизация. Спряха и Хектор закри лъча на фенера си, докато разглеждаше картата.

— В този район може да има само едно градче.

Посочи го на картата на Тарик.

— Ласканоод. Питай Далия дали го познава.

— Познавам го. Идвала съм преди години с баща си. Някои от роднините му живеят тук — потвърди Далия. — Това е най-големият град в провинция Нугаал.

— На какво разстояние е от Етиопия? — попита Хектор и тя го погледна смутено. Беше просто селско момиче и въпросът бе твърде сложен за нея.

— Добре. Колко далеч е от дома ти — можеш ли да изминеш пеша разстоянието за един ден?

— За два, не за един — уверено каза тя. Явно беше минавала този път.

— Знаеш ли дали има път от града до Етиопия?

— Чувала съм хората да казват, че има, но сега никой не го използва заради неприятностите с онази страна.

— Благодаря, Далия.

Хектор се обърна към Хейзъл.

— Тя познава градчето и казва, че има път от него до границата, макар да не е отбелязан на тази карта. Явно е изоставен, което ни върши чудесна работа.

— И какво ще правим? — попита Хейзъл.

— Ще намерим място, на което да се скрием през деня, а Тарик и Далия ще отидат в града да купят автобус или товарен камион и други необходими неща.

Хектор се обърна отново към Далия.

— Знаеш ли дали наоколо има уади или някое друго подобно място, където да скрием камиона, докато вие с Тарик сте в града?

Тя се замисли за момент и кимна.

— Знам едно място.

Седна до Тарик, явно сияеща от гордост, че Хектор я е избрал за водач, и започна да показва авторитетно пътя. Малко преди изгрев-слънце излязоха от пътя и продължиха недалеч към група мършави бодливи акации. В средата на горичката имаше водоем, плитка падина, която сега беше суха; изпечената кал на дъното се беше напукала на плочки със закривени ръбове. Храсталакът ги скриваше от всички страни.

— Тук с баща ми се разполагахме на лагер — каза Далия и посочи пепелта на огнище в края на полянката.

Всички слязоха, Тарик закара камиона под дърветата и го маскираха донякъде с клони, за да го скрият от пряк поглед. Хейзъл извика Хектор настрани, докато Тарик и Далия се приготвяха да тръгнат към града.

— Да дам ли парите на Тарик да купи всичко необходимо?

— Дай му сто долара. Това е достатъчно за облекло и храна. До гуша ми дойде от сухоежбина.

— Ами кола, с която да стигнем до границата? — попита Хейзъл. — Ще му трябват няколко хиляди, нали?

— Не. Изкушението е твърде голямо.

— Нямаш ли му доверие?

— След малкия номер на Утман нямам доверие на никого. Тарик може да намери транспорт и дори да се спазари с продавача, но аз ще платя лично.

Хектор отиде при Тарик и му даде стоте долара в дребни банкноти, след което двамата с Далия тръгнаха към града. Тя вървеше на двайсет стъпки след него, както подобава на добра мюсюлманска съпруга. След като се скриха от поглед, останалите от групата се настаниха да чакат под рехавата сянка на бодливите дървета. Хектор включи сателитния телефон и след два-три безрезултатни опита се свърза с Пади О'Куин.

— Рони не успя — каза му той. — Очакваха го. Оказа добра съпротива, но накрая загина.

— Само да ми падне в ръчичките онази свиня Утман Уадах — изръмжа Пади. Нямаше време за сантименти и оплаквания.

— Нареди се на опашката — съгласи се Хектор.

— Къде се намирате, Хек?

— Пътуваме към вас. Засега напредваме добре, Пади. Скрили сме се недалеч от градче на име Ласканоод. Можеш ли да го намериш на твоята карта?

Последва кратка пауза, докато Пади проверяваше.

— Да, имам го. Изглежда е на около сто и десет или сто и трийсет километра от границата.

— Да виждаш някакъв път, по който би могъл да стигнеш по-близо до нашето местоположение? — попита Хектор.

— Задръж за момент. Така, тук има нещо, отбелязано с червен пунктир, което не е добър знак. Обикновено означава, че наличието на път е по-скоро предположение, отколкото сигурен факт. Ако се вярва на картата, той се свързва с главното шосе на петнайсет-двайсет километра северно от Ласканоод.

