Целувката на гепарда

* * *

Кайла се събуди от суматохата на палубата и се надигна. Роже го нямаше. Тя надникна през предния прозорец на кабината. Остана поразена от размерите на залива и безбройните съдове в него. В защитните му обятия се бяха събрали кораби и лодки с всевъзможни форми и размери. Най-близко до брега имаше скупчени рибарски гемии, а по-навътре бяха хвърлили котва съдове с по-модерен дизайн. Недалеч имаше среден по размери петролен танкер с ивици червеникава ръжда по бордовете. Името на кърмата не можеше да се разчете, но се виждаше, че е регистриран в Монровия. Дузина араби на пост погледнаха от палубата му към минаващия отдолу катер, замахаха и изстреляха цели пълнители във въздуха. Кайла нямаше откъде да знае, че този залив бе основното пиратско свърталище и че танкерът стои на котва на това място вече трета година. Цистерните му бяха пълни с морска вода вместо с безценния петрол. Собствениците му нямаха възможност или желание да платят откупа, определен от дядото на Роже.

Зад танкера имаше закотвени два товарни кораба. Намираха се тук от по-малко от шест месеца. Стоманените контейнери, натрупани високо на палубите им, бяха пълни с какви ли не стоки на стойност десетки милиони долари. Застрахователните компании скоро щяха да платят за освобождаването им. Между товарните кораби имаше множество други съдове, отвлечени в открито море. Те варираха от малки платноходи до по-големи рибарски съдове и един хладилен кораб със замразено агнешко от Австралия, което в момента гниеше в трюмовете. Пазачите на всички съдове ги посрещаха с гръмогласни поздрави. Вече бяха чули слуховете за безценното съкровище в катера — американска принцеса, чието семейство бе най-богатото в онази омразна страна на неверници. Откупът, който можеха да измъкнат от съсипаните роднини за връщането на жената, щеше да е огромен и всеки от тях щеше да получи някакъв дял от него.

Градчето се беше скупчило на самия ръб на водата — безразборна плетеница от колиби и коптори с покриви от тръстика или гофрирана ламарина и стени от сушен на слънце кирпич. Всяка постройка бе в различен цвят, боядисана с бои, ограбени от складовете на заловените кораби. Когато катерът стигна плажа, моряците скочиха през борда и със запретнати роби го изтикаха на брега. Роже нагази във водата, понесъл Кайла на ръце. Плажът гъмжеше от въоръжени мъже, но те се отдръпнаха, за да може да отнесе Кайла до колоната прашни джипове „Ленд Роувър“ и „Тойота“, спряла над линията на прилива. Роже я остави на задната седалка на първата кола и четирима от хората му се настаниха до нея, по двама от всяка страна. Миришеха на пушек, гранясала овча мас и хашиш. Потните им тела се притискаха похотливо в нейното, тежките им оръжия се впиваха в нея. Единият от мъжете й се ухили и приближи лицето си на сантиметри от нейното. Зъбите му бяха черни и прогнили, устата му вонеше на клозет.

Роже седна зад волана и превключи на скорост. Потеглиха с рев по черния път. Останалите джипове ги последваха в прахта. Кайла се извърна от мъжа до нея и закри с длан носа и устата си.

— Къде ме водиш, Роже? — надвика тя шума на двигателя.

Той се обърна да я погледне и колата поднесе рязко по тесния път.

— Сега се намираш в моя свят. Никога не бива да ме наричаш отново с това лъжливо име. Казвам се Адам.

— Той Адам Типоо Тип! — обади се пазачът й. — По дяволите!

Минаха през една дълбока канавка и всички полетяха нагоре с такава сила, че главите им се удариха в металния таван. Единствено Кайла показа признаци на тревога.

— Къде ме водиш, Роже? — умолително попита тя.

— Не се казвам така.

— Моля за извинение. Къде ме караш, Адам?

— В дома на дядо ми.

— Далеч ли е?

— Три, може би четири часа — извика й той. — А сега престани да задаваш въпроси.