— Пади, тръгвай веднага в наша посока. Недей, повтарям, недей да се обаждаш отново. Можем да се окажем заобиколени от лоши момчета. Аз ще те потърся отново, след като всичко тук е чисто.

— Разбрано — потвърди Пади и двамата затвориха.

До пладне оставаха два часа, когато Тарик и Далия се върнаха от града. Тя отново го следваше на дискретно разстояние, носейки на глава огромен вързоп. В трънената горичка Тарик й помогна да свали товара на земята и всички се стълпиха около тях да видят какво са донесли.

Първи и най-важни бяха огромното количество царевични питки и три мършави пилета, които моментално заминаха да правят компания на въглените в огнището. Докато се печаха, мъжете свалиха униформите и екипировката на „Кросбоу“, навлякоха типичните торбести панталони и черни жилетки върху мърляви изпомачкани бели ризи и навиха черни тюрбани на главите си; дори при Хектор промяната бе незабавна и убедителна. Той дръпна Тарик настрана и го разпита какво е открил в селището.

— Петък е, така че са се събрали много хора за молитвата и за публичните наказания — каза му Тарик.

— Разбира се. Бях забравил кой ден от седмицата сме. Но това не е чак толкова зле. В голяма тълпа няма да се набиваме на очи.

— Чух група мъже да говорят за смъртта на шейха и за схватката в пустинята. Новият шейх е Адам Типоо Тип, който обявил награда от пет хиляди долара за главите ни.

Хектор изсумтя. Това беше огромна сума в тази част на света и хиляди очи щяха да се оглеждат за тях с надежда да спечелят наградата.

Докато разговаряха, Далия отведе Хейзъл и Кайла зад камиона и им показа как да си сложат дългите черни абаи и бурките, които ги покриваха от главата до петите. Жената беше напълно забулена и гледаше на света през мрежа. Далия накара Хейзъл и Кайла да свалят очевидно западните си обувки и да обуят кожените сандали, които им бе купила. Мъжете още клечаха в кръг и обсъждаха задълбочено нещо, така че след като Хейзъл и Кайла се облякоха, Далия им показа как да боядисат ръцете и краката си с червена къна. Това отговаряше на местните обичаи и щеше да скрие светлата им кожа.

Междувременно Хектор попита Тарик дали е успял да намери някакъв транспорт.

— Да, намерих човек, който ще ни продаде автобус за четирийсет души. Твърди, че бил в добро състояние, но иска петстотин долара за него.

— Това е обещаващо. Щях да се разтревожа, ако беше поискал петдесет. Успя ли да видиш колата?

Тарик поклати глава.

— Далия го познава и смята, че е честен. Той каза, че синът му щял да докара автобуса днес следобед. Освен това има много калашници и амуниции. Иска по петдесет долара за автомат. Казах му, че ни трябват шест — ухили се Тарик. — Мисля, че ще се съгласи на триста долара за автобуса и още двеста за оръжието и петстотин патрона. Така или иначе едва ли са руски, по-скоро местно производство.

— И цевите им изкусно са направени така, че да се пръснат при първия изстрел и да отнесат главата на гордия им собственик — изсумтя Хектор. — Но не можем да се мотаем наоколо с първокласни берети като тези — потупа той приклада на автомата в скута си. — Ще трябва да ги заровим и да ги изоставим като мерцедеса.

Докато мъжете разговаряха, Далия изнесе на Хейзъл и Кайла бърз курс по подобаващо женско поведение в присъствието на непознати и Хектор го обобщи, докато ги оглеждаше, преди да тръгнат към селото.

— Вървете най-малко на десет крачки зад мъжа. Дръжте си лицата покрити и гледайте надолу. Не говорете. Преструвайте се, че не съществувате.

Ухили се на Кайла.

— Точно по начина, по който се държите винаги, госпожице Банок.

Тя повдигна бурката си и му се изплези. Хейзъл се възхищаваше на връзката, която бяха изградили помежду си за толкова кратък период. Очевидно беше, че Кайла вече гледа на него като на баща, като в същото време помежду им имаше истинско и непринудено приятелство.

„Проклета да съм, ако не започне да я командва така, както никой не е успявал досега — помисли си тя. — Този мъж е създаден с много умения и способности“. Гледаше ги унесено, докато Хектор не насочи вниманието си към нея.