Спряха само веднъж. Намираха се в гореща равнина без нито едно дърво. Земята бе осеяна с червени като ахат камъчета и двата коловоза на пътя бяха единственото, което разнообразяваше монотонната пустош. Адам й даде да изпие няколко глътки топла вода от стара винена бутилка. Мъжете безгрижно се облекчиха, а когато Кайла заобиколи джипа да направи същото, стражите й я последваха и все така насочили оръжия към нея, образуваха кръг от любопитна публика. На Кайла отдавна беше престанало да й пука. Качиха се отново в колите и продължиха. Накрая от маранята пред тях се издигна верига сини хълмове. Когато приближиха. Кайла видя, че в подножието им е скътана изумително зелена градина. Имаше палмови горички и портокалови дръвчета. Редици пъпеши и царевица се напояваха от бразди с течаща вода. Минаха покрай керван камили, мъкнещи кофи вода от дълбоките кладенци на оазиса към напоителните канали.

— Много е хубаво тук. Как се казва това място? — попита Кайла. Това бяха първите й думи за последния час.

— Наричаме го Оазиса на чудото — отвърна Адам. — Братът на Пророка, да се слави вечно името му, заспал тук, докато пътувал през пустинята, и когато на сутринта се събудил, от земята, на която възлегнал, бликнала сладка вода.

— Това ли е домът на дядо ти?

— Там горе — посочи той през отворения прозорец на колата.

Кайла проточи шия и погледна нагоре по стръмния склон. По скалата бяха накацали множество каменни постройки. Върху най-голямата се виждаше характерният купол и минарето на джамия, до която имаше голяма безформена сграда, разпълзяла се надолу по склона, на пръв поглед без никакъв план. Адам сочеше именно нея.

— Това е дворецът на дядо ми. Родът ни живее тук от триста години.

— Прилича ми повече на крепост, отколкото на дворец.

— Защото е и двете едновременно — отговори той и паркира джипа на половината път нагоре по склона.

Слуги в бели роби изтичаха да ги посрещнат. Поднесоха на пътниците кошници с хладни влажни кърпи за освежаване, както и кани портокалов шербет. Адам наля чаша за Кайла и тя я изгълта с благодарност, като се задави в бързината. Веднага щом приключи със сладката напитка, Адам я хвана за ръката и я поведе нагоре по склона, който бе прекалено стръмен и каменист дори за джипа. На два пъти Кайла трябваше да се отпусне на земята, за да си почине. Адам обаче непрекъснато я подканяше и тя с мъка се надигаше отново на крака и продължаваше нагоре. Не изпитваше негодувание срещу властното му поведение. Отчаянието бе притъпило чувствата й и единственото, което имаше значение в момента, бе той да е доволен и да не събужда гнева му. Всяка част от тялото й обаче протестираше, каменистата пътека пронизваше стъпалата й и по гръбнака й пробягваше остра болка. Опита се да мисли за майка си, но образът й беше неясен и скоро избледня напълно. Когато се свлече на земята за трети път, Адам нареди на двама слуги да я носят последните стотина метра, докато не стигнаха до богато украсената врата в страничната стена на двореца. Тук я предадоха на четири забулени робини, облечени в дълги до петите черни мюсюлмански дрехи.

Жените я поведоха през лабиринт от коридори и тъмни стаи, докато не се озоваха в нещо, което несъмнено беше харем. От сумрака се материализира тълпа жени и малки деца, които я наобиколиха, като се смееха и възклицаваха, задърпаха дрехите й и посягаха да докоснат чорлавата й руса коса. Повечето никога досега не бяха виждали коса с такъв цвят и гледката ги очароваше. Всичките я последваха в малкия вътрешен двор, от който се виждаше небето.

Робините я изправиха в центъра и въпреки протестите й свалиха мръсните й дрехи. Жените и децата отново се стълпиха и замушкаха бялата й плът. Една се опита да откъсне като трофей косъмче от русия храст между бедрата й, но Кайла замахна с юмруци към нея и жената изписка и се сви за огромна радост на останалите.