— Хейзъл, малко са дамите из този пущинак, които носят златни часовници на „Патек Филип“. Скрий го, моля.

— Ти пък носиш леководолазен „Ролекс“ — възрази тя.

— В този пущинак всеки заслужаващ солта си мъжкар носи истински бангладешки „Ролекс“, купен за двайсет и пет долара в заложната къща на най-близкия пазар. Не могат да се различат от оригинала. Както сама отбеляза, идеално пасвам на средата.

Когато потеглиха към града, Тарик поведе и останалите мъже тръгнаха след него. Хектор вървеше в средата на групата, за да не привлича нежелано внимание към себе си. Беше почернил брадата си с въглен, но въпреки това покри долната половина на лицето си. Трите жени ги следваха на благоприлично разстояние. Покрайнините на селището бяха почти пусти, само няколко мръсни псета лежаха мързеливо на сянка и мургави голи деца си играеха в купчините боклук, които задръстваха тесните алеи. Когато обаче приближиха центъра, множеството се насъбра около тях и накрая се бутаха и блъскаха едва ли не на всяка крачка. Не след дълго тълпата ги повлече със себе си и Хектор започна да се безпокои, че жените ще бъдат откъснати една от друга. Погледна предпазливо назад и с облекчение откри, че Хейзъл се е погрижила да ги задържи заедно. Стигнаха началото на пуста странична алея и той прошепна на Тарик да тръгне по нея, за да се махнат от множеството. Но когато опитаха да излязат от човешкия поток, пътят им незабавно беше препречен от размахващи автомати мъже, които им се развикаха и ги изтикаха обратно в тълпата.

— Има публични наказания на площада пред джамията. Всички трябва да гледат.

— Това не го бях предвидил — ужаси се Хектор, когато си даде сметка как могат да реагират Хейзъл и Кайла, ако бъдат принудени да наблюдават ужасите от прилагането на радикалния шериат на практика. — Трябва да ги предупредя.

Проправи си път назад през множеството, докато не се озова на няколко крачки зад Хейзъл. Заговори тихо с надеждата, че бърборещите араби наоколо няма да забележат английския му.

— Не поглеждай към мен, любов моя. Кимни, ако ме разбираш.

Тя кимна.

— Ще ни принудят да гледаме нещо толкова ужасно, че не може да се опише с думи. Трябва да бъдеш силна. Погрижи се за Кайла. Да се опита да не показва никакви признаци на вълнение. Не бива да крещи протестиращо или да привлича по друг начин вниманието към себе си. Накарай я да затвори очи или да покрие лицето си напълно, важното е да остане спокойна и мълчалива. Разбра ли ме?

Хейзъл отново кимна, но малко несигурно. На Хектор му се искаше да я прегърне или най-малкото да стисне ръката й, но я остави и се върна обратно при хората си.

Тълпата се изля на прашен площад пред боядисана в зелено джамия, вероятно най-величествената постройка в градчето. Докато влизаха, въоръжената религиозна милиция раздели мъжете от жените. Мъжете приклекнаха в предните редици с лице към изсушеното от слънцето открито пространство в центъра. Жените бяха натикани в задните редици, където коленичиха и внимателно покриха лицата си. Някакъв едър джихадист с голямо шкембе и къдрава черна брада крачеше напред-назад пред тях и дрънкаше високопарно по високоговорител. Гласът му кънтеше и отекваше в стените така, че думите му бяха почти неразбираеми. Червена прах се вдигаше изпод тътрещите се сандали, жегата се нагнетяваше между постройките наоколо. Големи синкави мухи кръжаха навсякъде, пълзяха по лицата и се опитваха да се напъхат в устата и очите на хората. Жена в напреднала бременност, която вървеше с мъка непосредствено пред Хектор, се олюля и припадна. Стражите я извлякоха до най-близката стена и я подпряха на нея при другите жени. Нямаше да позволят на разтревожения й съпруг да отиде и да види как е.

Събирането на цялото население на градчето и околностите и разделянето му отне почти два часа; едва тогава можеше да започне раздаването на наказания. Най-сетне от джамията излезе моллата заедно с четирима помощници, взе високоговорителя от дебелака и се обърна гръмогласно към публиката.

— В името на Аллах, всемилостивия, всеопрощаващия — задекламира той и подсиленият му глас отекна над площада. — Слава и благодарност на Аллах и благословен да е неговият Пророк. Мои братя в исляма, събрали сме се да бъдем свидетели на наказанията в името на Аллах и по силата на неговия свещен закон. Нека всички благочестиви научат за неговата милост и справедливост, нека злосторниците да треперят.

Двама джихадисти изкараха отпред първия престъпник — прегладняло момче на около осем години, само с къса препаска около бедрата. Крайниците му бяха тънки като царевични стъбла, ребрата му се четяха ясно под мръсната кожа. Момчето хлипаше и се дърпаше в хватката на тъмничарите си. Сълзите оставяха дири по мръсотията на лицето му. Моллата го представи на множеството.

— Този мерзавец откраднал хляб от една сергия на пазара. Коранът ни учи, че наказанието за кражба е отсичане на ръцете.

Тълпата показа одобрението си с викове „Велик е Бог!“ и „Няма други богове освен Бог!“.

Моллата вдигна ръка да въдвори ред и продължи изобличителната си реч:

— Аллах в своята мъдрост и състрадание е постановил, че наказанието чрез отрязване в някои случаи може да бъде смекчено. След задълбочено обсъждане с моите учени другари решихме, че в този случай ръцете няма да бъдат отсечени напълно.

Даде заповед на пазачите от джамията и след кратко забавяне един от тях докара четиритонен самосвал на площада. Камионът беше натоварен със сиви камъни с големината на бейзболна топка. Когато го видя, момчето запищя пронизително и посра с шумен мляскащ звук и без това мръсната си препаска. Тълпата зарева от смях, когато видя ужаса му.

Стражите повалиха съпротивляващото се дете по корем и двама го задържаха, докато трети прокара кожена примка през китките му, издърпа двете му ръце право напред и ги опъна на земята. Моллата даде знак на шофьора и той бавно подкара камиона напред към лежащото напречно момче. Друг страж го насочваше с жестове, докато предното колело не се изравни с лактите на изпънатите ръце, след което шофьорът даде още мъничко напред.

Цялото тяло на момчето се затърчи и то заквича като прасе, на което са му прерязали гърлото, но агонизиращите писъци не можеха да заглушат хрущенето на костите, когато и двете му ръце бяха смазани от огромната тежест на натоварения камион. Стражите го пуснаха, но детето остана да лежи, разтърсвано от конвулсии. Един от мъжете го вдигна грубо на крака и го бутна към една странична алея. Детето вече не можеше да контролира осакатените си ръце и те висяха безжизнено от двете му страни. Докато подтичваше към алеята, крайниците му се удължиха гротескно, тъй като мускулите вече не се задържаха от костта, докато пръстите на ръцете почти докоснаха земята.

— Аллах в своята премъдрост и милост пощади ръцете на крадеца — носово произнесе моллата и зрителите закрещяха в хор: „Аллах е милостив! Аллах е велик!“.

Следващите престъпници бяха изкарани на площада с вързани отзад ръце. Бяха двама мъже, единият на средна възраст, а вторият — поразително красив младеж с грациозна и женствена походка. Зад всеки от затворниците вървеше палач с извит арабски ятаган в ръка.

— Тези долни създания са виновни в най-извратеното и противоестествено провинение срещу Бог и всички правоверни — изрева моллата. — Те са извършили отвратителния грях на Лот, легнали един с друг като мъж с жена. Четирима добри и надеждни свидетели дадоха показания за вината им. Решението на шериатския съд е и двамата да бъдат осъдени на смърт чрез обезглавяване.

Тълпата закрещя одобрително и отправи възхвали към Аллах за неговата мъдрост и закрилата му срещу злото.

Двамата затворници бяха принудени да коленичат в центъра на площада един срещу друг, така че да могат да се гледат в очите и да видят вината си. Тълпата замря в очакване. Вперил поглед в лицето на любимия си, младежът изведнъж извика с висок глас, който отекна над всички:

— Любовта ми към теб е по-голяма от любовта към Аллах!

— Удряй! — като ранен бик зарева моллата. — Отсечи главата на богохулника!

Палачът застана над клетника, вдигна ятагана с двете си ръце и го спусна в блестяща дъга. Главата на младежа отлетя от раменете му и ален фонтан бликна за момент от врата, след което обезглавеното тяло политна напред. По-възрастният мъж зарида от мъка и се хвърли върху трупа на любимия си. Двама стражи го сграбчиха за раменете и отново го вдигнаха на колене.