Робините изляха от глинени стомни хладка вода върху главата и раменете на Кайла. Една от тях й подаде калъп карболов сапун на сини точици и тя се изтърка от главата до петите. Лютата пяна се стичаше от косата и пареше в очите й, но тя почти не забеляза от радост, че отново е чиста. Когато се подсуши, робините й помогнаха да облече безформена черна роба като техните. Широките ръкави покриваха ръцете до китките й, полите се влачеха по пода. Като бъбреха оживено, те й показаха как да си сложи дългия черен шал, за да покрива косата и лицето, оставяйки открити само очите си. На краката й сложиха чифт сандали от козя кожа.

Странното и непознато облекло й даваше странно чувство за уединение, каквото изпитваше за първи път от завземането на „Делфин“. Кайла придърпа шала към лицето и устата си, за да се скрие от присъстващите и от безименните ужаси и опасности, които несъмнено я заобикаляха. Не я оставиха да си почине, а я поведоха обратно през лабиринта на сградата. Стаите, през които минаваха, ставаха все по-просторни и богато обзаведени, с пъстроцветни килими и купчини възглавници по пода и изрисувани плочки по стените. По плочките с виещи се арабски заврънкулки бяха изписани цитати от Корана.

Накрая стигнаха края на коридора, завършващ с яка двойна врата, охранявана от двама мъже с калашници. Робините я оставиха там и след като изчезнаха, стражите отвориха вратите и й направиха знак да влезе в голямото помещение зад тях. Кайла спря на прага и бързо се огледа. Осъзна, че това е част от джамията. Мъже в роби бяха насядали върху възглавници на облицования с плочки под, обърнати към амвона в отсрещния край на залата. Адам се намираше в средата на редицата. Той се обърна към нея и й направи знак да приближи. Кайла побърза да се подчини и коленичи до него.

— Адам…! — започна тя, но той я прекъсна.

— Млъкни, жено. Излез пет крачки напред и коленичи с лице към амвона. Чакай и си трай. Когато дядо ми влезе през вратата зад амвона, ще опреш чело в пода и ще мълчиш. Ще кажеш нещо само ако те заговорят. Да не си посмяла да го погледнеш в лицето. Той е могъщ господар и потомък на Пророка. Ще покажеш пълно уважение към него. А сега върви! И изпълнявай!

Кайла излезе напред и коленичи. Зачака, заслушана в звуците на мъжете зад нея — един се изкашля, друг се размърда на мястото си. После чу вратата пред нея да се отваря и понечи да вдигне глава, но острата заповед на Адам я спря.

— Долу!

Тя опря чело в плочките и не видя нищо от ставащото около нея. Вратата се отвори напълно и някаква пълна, но внушителна фигура мина през нея. Мъжът не тътреше крака като старец въпреки белоснежната си брада, чийто край бе боядисан с къна в чест на Пророка, чиято брада била червена. Лицето му бе покрито с дълбоки бръчки, веждите му бяха гъсти и бели. На главата си носеше пищен тюрбан и беше облечен в златиста дреха, чиито поли метяха плочките. Върху нея имаше жилетка, спускаща се до коленете му и богато извезана със златни и сребърни нишки. Сандалите му бяха с извити носове и също бяха нашарени с деликатни златни нишки и полирани полускъпоценни камъни. Като символ на властта си държеше в дясната си ръка дълъг бич от кожа на хипопотам с дръжка от ковано злато. Мъжът погледна редицата проснати фигури и направи знак на Адам. \

— Ела да поздравиш дядо си, сине на сина ми! — заповяда той.

Адам скочи на крака и приближи със сведена глава, като внимаваше да не го поглежда. Падна отново на колене пред стареца, вдигна десния му крак и постави стъпалото на скъпоценния сандал върху главата си.

— Стани пред мен, Адам. Дай да видя лицето ти. Дай да те прегърна — вдигна мъжът младежа на крака и се загледа в очите му. — Кръвта на Пророка тече във вените ти чрез мен и сина ми. Това, което виждам в теб, е добро и то става все по-силно с всеки изминал ден.