— Удряй! — зави моллата. Палачът замахна и обезглавеният мъж падна напред върху първото тяло, събран с любовника си в смъртта. Зрителите закрещяха възбудено и възславиха Аллах и неговия Пророк. Някои жени не издържаха на жегата и кръвта и припаднаха по местата си. Оставиха ги да дойдат на себе си без помощта и намесата на останалите. Хектор се озърна назад и видя, че Кайла е една от онези, които изглеждаха в несвяст. Предположи, че Хейзъл й е наредила да се престори, за да й спести по-нататъшните ужаси.

Последният провинил се, който излезе да получи наказанието си, беше жена. Поради дългата абая и черния воал беше трудно да се прецени възрастта й, но под робата тя се движеше гъвкаво и плавно като младо момиче. Коленичи пред моллата и сведе глава в пълно примирение.

— Тази омъжена жена е обвинена от съпруга си и четирима надеждни свидетели в смъртния грях на прелюбодейството. Съучастникът й призна вината си и вече получи сто удара с тежка тояга. Шериатският съд в своята безпогрешна мъдрост, дадена на членовете му от Аллах и неговия Вестител, осъди жената на пребиване с камъни до смърт.

Моллата даде знак на един от стражите и големият самосвал отново излезе напред. Бавно обиколи площада, като спря четири пъти, за да вдигне каросерията си и да разтовари купчина камъни пред тълпата. Камъните бяха внимателно подбрани според изискванията на шериата. Не биваше да са малки и неспособни да нанесат сериозни рани, нито прекалено големи, за да убият виновната жена с един удар в главата. Мъжете от първата редица развълнувано се заблъскаха да изберат снарядите си, като ги преценяваха на тежест и баланс. Обичаят налагаше Хектор да се включи, но той усети как му се повдига, докато се навеждаше да вземе два камъка. В центъра на площада вече беше изкопана яма, която бе достатъчно широка да побере бедрата на жената и достатъчно дълбока, за да стига до кръста й. Изкопаната пръст беше натрупана на купчина до нея. Когато всички приготовления за екзекуцията приключиха, стражите принудиха обвинената жена да легне по очи на земята. Взеха от камиона топ бяла памучна тъкан и я увиха като труп в саван, започвайки от краката. След като приключиха, тя бе омотана от глава до пети. Двама стражи я вдигнаха, отнесоха я до ямата и я спуснаха в нея. Сега жената стоеше права, като се показваше от земята от кръста нагоре. Стражите грабнаха забитите в купчината пръст лопати и започнаха да зариват ямата, след което отъпкаха добре земята. Жената беше почти напълно обездвижена. Можеше да върти тялото си настрани и да навежда омотаната си глава напред, но това беше всичко.

Докато чакаха сигнал от моллата, мъжете въртяха камъните в ръцете си, като се смееха и бъбреха с другарите си и се обзалагаха кой пръв ще улучи главата на нещастницата. Моллата произнесе кратка молитва към Аллах да благослови делото и отново обяви обвиняемата за виновна.

Съпругът излезе напред, за да се възползва от честта да хвърли пръв камък по безпомощната си жена. Моллата го благослови и увери в одобрението на Аллах, след което изрева във високоговорителя:

— Изпълни дълга си според закона!

Съпругът зае позиция и се прицели внимателно, после замахна с все сила и запрати камъка. Улучи жената в рамото и тя изпищя от болка. Мъжете след него задюдюкаха доволно, след което всеки запрати камъка си. Онези, които не улучиха, се наведоха да вземат нов снаряд от купчината. Въздухът се изпълни с летящи камъни, повечето от които пропуснаха целта си. Един или два удариха тялото на жената и тя викаше от шок и болка, правейки слепи и безплодни движения с надеждата да избегне острите ръбове на камъните. Накрая един улучи главата й. Попадна право в челото и от силата на удара главата й отлетя назад. Почти веднага ярката кръв се просмука в белия памук. Главата на жената клюмна напред като пречупено цвете. Беше улучена отново в слепоочието и главата й се килна на другата страна. Не след дълго тя престана да дава признаци на живот, но камъните продължиха да летят и да попадат с глухи удари в притихналото тяло.