Адам беше поразен от думите му. Дядо му беше хаджи шейх Мохамед хан Типоо Тип, един от най-великите воини на Аллах. Титлите „хаджи“ и „шейх“ бяха почетно признание, че е направил поклонението в Мека и е водач на велик клан. От пет поколения най-големият син в семейството носеше името Типоо Тип. Всички те бяха легендарни воини, страховити поробители и неуморни ловци на слонове. Според преданието бяха събрали повече от милион души от вътрешността на Африка и ги бяха откарали на робските си пазари по брега. Избили бяха безброй слонове, повече от облаците скакалци, които затъмняваха африканското небе през дъждовните сезони. През вековете платноходите на Типоо Тип бяха прекосявали океаните, натоварени със слонова кост и роби от Африка до Арабия и Индия, за да стигнат чак до Китай.

„Аллах да прокълне онези почитащи дявола английски и американски неверници, които обявиха за незаконно робството и убиването на слонове и докараха великото ми семейство до упадък и го лишаваха от слава — помисли си Адам. — Но колелото се завъртя. Подобно на слънцето, което залязва, за да изгрее с цялото си величие, семейството ми отново ще си върне силата. Отново ще се научат да се страхуват от нас, като отвличаме безнаказано неверниците и корабите им“. И сега в залива имаше десетки заловени кораби със стотици пленници, които пълнеха робските лагери в очакване да бъдат откупени. Сега той бе донесъл на почитаемия си дядо безценен диамант, най-големия трофей, попадал някога у семейството. С това свое дело Адам бе станал страховит поробител като предците си. Двамата с дядо му се прегърнаха, после шейх ханът се обърна да погледне към жената, която бе все така коленичила почтително пред него.

— Кажи на жената да стане — заповяда той и Адам заговори тихо на Кайла:

— Стани! Дядо ми иска да те огледа.

Тя се изправи на крака и застана с покорно наведена глава.

— Кажи й да свали воала си. Искам да видя лицето й — нареди шейх ханът.

Адам предаде заповедта и Кайла свали шала от косата и лицето си. Стоеше мълчаливо, докато старецът хвана брадичката й и повдигна главата, за да види лицето й. Без да знае как да се държи, Кайла погледна право в очите му и се усмихна. Беше неуверена и плаха усмивка, способна да плени всеки друг мъж. Шейх ханът отстъпи назад и я удари с бича от хипопотамска кожа през лицето. Кайла изпищя от болка.

— Невярна курва! — изкрещя й той. — Как смееш да поглеждаш лицето ми с дяволските си очи! Аз съм неуязвим за злите ти магии.

Кайла закри с две ръце подутия ален белег, оставен от бича, и изхлипа извинение:

— Съжалявам. Моля да ми простите. Не исках да ви обидя по никакъв начин.

Но шейх ханът вече се беше обърнал към Адам.

— Доведи я в покоите ми.

Мина отново през вратата, а Адам хвана ръката на Кайла и я задърпа след него.

— Глупачка — изсъска й той. — Предупредих те.

В съседната стая беше подредена мрачна жива картина. На отсрещната стена беше окачено голямо знаме. Основната емблема представляваше черен силует на автомат АК-47 на зелен фон. Над него на арабски беше изписано: „Цветята на исляма. Смърт на неверниците. Смърт на всички врагове на Аллах. Бог е велик“.

Пред флага беше поставен дървен стол. От двете му страни стояха бойци в камуфлажни бойни униформи. Лицата им бяха скрити зад черни кърпи, виждаха се единствено очите. Бяха въоръжени с автомати и маските им придаваха застрашителен сатанински вид.

Адам отведе Кайла до стола и я накара да седне с лице към очакващия ги фотограф. Фотоапаратът му беше монтиран на триножник и мъжът го фокусира към сцената. Един от помощниците му донесе на Адам навита на руло бяла хартия. Адам разви рулото и го тикна в ръцете на Кайла.

— Дръж го така, че да се вижда датата — каза й той.

— Какво е това?

— Първата страница на днешния „Интернешънъл Хералд Трибюн“, свален от интернет. Целта е просто да покажем датата на снимката.

Той отстъпи назад и отривисто заповяда нещо на мъжете от двете страни на стола. Те вдигнаха войнствено стиснати юмруци. Адам кимна на фотографа. Светкавицата озари за миг сцената. Кайла беше хваната да гледа в обектива с абсолютно отчаяно изражение.