Накрая моллата отправи благодарност към Аллах, че ги е водил в свещените им задължения, и заедно с останалите духовници се оттегли в зелената джамия. Мъжете хвърлиха последните си камъни и тълпата започна да се пръска на малки групи, които се разотиваха, бъбрейки развълнувано. Няколко палави хлапета се събраха около полузаровения труп на жената и хвърлиха още камъни в размазаната й глава, като пищяха от радост и се смееха при всяко попадение.

— Можем да тръгваме — тихо каза Хектор на Тарик. Двамата станаха и се смесиха с публиката, която напускаше площада. Хектор погледна назад само веднъж, за да види дали Хейзъл и другите две жени ги следват. Тарик ги поведе през пазара, където търговците отново излагаха стоките си на прашната земя. След раздаването на правосъдие градчето се връщаше към нормалния си живот, сякаш не се беше случило нищо необичайно. В другия край на пазара имаше открит район, служещ като спирка за автобуси и камиони, както и като кервансарай за пътуващите. Хората се бяха разположили на открито около десетките пушещи огньове и изкопаните в центъра кладенци.

Тарик купи наръч дърва от един продавач и овча глава и кървави бутове от друг. Далия се нареди на опашка с други жени да извади вода от кладенеца. Щом запалиха огъня, всички се събраха в кръг около него и загледаха как се пече месото. Тъй като това не беше публично, а семейно събиране, Хейзъл и Кайла можеха да седнат по-наблизо до Хектор, без да свалят бурките си. Бяха умълчани от зловещото представление, на което бяха принудени да присъстват. Хейзъл заговори първа:

— Казах на Кайла да не гледа. Слава Богу, че някои от другите жени също припаднаха, така че не привлече нежелано внимание към себе си. Иска ми се да не бях гледала. Никога няма да забравя този ден. Това не са човешки същества. Дори в най-ужасните си кошмари не бих могла да си представя нещата, които извършиха с Кайла и с онези клетници днес. Мислех си, че ислямът е религия на мира и съчувствието, на любовта и прошката. А не такава чудовищна оргия на фанатизъм и бруталност като тази, която видяхме днес.

— Средновековното християнство е било не по-малко дивашко и варварско — посочи Хектор. — Достатъчно е само да си спомниш за Испанската инквизиция и кръстоносните походи или за десетките други войни и гонения, провеждани в името на Исус Христос.

— Но вече не е така — запротестира Хейзъл.

— Някои християнски секти си остават доста груби в мисленето, но ти си права. Съвременното християнство като цяло се е развило в нещо далеч по-меко и хуманно, по-близко до юдаизма, будизма и шинтоизма. По същия начин повечето мислещи мюсюлмани са приели и смекчили философията си. И сега твърдят, че християнството и ислямът са чудесни и благородни религии.

— Тогава как могат да се вършат подобни извращения като днешните?

Хектор видя, че тя примигва, за да махне сълзите от очите си.

— Ако шепа католически свещеници използват властта си да прелюбодействат с деца, това прави ли християнството зло? — попита я той. — Ако неколцина слепи фанатизирани малоумници като моллата, който ръководеше днешната касапница, си останат в плен на бруталната философия и ученията на шести век, това прави ли исляма зло? Разбира се, че не.

— Не, трябва да се съглася с теб. Но тези неколцина екстремисти са способни да повлияят на невежите маси и да създадат такъв климат на омраза и бруталност, че ужасите, които видяхме днес и на които е била подложена Кайла, да станат нещо обичайно.

Гласът на Хейзъл трепереше и Хектор я прекъсна:

— Скъпа, не всички мюсюлмани са терористи.

— Известно ми е. Но въпреки това ще се противопоставям на този шериат с цялата си сила и до последната си капка кръв.

— Както и аз и всички образовани мъже и жени от всяка раса и религия, включително исляма. Но нали разбираш, любов моя, че може би се налага да преразгледаш част от възгледите и доктрината, които изложи на първата ни среща?

— Имаш предвид онази част, в която те нарекох кръвожаден расист ли? — попита тя и по тона й личеше, че се усмихва през сълзи зад покривалото си, може би за първи път от влизането им в градчето.

— Това върши работа като за начало — усмихна й се в отговор той.

— Много закъсня, Крос. Онова мнение беше преразгледано преди доста време.

В този момент Тарик се върна и приклекна до Хектор.

— Човекът, за когото говорехме, докара автобуса и оръжията да ги видиш.